Джени Хан
С обич, завинаги, Лара Джийн (17)

17

Кити смесва различни цветове лакове в хартиена чиния, а аз преглеждам „прически на знаменитости“ за сватбената прическа на Трина. Лежа на дивана, подпряна на възглавници, а Кити е на пода и навсякъде около нея има шишенца с лакове. Внезапно ме пита:

— Мислила ли си някога, че татко и Трина могат да имат бебе и то да прилича на татко?

Кити мисли за какви ли не неща, които никога няма да ми хрумнат. Нито веднъж не съм се сетила за това — че могат да имат бебе и че е възможно то да не прилича на нас. Детето ще е на татко и Трина. На никого няма да се наложи да се чуди чие дете е или да изчислява кой на кого принадлежи. Просто ще предположат.

— Но те и двамата са толкова стари — казвам.

— Трина е на четиридесет и три. Жената може да забременее на четиридесет и три. Майката на Мади току-що роди, а е на толкова.

— Вярно е…

— Ами ако е момче?

Татко със син. Мисълта е стряскаща. Татко не обича спорта, не и в традиционния мъжки смисъл. Искам да кажа, обича да кара велосипед и да играе тенис по двойки през пролетта. Сигурна съм обаче, че ще има неща, които ще иска да прави със сина си, които не прави с нас, защото нито една от нас не се интересува от тях. Риболов може би? Той не се интересува от футбол. Трина се интересува повече от него.

Когато мама беше бременна с Кити, Марго искаше още една сестра, но аз исках момче. Момичетата Сонг и братчето им. Ще е хубаво да имаме братче все пак. Особено след като няма да съм у дома и няма да се наложи да го слушам как плаче посред нощ. Ще трябва просто да му купя терлички и пуловери с червени лисици или зайчета.

— Ако го кръстят Тейт, ще можем да му викаме Тейтър Тот — размишлявам.

Две червени петна се появяват на бузите на Кити и ей така, изведнъж, тя изглежда така, както винаги си я представям: малко дете.

— Не искам да имат дете. Ако имат, ще съм по средата. Ще бъда нищо.

— Хей! — възразявам. — Аз съм в средата сега!

— Марго е най-голямата и най-умната, а ти си най-красивата.

Аз съм най-красивата? Кити мисли, че аз съм най-красивата? Опитвам се да не изглеждам прекалено щастлива, защото тя продължава да говори:

— Аз съм най-малката. Ако имат бебе, няма да съм дори това.

Оставям компютъра.

— Кити, ти си много повече от най-малкото от момичетата Сонг. Ти си дивото момиче Сонг. Хитрото. Упоритото. — Кити е стиснала устни и се опитва да не се усмихне. Добавям: И независимо от всичко, Трина те обича и винаги ще те обича, дори да има бебе. Но аз не мисля, че ще има. — Млъквам. — Чакай, наистина ли мислиш, че съм най-красивата?

— Не, вземам си думите обратно. Вероятно ще съм най-красивата, като стигна възрастта за гимназия.

Скачам от дивана и я сграбчвам за раменете, като че ли ще я разтърся, а тя се кикоти.

— Не искам да бъда най-хубавата — казвам.

— Обаче си. — Казва го не точно като обида, но не точно и като комплимент. — Какво от моите качества искаш да имаш?

— Смелостта ти.

— Какво друго?

— Носът ти. Ти имаш малко като копче носле. — Потупвам го. — А ти какви мои качества искаш да имаш?

Кити свива рамене.

— Не знам. — После се усмихва, а аз я разтърсвам, хванала я за раменете.

Все още мисля за това по-късно същата вечер. Не бях мислила, че татко и Трина могат да имат бебе. Но Трина няма деца, само „бебето с козината“, голдън ретривъра Симон. Може да иска да има дете. Татко не е споменавал нищо, но дали е възможно да иска да опита още веднъж за момче? Детето ще е с осемнайсет години по-малко от мен. Каква странна мисъл. А ето и една още по-странна: аз съм достатъчно голяма да имам собствено дете.

Какво ще правим с Питър, ако забременея? Дори не мога да си представя. Виждам само изражението на лицето на татко, когато му казвам новината, по-далеч не мога да стигна.

* * *

На следващата сутрин, на път за училище в колата на Питър, хвърлям крадешком поглед към профила му.

— Харесва ми колко гладки са бузите ти — казвам. — Като на бебе.

— Мога да си пусна брада, ако искам — казва той и докосва брадичката си. — Гъста.

Казвам с обич:

— Не, не можеш. Но може би един ден, когато си мъж.

Той смръщва вежди.

— Аз съм мъж. На осемнайсет съм!

Присмивам му се:

— Дори не приготвяш обяда си сам. А знаеш ли въобще как се пере?

— Аз съм мъж във всички отношения, които имат значение — хвали се той, а аз извивам очи нагоре.

— А какво щеше да направиш, ако беше изпратен да воюваш? — питам.

— Хм… тези, които са приети в колежа, не са ли освободени от военна служба? А и съществува ли още военната повинност?

Не знам отговора на този въпрос, затова просто продължавам:

— А какво ще направиш, ако забременея сега?

— Лара Джийн, ние дори не правим секс. Това ще бъде непорочно зачатие.

— Но ако стане? — настоявам.

Той изстенва.

