Джени Хан
С обич, завинаги, Лара Джийн (32)

32

По-късно вечерта Питър идва. Той звъни на входната врата, аз изтичвам да отворя и първото, което правя, е да го запитам дали е разговарял с баща си. Той обаче слага край на темата, като небрежно казва:

— Всичко е наред. — И влиза вътре. — Дори не исках да идва.

От това боли, защото имам чувството, че ме обвинява. А може би трябва да ме обвинява — все пак аз бях тази, която непрекъснато го подтикваше да покани баща си. Трябваше да го послушам, когато каза „не“.

Двамата се качваме в стаята ми и чувам татко да се шегува, както винаги:

— Оставете вратата отворена! — Това кара Питър да трепне.

Сядам на леглото, а той сяда далеч от мен — до бюрото ми.

Отивам при него и слагам ръка на рамото му.

— Съжалявам. Вината е моя. Не трябваше да настоявам да го поканиш. Не те обвинявам, ако си ми ядосан.

— Защо да съм ядосан на теб? Не е твоя вината, че той не става за нищо. — Не казвам нищо и той омеква: — Виж, наистина, не съм тъжен. Не чувствам нищо. Ще се видите друг път, окей?

Поколебавам се, преди да кажа:

— Аз всъщност вече съм го виждала.

Той ме гледа втренчено, недоверчиво.

— Кога?

Преглъщам.

— На един от мачовете ти. Срещнах го случайно. Той ме помоли да не ти казвам, защото не искаше да знаеш, че е бил там. Искаше просто да те гледа как играеш. Каза, че това му липсва. — Едно мускулче на челюстта на Питър играе. — Трябваше да ти кажа. Съжалявам.

— Не съжалявай. Както казах, пет пари не давам какво прави. — Понечвам да кажа нещо в отговор, но той ме прекъсва преди дори да съм отворила уста. — Може ли да не говорим повече за него? Моля те!

Кимам. Боли ме, като виждам тъгата в очите му, която се опитва да скрие. Чувствам, че ако продължавам да го притискам, нещата само ще се влошат. А искам само да го накарам да се почувства по-добре. И тогава си спомням за подаръка.

— Имам нещо за теб!

На лицето му се изписва облекчение, напрежението в раменете му намалява.

— О, подарък за завършването? Аз обаче не съм ти взел нищо.

— Всичко е наред, не съм и очаквала нещо. — Скачам и вземам албума от кутията за шапки. Сърцето ми ще изхвръкне, когато му го подавам. От вълнение и от нервност. Това ще го развесели, знам, че ще е така.

— Побързай и го отвори!

Той бавно го отваря. На първата страница е снимката, на която двете с Кити разчистваме тавана, за да направим място за кутиите на Трина. Една от малкото от дните ни в кварталното основно училище. Първият училищен ден, чакаме автобуса. Питър е прегърнал Джон Макларън и Тревър Пайк. Двете с Женевив сме ръка за ръка, тя ми шепне нещо, вероятно става въпрос за Питър. Обърната съм към нея и не гледам фотоапарата. Облечена съм в сива блуза на Марго и дънкова пола и помня, че се чувствах много пораснала в тези дрехи, като тийнейджърка. Косата ми е дълга и се спуска, права, по гърба ми. Почти същата като сега е. Женевив се опита да ме убеди да я подстрижа къса за средното училище, но аз казах „не“. Всички изглеждаме толкова млади. Джон с розовите си бузи, Тревър с неговите пълнички бузки, Питър със слабите крака.

Под снимката съм написала: НАЧАЛОТО.

— Еха — възкликва той нежно. — Бебето Лара Джийн и бебето Питър. Къде я намери?

— В кутия за обувки.

Той почуква с пръст по усмихнатото лице на Джон.

— Смотаняк.

— Питър!

— Само се шегувам — казва той.

