Джени Хан
С обич, завинаги, Лара Джийн (10)

10

Цял ден съм на тръни, в очакване да науча новините от „Уилям енд Мери“. Цялото ми внимание е концентрирано в телефона, чакам го да даде сигнал; очаквам имейл. В часа по английски господин О’Брайън трябва да ме пита три пъти за традицията на изказа във „Влюбени“.

Когато сигналът най-после идва, това е само Марго, която ме пита дали вече съм научила нещо, а втория път е Питър, който ми задава същия въпрос. Но все още нищо от „Уилям енд Мери“.

После, когато съм в тоалетната в междучасието, той отново дава сигнал и аз бързам да дръпна ципа на дънките си, за да погледна телефона си. Имейл от Университета на Северна Каролина, в който ме информират, че молбата ми е била разгледана. Стоя в кабинката и макар че не очаквам да ме приемат, сърцето ми бие лудо, докато кликам на линка и чакам.

В резервите съм.

Трябва да съм щастлива, защото Университетът на Северна Каролина има много кандидати също като Вирджинския и да си в резервите, е по-добре от нищо и щях да бъда щастлива… ако вече бях приета във Вирджинския. А това е като нов удар в стомаха. Ами ако никъде не ме приемат? Какво ще правя тогава? Представям си леля Кари и чичо Виктор: Бедната Лара Джийн, не я приеха нито във Вирджиния, нито в Университета на Северна Каролина. Толкова е различна от сестра си Марго, която влезе толкова лесно. Питър ме чака на масата за обяд, а на лицето му е изписано нетърпение.

— Научи ли нещо?

Сядам до него.

— В резервите съм за Университета на Северна Каролина.

— Ау, по дяволите. Е, там е невъзможно да влезе кандидат извън щата, освен ако не е баскетболист. Честно, дори резервите е впечатляващо постижение.

— Предполагам — казвам.

— Майната им — казва той. — Кой иска да влезе там и бездруго?

— Много хора. — Разопаковам сандвича си, но не мога да отхапя и хапка, защото стомахът ми е на топка.

Питър недоволно свива рамене. Знам, че само се опитва да ме накара да се почувствам по-добре, но Университетът на Северна Каролина е страхотно училище и той знае, че аз знам, и няма нужда да се преструваме, че не е така.

През целия обяд безрадостно отпивам от черешовото си пепси и слушам момчетата да говорят за мача, който ще е след няколко дни. По едно време Питър ме поглежда и ме стисва окуражително за бедрото, но аз дори не мога да се усмихна в отговор.

Момчетата стават, за да отидат да вдигат тежести във фитнес залата, и на масата оставаме двамата с Питър. Той ме пита, разтревожен:

— Няма ли да хапнеш нещо?

— Не съм гладна — казвам.

Той въздъхва.

— Не аз, а ти трябваше да бъдеш приета във Вирджинския. — И предателската мисъл, която бе в главата ми снощи, че аз заслужавам да бъда приета повече от него, изчезва просто така, като парфюм във въздуха. Знам колко упорито тренира Питър. Заслужил си е мястото. Не бива да му минават такива мисли. Не е правилно.

— Никога не казвай това. Заслужил си го. Заслужаваш да учиш във Вирджинския.

Той казва с наведена глава:

— Ти обаче също заслужаваш. — После вдига рязко глава, а очите му са весели: — Помниш ли Тони Луис? — Поклащам глава. — Беше последна година, когато ние бяхме новобранци. Учи две години в Общинския колеж „Пиемонт“ във Вирджиния, после се прехвърли в университета! Обзалагам се, че и ти можеш да го направиш, но дори по-скоро, защото ще ходиш в редовен четиригодишен колеж. Да влезеш така, е много по-лесно!

— Предполагам, че е вярно… — Това не ми бе хрумвало. Все още не мога да свикна с това, че не съм приета.

— Нали? Добре, тази есен ще започнеш да учиш, където си приета, и ще си гостуваме непрекъснато, а следващата година ще кандидатстваш за прехвърляне и ще бъдеш с мен във Вирджинския! Където ти е мястото!

У мен се заражда надежда.

— Наистина ли мислиш, че ще е толкова лесно?

— Да! Но, първо на първо, трябваше да те приемат! Имай ми доверие, Кови.

Бавно кимам.

— Да! Добре, добре.

Питър издишва облекчено.

— Добре. Значи, имаме план.

Открадвам си пържен картоф от чинията му. Вече усещам как апетитът ми се връща. Крада си втори картоф, когато телефонът ми започва да вибрира. Грабвам го и проверявам — имейл от отдела по приема на „Уилям енд Мери“. Питър наднича над рамото ми, после ме поглежда с ококорени очи. Кракът му до моя подскача нервно нагоре-надолу, докато чакаме страницата да се зареди.

С голямо удоволствие ви предлагаме да учите в колеж „Уилям енд Мери“…

Залива ме облекчение. Слава богу.

Питър скача от мястото си, хваща ме и започва да се върти с мен.

— Лара Джийн току-що бе приета в „Уилям енд Мери“! — вика, така че всички могат да го чуят. Всички на нашата маса ме поздравяват.

— Виждаш ли? — казва Питър и ме прегръща. — Казах ти, че всичко ще е наред.

Прегръщам го силно в отговор. Изпитвам най-вече облекчение. Облекчение, че съм приета, облекчение, че имам план.

— Ще се виждаме, когато си тук — казва той тихо и заравя лице във врата ми. — Ще си само на два часа разстояние, което е нищо. Обзалагам се, че татко ти ще ти позволи да вземеш колата. Кити още няма нужда от нея. И ще пътувам няколко пъти с теб, докато свикнеш. Всичко ще се нареди, Кови.

Кимам.

Сядам и изпращам групово съобщение до Марго, Кити, госпожица Ротсчайлд и татко.

Приеха ме в „Уилям енд Мери“!!!

Удивителните знаци трябва да им кажат колко съм развълнувана, да знаят, че няма причина да ме съжаляват и че сега всичко е страхотно.

Баща ми отговаря със серия от емотикони. Госпожица Ротсчайлд пише: Приета си, момиче!!! Марго пише: УРА-А-А-А-А! Ще празнуваме следващата седмица!

След обяда отивам в кабинета на госпожа Дювал да й кажа добрата новина. И тя наистина се вълнува.

— Знам, че беше вторият ти избор, но може да се окаже по-добър вариант за теб от Вирджинския. По-малък е. Мисля, че момиче като теб наистина може да заблести там, Лара Джийн.

Усмихвам й се, получавам прегръдка, но си мисля: Предполагам, не смята, че момиче като мен може да заблести във Вирджинския.

До края на седмицата ме приемат в „Джеймс Мадисън“ и в Ричмъндския университет, което ме прави щастлива, но все още мисля да отида в „Уилям енд Мери“. Била съм много пъти в Уилямсбърг със семейството си и мога да си представя как живея там. Кампусът е малък, но хубав. И наистина не е далеч от дома. На по-малко от два часа. Така че ще отида, ще уча упорито и след година ще се прехвърля във Вирджинския. И всичко ще е точно както беше планирано.