— Ти и твоите въпроси! Не знам. Откъде да знам какво ще направя?

— А какво мислиш, че ще направиш?

Питър не се поколебава.

— Каквото ти кажеш.

— Няма ли да искаш да решим заедно? — Изпробвам го, защо и аз не знам.

— Не аз ще трябва да нося бебето. Това е твоето тяло, не моето.

Отговорът му ми харесва, но пак продължавам.

— Ами ако кажа… да родя бебето и да се оженим?

Питър отново не се поколебава.

— Ще кажа „разбира се“. Да!

Сега аз смръщвам вежди.

— Разбира се? Само толкова? Най-важното решение в живота ти и ще кажеш само „разбира се“?

— Да. Защото съм сигурен.

Навеждам се към него и поставям длани на гладките му бузи.

— Ето как разбирам, че си още момче. Защото си толкова сигурен.

Той смръщва вежди.

— Защо го казваш така, сякаш е нещо лошо.

Изплювам камъчето.

— Винаги си толкова сигурен за всичко, що се отнася до теб. Никога не проявяваш несигурност.

— Е, за едно нещо съм абсолютно сигурен — казва той, като гледа право напред. — Сигурен съм, че никога няма да бъда типът баща, какъвто е моят, независимо на колко години съм.

Замълчавам, защото се чувствам виновна, че се заяждам с него и предизвиквам лоши чувства. Иска ми се да запитам дали баща му все още се старае да поправи нещата, но лицето му е затворено и ме спира. Иска ми се двамата с баща му да можеха да изгладят отношенията си, преди той да отиде в колежа. Защото Питър е все още момче и дълбоко в себе си, мисля, всички момчета искат да опознаят бащите си, независимо какъв тип мъже са те.

* * *

След училище минаваме да си вземем нещо за хапване и още преди да сме излезли от паркинга, Питър вече разкъсва опаковката на сандвича си. Помежду хапките от сандвича с пържено пиле казва:

— Сериозно ли говореше, когато каза, че ти е трудно да си представиш да си омъжена за мен?

— Не съм казвала такова нещо!

— Каза нещо подобно. Каза, че съм още момче, а не можеш да се омъжиш за момче.

Ето че съм наранила чувствата му.

— Не исках да кажа това. А че в момента не мога да си представя да съм омъжена за когото и да било. И двамата сме още бебета. Как бихме могли да имаме бебе? — Без да помисля, казвам: — Както и да е, татко ми даде комплект за предпазване от бременност за колежа, така че дори не трябва да се тревожа за това.

Питър едва не се задавя със сандвича си.

— Комплект за предпазване от бременност?

— Разбира се. Презервативи и… — Предпазни дентални мембрани. — Питър, знаеш ли какво е предпазна дентална мембрана?

— Какво? Това, което използват зъболекарите, за да стои устата ти отворена, докато я почистват ли?

Кикотя се.

— Не. За орален секс е. А аз мислех, че ти си големият експерт и ще ме научиш на всичко в колежа!

Сърцето ми препуска лудо, докато го чакам да се пошегува за това как двамата най-после ще правим секс в колежа, но той смръщва вежди и казва:

— Не ми харесва идеята, че според баща ти го правим, след като не го правим.

— Той просто иска да внимаваме. Той е професионалист, помниш ли? — Потупвам го по коляното. — Както и да е, няма да забременея, така че всичко е наред.

Той смачква салфетката си и я хвърля в кесията, като не откъсва очи от пътя.

— Родителите ти са се срещнали в колежа, нали?

Изненадана съм, че помни. Не си спомням да съм му казвала.

— Да.

— На колко години са били? Осемнайсет? Деветнайсет? — Питър определено цели нещо с въпросите си.

— Двайсет, мисля.

Лицето му помръква, но едва забележимо.

— Добре, двайсет. Аз съм на осемнайсет, а ти ще ги навършиш следващия месец. До двайсет ни остават само две години. И какво значение имат две години на фона на целия замисъл на нещата? — усмихва ми се лъчезарно. — Родителите ти са се срещнали на двайсет, а ние на…

— Дванайсет — подсказвам.

Питър смръщва вежди, раздразнен, че съм го прекъснала.

— Добре, срещнали се, когато сме били още деца, но започнахме да излизаме на седемнайсет…

— Аз бях на шестнайсет.

— Не излизахме истински, преди и двамата да сме навършили седемнайсет. Което е, в основни линии, същото като на осемнайсет, което е, в основни линии, същото като на двайсет. — Има самодоволния вид на адвокат, току-що произнесъл финалната реч, която ще му донесе победа.

— Доста дълго увъртане и изкривена логика — казвам. — Мислил ли си някога да станеш адвокат?

— Не, но сега може би мисля.

— Вирджинският университет предлага страхотно юридическо образование — казвам и сърцето ми се свива, защото в училище е едно, а в университета — съвсем друго. Толкова е далеч, а кой може да каже какво ще се случи за толкова време? Дотогава ние ще бъдем съвсем различни хора. Като мисля за Питър в годините между двайсет и трийсет, изпитвам копнеж за мъжа, когото може никога да не срещна. Сега, днес, той е още момче и го познавам по-добре от всеки друг, но ако невинаги е така? Пътищата ни вече се разделят, малко повече с всеки ден, с приближаването до август.