Джени Хан
С обич, завинаги, Лара Джийн (33)

33

Питър идва да ме вземе още в ранни зори. Всички останали ще отидат до плажа заедно в каравани, но Питър иска да сме само двамата в двуместния му автомобил. В добро настроение е, донесъл е понички — като едно време. Казва, че всичките са за мен. Откакто се върна от онзи тренировъчен уикенд, внимава за формата си.

Разместваме нещата в колата му, за да направим място за куфара ми, когато дотичва Кити, за да му каже „здравей“. Вижда кутията с поничките, която е върху чантата ми, и си открадва една. Казва с пълна уста:

— Питър, Лара Джийн каза ли ти новината за Корея?

— Каква новина? — пита той.

Обръщам рязко глава и хвърлям поглед на Кити.

— Тъкмо се канех. Питър, нямах възможност да ти кажа вчера… Татко ни изпраща в Корея като подарък за завършването ми.

— Еха, това е страхотно — казва Питър.

— Да, ще видим роднините си и ще обиколим страната.

— Кога?

Поглеждам го.

— Следващият месец.

— За колко време? — пита той.

— За месец.

Той ме поглежда разочаровано.

— Месец! Толкова много?!

— Знам. — Вече е средата на юни. Остават само два месеца лято, а после той ще остане тук, а аз ще замина за Чапъл Хил.

— Месец — повтаря. Преди нямаше въобще да се замисля за оставането цял месец в Корея. Щях да се радвам. А сега… Няма да кажа на татко, Марго или Кити, но не искам да ходя в Корея. Просто не искам.

Когато вече сме в колата и сме потеглили, казвам:

— Ще се свързваме по Фейстайм всеки ден. Часовата разлика е тринайсет часа, така че ако ти се обаждам вечер, за теб ще е сутрин.

Питър има мрачен вид.

— Трябваше да отидем у Бледъл на четвърти юли, помниш ли? Татко му има нова лодка. Щях да те уча как се управлява лодка.

— Знам.

— Какво ще правя, докато си там? Лятото ще е отвратително. Исках да те заведа до Пони Пасчър. — Пони Пасчър е малък парк на река Джеймс в Ричмънд, има големи камъни, на които можеш да се излегнеш и можеш да плаваш по реката върху автомобилни гуми. Питър е ходил преди с приятели от училище, но аз не съм.

— Може да отидем, когато се върна — казвам и той обезсърчено кима. — И ще донеса много подаръци. Маски за лице, корейски бонбони. По един подарък за всеки ден!

— Донеси ми чорапи с тигри.

— Ако произвеждат достатъчно големи — казвам само за да се пошегувам и да го накарам да се усмихне. Тази седмица трябва да е най-съвършената, за да компенсира факта, че няма да ме има цяло лято.

Телефонът на Питър звънва, но той дори не поглежда кой е. Минута по-късно телефонът отново звънва, а лицето на Питър е изопнато.

— Кой е? — питам.

— Баща ми — отговаря той накратко.

— Надявам се, че се обажда да се извини и да обясни защо е пропуснал церемонията за завършването на сина си.

— Вече знам защо. Казал на майка ми, че Евърет направил алергична реакция и го завели в спешното.

— О! — казвам. — Предполагам, че това е добро извинение. Евърет добре ли е?

— Да. Не мисля, че е чак толкова алергичен. Езикът ме сърби, когато ям ягоди. Голяма работа. — И като казва това, Питър пуска музиката и известно време не разговаряме.

* * *

Къщата на момичетата е на втората редица и гледа към плажа. Повдигната е на стълбове, както и всички останали къщи на втората редица. Има три етажа. Кухнята и дневната са на първия, а спалните — на горните етажи. Двете с Крис делим стая с две легла на най-горния етаж. Като да си на върха на маяк е. Чаршафите са тюркоазени с изрисувани раковини. Мирише малко на мухъл, но къщата не е лоша.

Всички момичета участват в разпределението на ролите, с изключение на Крис, която цял ден лежи на плажа с бутилка бира. Първия ден се прибра с гърди и лице, червени като рак; единствената неизгоряла част беше онази, скрита от слънчевите й очила. Беше смутена, но каза, че трябва да направи тен за Коста Рика. Пами е в ролята на майка. Обеща на родителите си, че няма да пие, затова се зае да наглежда другите и да им носи вода и обезболяващи хапчета в леглата сутрин. Кайла е наистина сръчна с ютията. Дори може да накъдри нечия коса — нещо, което никога не успях да направя. Харли е добра в координирането на нещата и отговаря за плановете, които включват другите къщи.

