Джени Хан
С обич, завинаги, Лара Джийн (6)

6

На другата сутрин татко ме закарва на училище, за да се кача на чартърния автобус.

— Обади ми се веднага щом се настаниш — казва, докато чакаме на светофара до училището.

— Ще се обадя.

— Взе ли си двайсетте долара за спешни случаи?

— Да. — Снощи татко ми даде двайсет долара да ги прибера в тайния джоб на якето си, просто за всеки случай. У мен е и кредитната му карта. Госпожица Ротсчайлд ми даде назаем малкия си чадър и зарядното за мобилния си телефон.

Татко ми хвърля кос поглед и въздъхва.

— Всичко се случва толкова бързо. Първо пътуването, после балът, завършването. Само въпрос на време е и ти да изхвръкнеш от гнездото.

— Все още ще имаш Кити — казвам. — Макар да е вярно, че тя не е слънчев лъч като мен. — Той се засмива. — Ако вляза в Университета на Вирджиния, ще бъда наблизо и ще идвам често, така че не се тревожи за нищо. — Казвам го напевно, както той, когато имитира Стиви Уондър.

* * *

Сядам до Питър в автобуса, а Крис сяда до Лукас. Мислех, че ще ми е трудно да убедя Крис да дойде на пътуването, и щеше да бъде, ако бе спечелил „Дисни Уърлд“. Но тя също не е ходила в Ню Йорк, така че се оказа лесно.

Пътуваме вече час, когато Питър организира игра на „Дали някога съм“, в която участват всички, а аз се преструвам на заспала, защото не съм правила почти нищо — нито съм вземала наркотици, нито съм правила секс — а всички се интересуват само от това. За щастие, играта бързо замира, предполагам защото не е така интересно, когато не участват и червени чашки „Соло“. Точно когато отварям очи и протягам ръце и се „събуждам“, Гейб предлага да играем на „Истина или предизвикателство“ и стомахът ми се свива.

След скандала миналата година, заради горещата вана, която двамата с Питър взехме заедно, много внимавам какво ще си помислят останалите за нещата, които правим или не правим. Имам предвид секса. А „Истина или предизвикателство“ е много по-лоша от „Дали някога съм“! С колко души си правила секс? Била ли си някога в тройка? По колко пъти на ден мастурбираш? Такива въпроси се задават, а ако някой някога ми ги зададе, ще трябва да призная, че съм девствена, а кой знае защо, този отговор е много по-пагубен от другите. Обикновено се скривам в кухнята или друга стая, когато на някое парти започнат тази игра. Но сега няма къде да се скрия, защото сме в автобуса. Хваната съм в капан.

Питър ме гледа, развеселен. Знае какво си мисля. Казва, че пет пари не дава какво си мислят хората, но аз знам, че не е вярно. Всъщност, за Питър е много важно какво мислят останалите за него.

— Истина или предизвикателство — казва Гейб на Лукас.

Лукас отпива от енергийната си напитка.

— Истина.

— Правил ли си някога секс с момче?

Цялото ми тяло се напряга. Лукас е гей, но се прикрива. Не иска непрекъснато да обяснява на хората какъв е, а и защо да го прави? Това не е работа на другите.

Минава секунда преди Лукас да каже:

— Не. Това предложение ли е?

Всички се засмиват, а на лицето на Лукас има лукава усмивка, когато отново отпива от енергийната напитка, но аз виждам напрежението във врата и раменете му. Сигурно е истинско мъчение непрекъснато да си нащрек за подобни въпроси, да си готов да ги отклониш, да се усмихнеш, да омаловажиш всичко, като се засмееш. Въпросът за моята девственост е незначителен в сравнение с това. Но пак не искам да отговарям.

Моля се Лукас да избере мен, защото знам, че няма да ми зададе труден въпрос. Но Лукас вероятно не забелязва умолителните погледи, които му хвърлям, защото вместо да избере мен, избира Женевив, която седи няколко редици по-назад и гледа нещо в телефона си. Излиза с момче от нейната църква, а той ходи в друго училище, затова никой не я забелязва много-много наоколо. От Крис чух, че родителите й се развеждат и че татко й се е преместил в ново жилище с приятелката си. Крис каза, че майката на Женевив изпаднала в депресия и трябвало да остане в болница няколко дни, но сега нещата са по-добре, за което се радвам. Питър изпрати жълти нарциси на майка й, когато тя се прибра у дома си. Двамата умувахме какво трябва да пише в картичката и накрая се спряхме на: Желая ти много здраве, Уенди. С любов, Питър. Цветята бяха моя идея и помогнах на Питър за тях, но името ми не фигурираше в картичката. Винаги съм харесвала Уенди, тя е мила с мен още откакто бях малко момиченце. Стомахът ми все още се свива, когато виждам Женевив, но не чак толкова зле, колкото преди. Знам, че никога вече няма да сме приятелки и съм приела това.

