Джени Хан
С обич, завинаги, Лара Джийн (22)

22

Сутринта на бала Кити влиза в стаята ми, докато си лакирам ноктите на краката.

— Какво мислиш за цвета, подхожда ли на роклята ми? — питам.

— Сякаш си потопила ноктите си в пепто-бисмол.

Свеждам поглед към ходилата си. Наистина е така. Може би трябва да ги лакирам в бежово.

Постигнахме съгласие, че роклята изисква да вдигна косата си.

— За да покажеш ключицата си — казва Трина. Никога не съм мислила за ключицата си като за нещо, което да показвам. Всъщност абсолютно никога не съм мислила за ключицата си.

След обяда Кити идва с мен до фризьорския салон, за да наглежда прическата ми. Казва на стилистката:

— Да не изглежда прекалено направена, разбирате ли какво искам да кажа?

Стилистката ми хвърля нервен поглед в огледалото.

— Искате да изглежда естествена? — Говори на Кити, не на мен, защото е очевидно кой командва. — Като например естествен кок?

— Но не прекалено естествен. Мислете за Грейс Кели. — Кити отваря снимка на екрана на телефона си и я показва на стилистката. — Виждате ли, като това тук, но кокът да е от едната страна.

— Само, моля ви, не използвайте прекалено много лак за коса — казвам едва чуто, а стилистката навива косата ми на кок на тила и го показва на Кити.

— Страхотно — казва Кити на нея. А на мен: — Лара Джийн, трябва да използва лак, ако искаш косата ти да стои така.

Изведнъж размислям относно вдигнатата коса.

— Сигурна ли си за кока?

— Да — казва Кити. А на стилистката казва: — Кокът ще остане.

* * *

Прическата ми е „по-направена“, отколкото съм свикнала. Кокът е на една страна, косата ми е прилепнала по главата. Красиво е, но не се познавам, когато се погледна в огледалото. Това е по-възрастна и по-изискана моя версия, която ще ходи на опера или на симфоничен концерт.

Въпреки цялото време, което бе необходимо на стилистката да вдигне косата ми, аз я пускам, когато се прибирам у дома. Кити ми се развиква, докато вчесва косата ми, но аз изтърпявам. Искам тази вечер да се чувствам като себе си.

— А как ще стане великото ти появяване? — пита ме Кити, докато прекарва за последен път четката през косата ми.

— Велико появяване? — питам.

— Когато Питър дойде тук. Как ще влезеш в стаята?

Трина, която лежи на леглото ми и хапва „Попсикъл“, казва:

— За моя бал бащите ни водеха надолу по стълбите, а някой обявяваше влизането ни.

Поглеждам и двете, сякаш са полудели.

— Трина, няма да се омъжвам. Ще ходя на бал.

— Можем да изключим осветлението и да пуснем музика, а ти да застанеш в ефектна поза на върха на стълбището…

— Не искам да правя това — прекъсвам я.

Тя сбърчва чело.

— Кое от всичкото?

— Всичкото.

— Но трябва да има момент, когато всички гледат теб и само теб — казва Кити.

— Казва се „първи поглед“ — обяснява Трина. — Не се тревожи, ще запиша всичко на видео.

— Ако бяхме помислили за това по-рано, можеше наистина да го направим и може би да качим видеото във фейсбук. — Кити поклаща недоволно глава към мен, сякаш вината е моя.

— Последното, което искам, е мое видео във фейсбук — казвам. И многозначително добавям: — Помниш ли видеото с горещата вана?

Поне за секунда тя изглежда засрамена.

— Да не се връщаме към миналото — казва и бухва косата ми.

— Хей, рожденичката — казва ми Трина, — планът за утре вечер все още ли е барбекю?

— Да — казвам. Със смъртта на Сторми, балът и сватбата, не съм мислила много-много за рождения си ден. Трина искаше да има голямо парти, но аз й казах, че предпочитам вечеря със семейството навън и торта и сладолед, когато се върнем у дома. Трина и Кити ще приготвят тортата, докато съм на бала, така че ще видим как ще се получи!

* * *

Когато Питър и майка му пристигат, аз все още тичам наоколо, заета с неща в последната минута.

— Момичета, Питър и майка му са тук! — вика татко отдолу.