Аз съм готвачката. Още след като оставихме багажа си, се отдадохме на голямо пазаруване и купихме студени изрезки, пръчици от смесени ядки, сушена паста и бурканчета сос, салса и овесена каша. Единственото, което не купихме, е тоалетна хартия, която ни свърши още на втория ден. Всеки път, когато излизаме за обяд или вечеря навън, крадем по малко тоалетна хартия от ресторанта. Не знам защо просто не отидем да купим, но това се превърна в игра. Крис е абсолютната победителка в тази игра, защото успя да открадне цяла ролка, която скри под блузата си.

Момчетата идват всеки ден да си открадват по нещо за ядене и защото къщата им вече е пълна с пясък. Кръстихме я Пясъчният замък. Да седиш на дивана им, е като да си правиш боди скраб, чувстваш кожата си ексфолирана, и то не в добрия смисъл.

Питам се дали ще е същото в колежа. Отначало е очарователно, както в пансионите от четиридесетте години на двайсети век, вземаш назаем лак за нокти, музиката свири, докато се приготвяме, ядем сладолед в леглото. Но после, в сряда, Кайла и Харли подхващат придружена с крясъци кавга в един сутринта относно това кой е забравил ютията включена и съседите ни извикват полиция. Същата нощ Пами се напива и седя с часове до нея на плажа, докато плаче, защото се чувства виновна, че е нарушила даденото на родителите си обещание. На следващата вечер някои от момичетата отиват в нощен клуб и се връщат с три момчета от Монтана. Очите на едното непрекъснато шарят и аз заключвам вратата на спалнята си. Изпращам съобщение на Питър, който се е прибрал в тяхната къща. Той идва веднага и остава на долния етаж „за да държи нещата под око“.

Двамата с Питър прекарваме дните си на плажа. Аз седя и чета, а той тича. Откакто сме тук, непрекъснато бяга, защото не може да тренира, както когато си е у дома. Бяга на дълго разстояние сутрин, преди да стане горещо, на кратко по обед и отново на дълго на смрачаване. С изключение на деня, в който го карам да дойде с мен в музея на братята Райт в Кил Девил Хилс. Ходих там като дете със семейството си преди раждането на Кити, но бях малка и не можах да се изкача по паметника. Изкачваме се чак до върха и се наслаждаваме на гледката.

През цялата седмица Питър е очарователен, особено пред другите — винаги дружелюбно усмихнат, винаги пръв предлага някаква дейност или игра. Но с мен е някак далечен. Сякаш, макар че е до мен, е някъде много далеч. Недостижим. Опитах се отново да повдигна въпроса за баща му, но той просто го подмина със смях. Не е повдигал въпроса и за пътуването ми до Корея.

Всяка вечер има парти в някоя от къщите — с изключение на нашата. Ние никога не сме домакини, защото Пами се тревожи, че можем да изгубим депозита, който трябва да гарантира спокойствие на хазяите. Хубавото в това е, че всички се забавляват така, както не е възможно в гимназията. Има нещо освобождаващо в това да знаеш, че училището е приключило. Искаме всички да сме отново заедно, така че защо не? В този дух, Крис е непрекъснато в компанията на Патрик Шо — момче от аниме клуба на Джош.

Тази вечер партито е в къщата на Питър. Нямам представа как те ще получат обратно депозита си, защото цялата къща е в пясък, един от люлеещите се столове на верандата е счупен, бирените кутийки са навсякъде и някой е седнал на бежовия диван в дневната върху мокра оранжева хавлия и сега има оранжево петно в средата. Прекосявам кухнята и виждам Джон Амброуз Макларън да тършува в хладилника.

Замръзвам. Питър е в такова непредсказуемо настроение и не знам какво ще направи, като види Джон в къщата.

Опитвам се да реша дали не трябва да отида да намеря Питър и да му кажа, че Джон е тук, когато главата на Джон се подава иззад вратата на хладилника. Държи морков и дъвче.

— Хей! Мислех, че може да те видя тук.

— Здравей! — казвам весело, сякаш не съм мислила да се скрия, преди да ме е видял. Отивам до него и той ме прегръща с една ръка, защото в другата все още държи моркова.

— Виждал ли си Питър? — питам. — Той е отседнал в тази къща.

— Не, току-що дойдохме. — Джон е загорял, косата му е изсветляла от слънцето, облечен е в износена риза на синьо-бели райета и къси панталони в цвят каки. — А ти къде си отседнала?

— Наблизо. А ти?

— В къща в Дък. — Усмихва се и ми предлага моркова. — Искаш ли да си отхапеш?

Засмивам се.

— Не, благодаря. Е, къде реши да учиш?

— В „Уилям енд Мери“. — Вдига ръка за „дай пет“. — Значи ще се видим там, нали?

— Всъщност… Аз ще уча в Чапъл Хил. Вече не съм в списъка с чакащи.