Има я и снимката от събирането на випуска. Миналия Хелоуин аз съм облечена като Мулан, а Питър — като дракон. Има и квитанция от „Тарт и Танги“. Една от бележките му до мен: Ако приготвиш тъпите сладки на Джош с бял шоколад и червена боровинка, а не моята плодова торта, това е краят. Наши снимки от седмицата на завършващите. От бала. Изсушени венчелистчета от рози от венеца ми. Снимка от филма „Шестнайсет свещи“.

Има няколко неща, които не съм включила, като например кочана от билета от първата ни истинска среща и бележката му, в която пишеше: Харесвам те в синьо. Те са на сигурно място в кутията ми за шапки. Никога няма да се разделя с тях.

Но наистина специалното нещо, което съм включила в албума, е писмото, което му написах толкова отдавна — онова, което ни събра. Исках да го задържа, но някак си ми се стори правилно то да е притежание на Питър. Един ден всички тези неща ще бъдат доказателство, че сме били тук, че сме се обичали. Това е гаранцията, че независимо какво ще се случи с нас в бъдеще, това време е било наше.

Когато стига до тази страница, Питър спира да прелиства.

— Мислех, че искаш да го задържиш.

— Исках, но после ми се стори правилно да е у теб. Само обещай, че вечно ще го пазиш.

Той обръща страницата. На следващата е снимката от караокето, на което заведохме баба. Аз изпях „Толкова си суетен“ и посветих песента на Питър. Питър изпя „Стил“ на Тейлър Суифт. После двамата с баба изпяха в дует „Освободена мелодия“, а после тя ни накара и двамата да обещаем да се запишем на курса по корейски във Вирджинския университет. Онази вечер двамата с Питър си направиха тонове селфита. Едно от тях тя сложи за тапет на екрана на телефона си. Приятелите й от квартала казали, че той прилича на филмова звезда. Направих грешката да го кажа на Питър и той го повтаряше дни наред.

Той остава известно време на тази страница. Когато не казва нищо, аз прошепвам:

— Това е нещо, което да запомним.

Той затваря албума.

— Благодаря — казва и се усмихва, но за кратко. — Страхотен подарък.

— Няма ли да разгледаш и останалото?

— По-късно.

Питър казва, че трябва да се прибира, за да опакова нещата си за седмицата на плажа, и преди да слезем долу, отново го питам дали е добре и той ме уверява, че е така.

* * *

След като Питър си тръгва, Марго идва в стаята ми и ми помага да си опаковам багажа. Седя с кръстосани крака на пода и подреждам куфара си, а тя ми подава купове дрехи. Все още се тревожа за Питър, затова се радвам на компанията й, която отвлича мисълта ми от него.

— Не мога да повярвам, че вече завърши — казва Марго и ми подава куп сгънати тениски. — В ума ми си все още на толкова, на колкото беше, когато заминах. — И шеговито добавя: — Завинаги на сладките шестнайсет, Лара Джийн.

— Сега съм почти толкова пораснала, колкото и ти, Гого — казвам.

— Е, поне винаги ще бъдеш по-ниска от мен — казва тя и аз я замервам с горнището на банския си. — Скоро ще приготвяме нещата ти за колежа.

Напъхвам сгъваема ютия в джоба на куфара.

— Марго, какво ти липсваше най-много от дома в първите ти дни в колежа?

— Очевидно вие.

— Но какво друго? Кои бяха неочакваните неща, които ти липсваха?

— Да целувам Кити за лека нощ, след като е взела вана и косата й е чиста.

Изсумтявам.

— Рядък случай!

Марго не бърза, мисли за нещо друго.

— Липсваха ми хубавите хамбургери. В Шотландия те имат различен вкус. По-скоро са като резен руло „Стефани“ в хлебче. Хм, какво друго? Да ви возя с колата наоколо. Чувствах се като капитан на кораб. И твоите сладкиши!

— Кои? — питам.

— Хм?

— Кои ти липсваха най-много?

— Лимоновата ти торта.

— Ако ми беше казала, щях да ти изпратя една.

Усмихната, тя казва:

— Сигурна съм, че е безобразно скъпо да изпратиш торта през океана.

— Да направим една сега — казвам и Марго щастливо рита с крака.