— Истина или предизвикателство, Жен? — извиква Лукас.

Тя вдига поглед и автоматично казва:

— Предизвикателство.

Разбира се, че Женевив ще избере предизвикателство. Тя е много неща, но не е страхливка. Аз бих предпочела всичко друго, само да не отговарям на въпрос за секс, така че вероятно също ще избера предизвикателство.

Лукас предизвиква Женевив да седне до господин Джейн и да отпусне глава на рамото му.

— Направи го достоверно — казва Лукас. Всички започват да викат и да се смеят. Виждам, че никак не иска да го направи, но, отново, тя не е страхливка.

Всички гледаме как върви по пътеката и спира пред редицата на господин Джейн. Той е нов учител, едва от тази година, преподава биология. Млад е, красив, носи прилепнали по краката дънки и ризи с копчета от горе до долу. Женевив се плъзва на мястото до него и виждам тила й докато говори. Той се усмихва. После тя се сгушва в него и отпуска глава на рамото му, а той подскача като уплашена котка. Всички се смеят, господин Джейн се обръща и поклаща глава към нас като, изглежда, изпитва облекчение, че това е шега.

Женевив се връща при нас триумфираща. Сяда на мястото си и оглежда групата, очите ни се срещат за миг и стомахът ми се свива. После тя извръща очи.

— Истина или предизвикателство, Криси?

— Тази игра е толкова тъпа — казва Крис. Жен просто я гледа втренчено, повдигнала предизвикателно вежди и Крис най-после извива очи нагоре и казва: — Каквото и да е. Истина. — Когато са така, глава до глава, невъзможно е да не забележиш, че са роднини — първи братовчедки от страна на майките им.

Женевив не бърза, обмисля въпроса си. После нанася удар:

— Играла ли си или не на чичо доктор с братовчед ни Алекс, когато беше в трети клас? И не лъжи.

Всички викат и крещят, а лицето на Крис е яркочервено. Хвърлям й съчувствен поглед. Знам отговора.

— Вярно е — измърморва тя и всички започват да кряскат.

За мое щастие в този момент господин Джейн става и поставя диск в плейъра, като с това слага край на играта и моят ред така и не идва. Крис се обръща и ми прошепва:

— Измъкна се толкова лесно.

— Като че ли не знам — прошепвам в отговор и Питър се засмива тихо. Може да се смее, колкото си иска, но съм сигурна, че и той изпитва облекчение. Никога не го е казвал, но вероятно не иска целият клас да знае, че двамата с приятелката му, с която са заедно от година — и дори по-дълго, ако броим и подобието на връзка — не са правили секс.

* * *

Много малко от нашия клас са били в Ню Йорк, така че всички сме с ококорени очи. Не мисля, че някога съм била на толкова оживено място. Това е град със свой собствен ритъм. Просто не мога да повярвам колко много хора има, колко е претъпкан градът и колко изтънчени изглеждат всички. Всички изглеждат като… като градски жители. Освен туристите като нас, разбира се. Крис се опитва да се преструва на отегчена и невъзмутима, но когато вземаме метрото, за да отидем до Емпайър Стейт Билдинг, тя не се хваща за дръжка и едва не пада, когато влакът рязко спира.

— Различно е от Вашингтон — измърморва. Това е сигурно. Вашингтон е най-близкият до Шарлътсвил град, но пак е малък и заспал, сравнен с Ню Йорк. Има толкова много да се види, толкова много магазини, че ми се иска да поспрем. Всички бързат, всички имат планове и места, закъдето са се запътили. Една възрастна жена се разкрещя на Питър, че гледа мобилния си телефон докато върви, което накара всички да се засмеят и — поне веднъж — Питър да се смути. Всичко е поразително.

Стигаме до Емпайър Стейт Билдинг и аз карам Питър да си направим заедно селфи в асансьора. Главата ми се замайва като стигаме върха, толкова сме нависоко. Госпожица Дейвънпорт ми казва да седна с глава между коленете за минутка, което помага. Когато гаденето отминава, ставам и отивам да търся Питър, който е изчезнал някъде.

