Джени Хан
С обич, завинаги, Лара Джийн (28)

28

Остават още само три дни училище и годишниците пристигат. Отзад има няколко празни страници за подписи, но всички знаят, че най-важна е задната корица. Разбира се, запазих моята за Питър. Не искам никога да забравя колко специална беше тази година.

Цитатът на моя годишник е: „Моите мечти са разстлани под краката ти. Стъпвай внимателно, защото стъпваш на мечтите ми“. Беше ми много трудно да избера между този цитат и: „Без теб днешните чувства ще бъдат само прашец от вчера“. Коментарът на Питър е: „Знам, че цитатът е от “Амели", но какво, по дяволите, е прашец?". И да, има смисъл във въпроса му. Питър ме остави да напиша неговия цитат. „Изненадай ме“, каза.

Влизаме през вратите на кафетерията, някой държи вратата за нас и Питър казва:

— Наздраве.

— Казва „наздраве“ вместо „благодаря“ и го е научил от Рави. Кара ме да се усмихвам всеки път.

През последния месец или там някъде кафетерията е наполовина празна по времето за обяд. Повечето от зрелостниците се хранят извън кампуса, но Питър харесва храната, която майка му му приготвя за обяд, а аз харесвам пържените картофи в кафетерията. Но днес е пълно, защото ученическият съвет ще раздава годишниците. Вземам моя и изтичвам с него до масата за обяд. Прелиствам го първо на неговата страница. И там е Питър, усмихнат и в смокинг. И неговият цитат: „Добре дошла си. — Питър Кавински“.

Като го вижда, Питър сбърчва чело.

— Какво означава това?

— Означава: „Ето ме, аз съм красив и тук, за да ме гледаш“. — Разпервам ръце благосклонно ръце, сякаш съм папата. — Добре дошъл си.

Даръл избухва в смях, също и Гейб, който също разперва ръце.

— Добре дошъл си — повтарят един на друг.

Питър поклаща глава.

— Вие сте полудели.

Навеждам се и го целувам по устните.

— И на теб ти харесва! — Слагам годишника си пред него. — Напиши нещо, което се запомня — казвам и се навеждам над рамото му. — Нещо романтично.

— Косата ти гъделичка врата ми — оплаква се той. — Не мога да се концентрирам.

Изправям гръб и се залюлявам на пети, с кръстосани ръце.

— Чакам.

— Как се предполага да измисля нещо добро, докато ти надничаш над рамото ми? — пита той. — Нека оставим за по-късно.

Поклащам твърдо глава.

— Не, защото, ако не го напишеш сега, никога няма да го напишеш.

Непрекъснато го подканвам, докато накрая той казва:

— Просто не знам какво да напиша.

Което ме кара да смръщя вежди.

— Напиши някакъв спомен, пожелание или… каквото и да е. — Разочарована съм и се опитвам да не го покажа, но наистина ли му е толкова трудно да измисли нещо?

— Нека го взема у дома тази вечер, за да измисля нещо — побързва да каже той.

Прекарвам останалата част от деня в попълване на годишника си. В него се появяват общи неща като: Късмет в Университета на Северна Каролина, Ти направи първата година забавна, Добави ме в Инстаграм, но също и по-лични като: Иска ми се да бе започнала да излизаш по-рано, за да те опозная по-добре. Бен Симоноф пише: Винаги най-тихите са най-интересни. Остани интересна. В края на деня подавам годишника на Питър.

— Пази го — казвам му.

* * *

На следващата сутрин той забравя да го вземе на училище със себе си, което е дразнещо, защото искам да събера подписите на целия клас и ми остават още няколко. Утре е последният учебен ден.

— Поне написа ли нещо? — питам го.

— Да! Просто го забравих — казва той, трепвайки. — Ще го донеса утре, кълна се.

* * *

Седмицата на плажа е традиция там, откъдето сме. Тя е точно това, което изглежда. В деня след завършването целият клас опакова разни неща и отива в Нагс Хед за седмица. Никога не съм мислила, че и аз ще отида. Например трябва да събереш достатъчно приятели, за да наемете заедно къща — нещо като десетина! Преди Питър нямах десетина приятели, с които да наема къща на плажа. Нечий родител трябва да наеме къщата на негово име, защото никой не иска да даде къща под наем на група тийнейджъри. Марго не отиде на завършването си. Двамата с Джош отидоха на къмпинг с приятели. Тя каза, че седмицата на плажа всъщност не е нейното нещо. Преди година нямаше да е и моето нещо. Но сега имам Питър, Пами, Крис и Лукас.

Когато преди месеци темата за седмицата на плажа беше повдигната за първи път, Питър ме попита дали баща ми ще позволи да остана у тях. Казах, че няма начин. Вместо това щях да бъда в една къща с група момичета. По-голямата сестра на Пами, Джулия, нае къщата, а Пами ме увери, че тя има климатична инсталация и всичко необходимо. Каза, че къщата, в която ще отседнат момчетата, ще бъде на плажа, а ние сме два реда по-назад, но така е по-добре, защото тяхната ще се напълни с пясък, а в нашата ще е чисто.

Татко каза „да“ по онова време, но съм сигурна, че е забравил, защото, когато тази вечер повдигнах темата за седмицата на плажа, той доби объркан вид.

— Чакай, обясни ми отново какво е „седмица на плажа“.

— След завършването всички отиват на плажа и се правят партита през цялата седмица — обяснява Кити и лапва парчето си пица.

Стрелвам я с поглед.

— Моята седмица на плажа беше истинска лудост — казва Трина и на лицето й се изписва усмивка.

Стрелвам и нея с поглед.

Татко бърчи чело.

— Лудост?

— Е, не беше чак такава лудост — поправя се Трина. — Просто забавно момичешко пътуване. Последно преживяване с момичетата преди колежа.

— Питър къде ще отседне? — пита ме татко, а челото му е набръчкано като орех.

— В момчешката къща. Казах ти преди цяла вечност и ти каза „да“, така че не можеш да се отметнеш сега. Денят след завършването е!

— И няма да има възрастен, който да ви наглежда? Ще бъдете само деца?

Трина поставя длан на ръката му.

— Дан, Лара Джийн вече не е дете. След няколко месеца ще живее сама. Това е просто нещо като упражнение.

— Права си. Знам, че си права. Но това не означава, че ми харесва. — Той въздиша тежко и се изправя. — Кити, ще ми помогнеш ли да раздигнем масата?

Веднага щом излизат, Трина се обръща към мен и казва тихо:

— Лара Джийн, знам, че не пиеш, но ето ти съвет, който можеш да вземеш със себе си за седмицата на плажа, в колежа, че и по-нататък. Създайте си система. Едната вечер ще пиеш ти. На следващата — приятелката ти. Така винаги ще има някой достатъчно трезвен, който да държи косата ти да не пада в лицето и да се грижи да не се случи нищо лошо.

Усмихвам се и казвам:

— Питър ще е там. Той ще държи косата ми, ако е необходимо. Или мога просто да я прибера в конска опашка.

— Вярно е. Казвам го само за в бъдеще.

За тогава, когато няма да го има. Усмивката ми се стопява, а тя бързо продължава:

— На моята седмица на плажа се редувахме да приготвяме вечерята. Когато дойде моят ред, приготвих пиле с пармезан и всички детектори за пожар се включиха, и цяла нощ се чудихме как да спрем сирените! — Засмя се. Смехът на Трина идва толкова лесно.

— Съмнявам се, че моята седмица на плажа ще е чак такава лудост — казвам.

— Е, да се надяваме, че ще е поне малка лудост — казва тя.