Челюстта на Джон увисва.

— Сериозно ли? Това е страхотно! — Прегръща ме. — Удивително. Това всъщност е идеалното място за теб. Там ще ти хареса.

Гледам към вратата на кухнята и точно мисля как да сложа край на разговора, когато Питър влиза в кухнята с бира в ръка. Вижда ни и се заковава на място. Коремът ми се свива, но Питър само се усмихва и извиква:

— Макларън! Какво става! — Прегръщат се в мъжка прегръдка, което е нещо като дръпване един към друг и сблъскване. Когато се разделят, погледът на Питър се спира върху моркова в ръката на Джон. Всеки ден Питър си приготвя протеинов шейк от моркови и някакъв горски плод и знам, че не му е приятно, дето Джон си е взел един. Изчислил е съвсем точно от колко моркови ще има нужда до края на седмицата.

— Лара Джийн току-що ми каза, че ще учи в Северна Каролина — казва Джон и се обляга на барплота. — Завиждам й.

— Да, винаги си искал да учиш там, нали? — Питър все още гледа моркова.

— От дете. Това бе първият ми избор. — Побутва ме игриво. — А тя влиза там като крадец посред нощ. Измъква ми мястото изпод носа.

Усмихната, казвам:

— Съжалявам.

— Не, просто се шегувам. — Джон отгризва от моркова. — Може и да се прехвърля. Ще видим.

Питър ме прегръща с една ръка през кръста и отпива от бирата си.

— Трябва. Ще можем всички заедно да ходим на мачовете на тамошния отбор. — Казва го достатъчно сърдечно, но усещам напрежението.

Джон също не го пропуска.

— Разбира се — отговаря. После отгризва от моркова и хвърля остатъка в мивката. — Искам да се запознаете с гаджето ми, Дипти. Тук някъде е. — Изважда телефона от джоба си и й изпраща съобщение.

Все още сме там, когато тя ни открива. По-висока е от мен, има спортна фигура, дълга до раменете черна коса, тъмна кожа. Може би е индийка. Има хубава усмивка, която разкрива бели зъби, и една трапчинка. Облечена е в бял копринен гащеризон и сандали. Съжалявам за решението си да облека една от тениските с надпис на Вирджинския университет на Питър и къси панталони. Представяме се един на друг, после тя скача върху плота и пита:

— Откъде се познавате, момчета?

— Макларън беше моят най-добър приятел в средното училище — казва Питър. — Наричаха ни Буч Касиди и Сънданс Кид. Кой, мислиш, беше Буч и кой — Сънданс Кид, Дипти?

Тя се засмива.

— Не знам. Не съм гледала филма.

— Буч е главният герой. — Питър посочва себе си. — А Сънданс Кид е ей там… — И посочва Джон. — Той е партньорът. — Усмихва се, а аз вътрешно треперя, но Джон само поклаща дружелюбно глава. Питър сграбчва бицепса му. — Това дете имаше отпуснати като спагети ръце и четеше по цял ден, но погледнете го сега. Истински жребец е.

— Хей, аз все още чета — казва Джон.

— Когато се запознахме с Питър, мислех, че не може да чете — казвам и Джон се превива от смях.

Питър също се засмива, но не така сърдечно, както преди секунда.

* * *

Става късно и Питър казва, че трябва да остана тук, а не да се връщам в нашата къща. Отказвам, защото четката ми за зъби и другите ми неща не са у мен, но всъщност съм ядосана заради начина, по който се държа пред Джон.

Докато вървим към нашата къща, Питър казва:

— Дипти ми се струва страхотна. Добра за Макларън. Съмнявам се, че ще останат заедно обаче. Вероятно ще се виждат от време на време и ще са скъсали до Коледа, ако издържат и дотогава.

Спирам.

— Това, което казваш, е отвратително.

— Какво? Просто съм откровен.

Обръщам се към него и соленият вятър духа косата ми в лицето.

— Окей, ако просто си откровен, може би тогава аз също трябва да бъда откровена. — Питър повдига вежди и чака да продължа. — Тази вечер се държа отвратително. Несигурността не ти отива, Питър.

— Аз? — Питър се засмива иронично. — Несигурен? За какво? Макларън? Моля те. Видя ли го как бърка в хладилника и яде от морковите ми?

Тръгвам отново, този път — по-бързо.

— На кого му пука за морковите ти!

Той подтичва, за да се изравни с мен.

— Знаеш, че се опитвам да вляза във форма!

— Смешен си, знаеш ли? — Вече сме пред нашата къща. Гневът със сигурност те кара да крачиш по-бързо. — Лека нощ, Питър. — Завъртам се на пети и започвам да изкачвам стъпалата, а Питър не се опитва да ме спре.