Завивам зад ъгъла и чувам Питър да вика:

— Чакайте! Чакайте! Сър! — И следва един охранител, който върви към червена раница на пода.

Охранителят се навежда и я вдига.

— Твоя ли е? — пита.

— Хм, да…

— Защо си я оставил на земята? — Дръпва ципа и изважда плюшено мече.

Погледът на Питър се стрелка наоколо.

— Можете ли да го приберете вътре? С него ще поканя приятелката си на бала. Трябва да е изненада.

Охранителят клати глава. Измърморва нещо и отново започва да тършува в раницата.

— Сър, моля ви, стиснете мечето.

— Няма да го стисна — отговаря охранителят.

Питър протяга ръка, стисва мечето и то казва:

— Ще дойдеш ли на бала с мен, Лара Джийн?

Охранителят строго казва:

— Ти си в Ню Йорк, дете. Не можеш просто така да оставиш раницата си на пода.

— Съжалявам — казва Питър. — Може ли да си получа мечето обратно? — И тогава ме вижда. — Кажи му, че „Безсъници в Сиатъл“ е любимият ти филм, Лара Джийн!

Аз се втурвам към тях.

— Сър, това е любимият ми филм. Моля ви, не го изхвърляйте.

Охранителят се опитва да не се засмее.

— Нямаше да го изхвърля — казва ми. А на Питър казва: — Просто внимавай повече следващия път. Просто тук, в Ню Йорк, сме бдителни. Ако видим нещо, казваме, разбираш ли? Не е като в малките градове, откъдето сте вие. Това тук е Ню Йорк. Тук не постъпваме глупаво или безотговорно.

И двамата с Питър кимаме и охранителят се отдалечава. Двамата с Питър се споглеждаме и избухваме в лекомислен смях.

— Някой е докладвал за раницата ми! — казва той. — И предложението ми се прецака.

Изваждам мечето от чантата му и го притискам до гърдите си. Толкова съм щастлива, че дори не му казвам да не използва такъв език.

— На мен ми харесва.

— Трябваше да завиеш зад ъгъла и да видиш раницата ми тук, до телескопите. После да вземеш мечето, да го стиснеш и…

— Откъде щях да знам, че трябва да го стисна? — питам.

Питър изважда от раницата смачкано късче хартия. На него пише: Стисни ме.

— Паднало е, докато охранителят го държеше. Виждаш ли? Помислил съм за всичко.

За всичко, освен за последствията от това да оставиш ненаглеждана раница на обществено място в Ню Йорк, но все пак! Замисълът е важен, а той е толкова сладък. Стискам мечето и то отново казва:

— Ще дойдеш ли на бала с мен, Лара Джийн?

— Да, ще дойда, Хауърд. — Хауърд е, разбира се, името на мечето от „Безсъници в Сиатъл“.

— Защо казваш „да“ на него вместо на мен? — пита Питър.

— Защото той ме попита. — Повдигам вежди към него и чакам.

Питър извива очи нагоре и измърморва:

— Лара Джийн, ще дойдеш ли на бала с мен? Господи, ти наистина искаш много.

Подавам му мечето.

— Ще дойда, но първо целуни Хауърд.

— Кови. Не. По дяволите, не.

— Моля те! — Гледам го умолително. — Така е във филма, Питър.

И макар и недоволно, Питър целува мечето пред всички и аз разбирам, че той е изцяло и само мой.

* * *

В автобуса, на път към хотела ни в Ню Джърси, Питър ми прошепва:

— Какво мислиш, дали да не се прокраднем навън след нощната проверка и да се върнем в града? — Шегува се. Знае, че не съм от онези, които се прокрадват навън, когато са на училищна екскурзия.

Ококорва очи, когато казвам:

— А как ще стигнем до града? Има ли таксита от Ню Джърси до Ню Йорк? — Не мога да повярвам, че дори мисля за това. Толкова е нехарактерно за мен. Бързо казвам: — Не, не, няма значение. Не можем. Ще се изгубим или ще ни ограбят, а после ще ни изпратят у дома и ще съм бясна, че съм пропуснала Сентръл Парк и всичко останало.

Питър ми хвърля скептичен поглед.

— Може би няма да стане така, а ще ни държат цял ден в хотела, наказани. Да не рискуваме. — После: — Какво ще правим? — Аз се преструвам, че обмислям, а всъщност нищо не планирам, но Питър продължава: — Можем да отидем да слушаме музика на живо или да посетим комедийно шоу. Известните комедийни актьори понякога изненадват.