* * *

И така, слизаме долу и правим торта. Кити спи, татко и Трина са в спалнята им и вратата е затворена. Колкото и да обичам Трина, трябва да свикна и с това, което ми се вижда странно. Татко никога не затваряше вратата на стаята си. Но предполагам, той също има нужда от време, в което не е баща. Дори не за секс, а да си поговорят, да се отпуснат. Но също и за секс, предполагам.

Марго измерва брашното, когато я питам:

— Свиреше ли музика, когато с Джош го направихте за първи път?

— Обърках броенето! — Марго изсипва всичкото брашно обратно в кутията и започва отново.

— Е, свиреше ли?

— Не. Любопитка! Кълна се, по-лоша си и от Кити.

Търкулвам лимона по плота, за да го стопля, преди да започна да го изстисквам.

— Значи беше… тихо?

— Не беше тихо. Някой косеше ливадата си. Сушилнята работеше. А тя е доста шумна…

— Но майка му не си беше у дома, нали?

— Няма начин! Не бих могла да го направя. Съквартирантката ми веднъж доведе едно момче и се преструвах на заспала, но честно, едва потисках смеха си. Момчето дишаше много тежко. И стенеше.

И двете се изкикотихме.

— Надявам се моята съквартирантка да не прави така.

— Поговорете за правилата от самото начало. Като например кой и кога може да използва стаята, такива неща. И просто помни, че трябва да проявяваш разбиране, защото Питър ще идва често и не искаш на нея да й свърши добрата воля. — Прави пауза. — Вие още не сте правили секс, нали? — И бързо добавя: — Не трябва да ми отговаряш, ако не искаш.

— Не — казвам. — Искам да кажа, още не.

— А мислите ли за това? — пита Марго, като се опитва да прозвучи небрежно. — Заради седмицата на плажа?

Не й отговарям веднага.

Аз не мисля за това, не специално и за това в седмицата на плажа. Мисълта за секс в бъдеще, когато това ще бъде за двама ни нещо така обикновено, каквото сега е да отидем на кино и да се държим за ръце, е нещо, което ми се вижда странно. Не бих искала да бъде нещо не така специално, след като го направим. Искам винаги да си остане свещено, а не нещо, което приемаме за дадено, защото с всички други е така или защото и преди сме го правили. Предполагам, че всичко може да се превърне в нещо обичайно след достатъчно пъти, но се надявам да не стане така. Не и за нас.

— Мисля, че определено искам да свири музика — казвам и изстисквам лимонов сок в мерителна чаша. — Така няма да разберем, ако някой от нас диша тежко. И ще бъде по-романтично. Музиката прави всичко по-романтично, нали? Например, докато разхождаш кучето си в парка, пускаш Адел и сякаш си във филм и сърцето ти току-що е било брутално разбито.

Марго казва:

— Във филмите никога не използват презерватив, така че внимавай да останеш в реалния живот поне що се отнася до това.

Това е достатъчно да ме изтръгне от мислите ми.

— Татко ми даде цял комплект. Остави го в банята на горния етаж за мен. Презервативи, крем, предпазни дентални мембрани. — Избухвам в смях. — „Предпазни дентални мембрани“ не е ли най-антисекси думата, която си чувала?

— Не, мисля, че е „гонорея“!

Смехът ми рязко замира.

— Питър няма гонорея!

Марго се усмихва.

— Няма!

— Знам, просто се заяждам. Но мисля, че трябва да вземеш комплекта, просто в случай че нещата тръгнат в тази посока.

— Гого, не планирам да правя секс в седмицата на плажа.

— Казах просто за всеки случай! Човек никога не знае. — Отмята косата от лицето си и сериозно казва: — Наистина се радвам, че първият ми път беше с Джош. Трябва да е с някой, който наистина те познава. Някой, който те обича.

* * *

Преди да си легна, отварям комплекта, изваждам презервативите и ги слагам на дъното на куфара. После слагам в него най-красивия си сутиен и комплект бельо в бледорозово и обточено с електриковосиня дантела. Никога не съм го носила. Просто за всеки случай.