— Иска ми се да гледаме Хамилтън. — Минаваме през Таймс Скуеър и двамата с Лукас изпъваме вратове, за да зърнем огромната палатка на Хамилтън, но нямахме късмет.

— Утре искам да си взема геврек от Ню Йорк и да го сравня с тези на Бодо. — Гевреците на Бодо са легендарни в Шарлътсвил, ние се гордеем с тях.

Отпускам глава на рамото му, прозявам се и казвам:

— Иска ми се да можехме да отидем в пекарната „Лъвейн“, за да опитам сладките им. Шоколадовите им курабийки трябва да нямат равни на себе си. Искам да отида и в магазина за шоколадови изделия на Жак Торес. Неговите шоколадови изкушения са легендарни… — Очите ми се затварят и Питър ме потупва по косата. Унасям се в сън, когато осъзнавам, че той разплита плитката, която Кити ми е направила. Отварям рязко очи.

— Питър!

— Шшшт, заспивай. Искам да упражня нещо.

— Никога няма да успееш да я сплетеш като нея.

— Само ме остави да опитам — казва той и събира фибите в дланта си.

Стигаме в хотела в Ню Джърси, а моите плитки са хлабави и не искат да стоят закрепени на върха на главата ми.

— Ще изпратя снимка на Кити, за да види какъв лош ученик си — казвам и събирам нещата си.

— Не, недей — казва бързо Питър, което ме кара да се усмихна.

* * *

Следващият ден е изненадващо топъл за март. Слънцето грее, а цветята започват да разцъфват. Сякаш съм в „Имате поща“, когато Катлийн Кели отива да се срещне с Джоуи Фокс в Ривърсайд Парк. Искам да видя градината, в която се целуват в края на филма, но екскурзоводът ни завежда в Сентръл Парк. Двете с Крис правим снимки на мозайката „Представи си“ в Ягодовите полета, когато осъзнавам, че Питър не се вижда никъде. Питам Гейб и Даръл дали са го виждали, но никой не знае къде е. Изпращам му съобщение, той не отговаря. Ще отидем в Ливадата на овцете, за да си направим пикник и аз започвам да изпадам в паника, защото какво ще стане, ако господин Джейн или госпожица Дейвънпорт забележат, че не е тук? Той дотичва точно когато се каним да тръгнем. Дори не се е задъхал, нито пък изглежда притеснен, че едва не го изоставихме.

— Къде беше? — питам. — Едва не тръгнахме без теб!

Той победоносно ми показва кафява хартиена кесия.

— Отвори я и ще видиш.

Грабвам кесията от него и поглеждам вътре. Шоколадови курабийки от „Лъвейн“, още топли.

— О, мили боже, Питър! Толкова си мил. — Повдигам се на пръсти и го прегръщам, после се обръщам към Крис: — Не е ли мил, Крис? — Питър е сладък, но никога не е бил чак толкова сладък. Стават два романтични жеста един след друг и сигурно трябва да го похваля, защото момчетата реагират добре на окуражавания.

Тя вече бърка в кесията и си взема една курабийка.

— Много е мил. — Протяга ръка за още една, но Питър отдалечава кесията от нея.

— По дяволите, Крис! Нека и Кови ги опита преди да си изяла всичките.

— Е, защо си взел толкова малко?

— Защото са огромни! И са по пет долара курабийката.

— Не мога да повярвам, че си отишъл да ги вземеш за мен — казвам. — Не се ли страхуваше, че може да се изгубиш?

— Не — отговаря той гордо. — Погледнах картата на телефона си и изтичах. Обърках се малко като влязох в парка, но ме упътиха. Хората в Ню Йорк са много дружелюбни. Мълвата, че са грубияни, определено не отговаря на истината.

— Вярно е. Всички, които срещнахме, бяха мили. С изключение на онази стара дама, която ти се разкрещя, че гледаш телефона си докато вървиш — казва Крис и му се усмихва, а той смръщва вежди. Отхапвам голяма хапка от курабийката. Тя е по-скоро като миниатюрна кифличка, приготвена с плътно тесто. И е тежка. И наистина, досега не съм вкусвала такава шоколадова курабийка.

— Е? — пита ме Питър. — Каква е присъдата?

— Уникална е. Няма друга като нея. — Отхапвам отново, но госпожица Дейвънпорт идва при нас и ни подбира, като гледа втренчено курабийката в ръката ми.

Екскурзоводът ни има показалка, която прилича на факела на Статуята на свободата, и сега ни води през парка, като я е вдигнал високо. Всичко това е наистина объркващо, иска ми се да можехме да разгледаме града, но не. Той има конска опашка и носи потник в цвят каки и аз си мисля, че е старомоден, но госпожица Дейвънпорт, изглежда, много го харесва. След Сентръл Парк вземаме метрото до центъра на града и се разхождаме около Бруклинския мост. Всички останали се редят на опашка за сладолед пред Бруклинската сладоледена фабрика, но двамата с Питър изтичваме до магазина за шоколадови изделия на Жак Торес. Идеята е на Питър. Разбира се, първо искам разрешение от госпожица Дейвънпорт. Тя разговаря с екскурзовода, затова просто ни махва с ръка. Чувствам се толкова пораснала като вървя по улиците на Ню Йорк без никакви възрастни.

Когато стигаме в магазина, съм така развълнувана, че треперя. Най-после ще опитам известните шоколадови курабийки на Жак. Захапвам една. Тя е плоска и хрупкава. Шоколадът се е събрал на върха и се е втвърдил! Маслото и захарта имат вкус почти на карамелизирани. Божествена е.

— Твоите са по-хубави — казва Питър с прекалено пълна уста, а аз му изшътквам да млъкне и се оглеждам, за да се уверя, че момичето зад касата не е чуло нищо.

— Престани да лъжеш — казвам.

— Не лъжа!

Но лъже.

— Просто не знам защо моите не са като неговите — казвам. — Трябва да е от професионалните фурни. — Изглежда, ще трябва да приема моите недотам съвършени шоколадови курабийки и да съм доволна.

Излизаме и забелязвам пекарна от другата страна на улицата, „Алмондин“, и една на срещуположния ъгъл, „Курабийките на едно момиче“. Ню Йорк наистина е градът на сладките.

Двамата с Питър се връщаме до магазина за сладолед, като се държим за ръце. Всички са навън, седят по пейките, ядат сладолед и си правят селфита на фона на Манхатън. Ню Йорк непрекъснато ме изненадва с красотата си.

Питър сигурно мисли същото, защото стиска ръката ми и казва:

— Този град е страхотен.

— Наистина.

* * *

Потънала съм в дълбок сън, когато на вратата се почуква. Стряскам се и се събуждам. Навън е още тъмно. Крис, която спи в отсрещното легло, дори не помръдва.

После, от другата страна на вратата, чувам гласа на Питър.

— Кови, аз съм. Искаш ли да се качим на покрива да наблюдаваме изгрева?

Ставам от леглото, отварям вратата и виждам Питър, с връхна дреха с качулка с надписа на Вирджинския университет, да държи хартиена чашка с кафе и друга, в която има торбичка чай.

— Колко е часът?

— Пет и половина. Побързай, отиди да си вземеш палтото.

— Добре, дай ми две минути — прошепвам. Изтичвам в бамята, измивам си зъбите и после търся якето си в мрака. — Не мога да намеря якето си!

— Можеш да вземеш моята връхна дреха — предлага Питър, застанал на прага.

Крис изръмжава изпод одеялото.

— Кълна се в бога, ако не млъкнете веднага…

— Извинявай — прошепвам. — Искаш ли да гледаш изгрева с нас?

Питър нацупва устни, но главата на Крис е още под одеялото, така че тя не вижда.

— Не. Просто вървете!

— Съжалявам, съжалявам — казвам и побързвам да изляза.

Вземаме асансьора до върха, навън е още тъмно, но по небето се е появила сивкава светлина. Градът тъкмо се събужда. Питър веднага съблича връхната си дреха, аз пъхам ръце в ръкавите, а той плъзва качулката на главата ми. Дрехата е топла и мирише на праха за пране, който майка му използва.

Питър се навежда през перилата и гледа над водата, към града.

— Можеш ли да си представиш как живеем тук след колежа? Можем да живеем в небостъргач. С портиер. И фитнес зала.

— Не искам да живея в небостъргач. Искам да живея в къща от кафеникав камък в Уест Вилидж. Близо до книжарница.

— Ще измислим нещо — казва той.

Аз също се навеждам през перилата. Никога преди не бих си и помисляла да живея в Ню Йорк. Преди да дойда тук, градът ми се струваше плашещ, място за силни хора, които не се страхуват да влязат в юмручен бой с някого в метрото, или за мъже в костюми, които работят на Уолстрийт, или за художници, които живеят в тавански помещения в Сохо. Но сега, след като съм тук, градът вече не е толкова страшен, не и когато Питър е до мен. Така ли става? Влюбваш се и вече нищо не е страшно, и животът е една голяма възможност?