— Парфюм! — извиквам на Кити, която ме пръска. — Къде ми е чантичката?

Трина ми я подхвърля.

— Взе ли си червило?

Отварям да проверя.

— Да! Къде са ми обувките?

— Ей там — казва Кити и ги вдига от пода. — Побързай, закопчай каишките. Ще сляза долу да им кажа, че идваш.

— Ще отворя бутилка шампанско за възрастните — казва Трина и също излиза.

Не знам защо съм толкова нервна. Това е само Питър. Предполагам, че балът за завършването наистина си има собствена магия. Последно слагам пръстена на Сторми и мисля за това как ме гледа отгоре, щастлива, че нося пръстена тази вечер в чест на нея и всички танци, на които е присъствала.

Слизам долу, а Питър и майка му седят на дивана. Той е преметнал крак върху крак и люлее горния, което издава, че също е нервен. Веднага щом ме вижда, се изправя.

Повдига вежди.

— Изглеждаш… леле. — През последната седмица непрекъснато питаше каква е роклята ми, а аз пазех всичко в тайна заради изненадата и сега се радвам за това, защото си струва да се види изразът на лицето му.

— Ти също изглеждаш леле. — Смокингът му стои чудесно, човек би помислил, че е шит по поръчка, но не е, взет е под наем от „Афтър Ауърс Формал Уеър“. Питам се дали госпожа Кавински не е направила някои подобрения. Тя умее чудеса с иглата и конеца. Иска ми се момчетата да обличаха смокинги по-често, макар че, предполагам, това ще отнеме част от вълнението.

Питър слага венеца на китката ми, той е от лютичета и бебешки дъх и е точно венецът, който бих избрала. Вече мисля за това как ще го окача над леглото си да изсъхне.

Кити също е облечена официално. Облякла е любимата си рокля, за да може да се снима с нас. За нея Питър е приготвил венец от маргаритки и лицето й порозовява от удоволствие, а той ми намига. Снимаме се двете, след това тримата, после тя казва по нейния заповеден начин:

— А сега само аз и Питър. — И аз съм избутана настрана, при Трина, която се засмива.

— Момчетата на нейната възраст не обичат да се снимат — казва тя на мен и майката на Питър, която също се усмихва.

— Защо не съм на никоя от тези снимки? — чуди се татко, така че, разбира се, се снимаме и с него. Правим и няколко снимки с Трина и госпожа Кавински.

После правим снимки навън, до кучешкия дрян, до колата на Питър, на предните стъпала, докато накрая Питър казва:

— Ще пропуснем събитието. — Отиваме до колата му и той галантно ми отваря вратата.

По пътя до бала непрекъснато ме гледа. Аз гледам право напред, но го виждам с периферното си зрение. Никога досега не са ми се възхищавали толкова. Сторми трябва да се е чувствала така непрекъснато.

* * *

Като стигаме, казвам на Питър, че трябва да се наредим на опашката за официалната си снимка, направена от професионален фотограф. Той казва, че просто трябва да изчакаме, докато опашката свърши, но аз настоявам. Искам хубава снимка за албума си, и то преди косата ми да се сплеска. Заемаме обичайната поза, Питър стои зад мен, поставил длани на хълбоците ми. Фотографът ни показва снимката и Питър пожелава да направим нова, защото не му харесва как изглежда косата му.

След като сме приключили със снимката, намираме приятелите си на дансинга. Вратовръзката на Даръл е в тон с роклята на Пами — лавандула. Крис е облечена в прилепнала черна рокля, но не като тази, която Кити избра, когато трите отидохме да пазаруваме. Лукас прилича на англичанин конте в костюма си, който приляга красиво на тялото му. Най-после успях да ги убедя да дойдат, като предложих просто „да се отбият“. Крис каза, че ще излезе с колегите си, но, като гледам, няма да отиде никъде скоро. Привлича вниманието в прилепналата си рокля.

Пускат „Стайл“ и ние полудяваме, крещим си в лицата един на друг и подскачаме нагоре-надолу. Питър е най-дивият от всички. Непрекъснато ме пита дали се забавлявам. Само веднъж ме попита на глас, но погледът му ме пита отново и отново. Очите му са ярки и изпълнени с надежда, а също и с очакване. А моите очи му казват: „Да, да, да, забавлявам се“.

Хващаме цаката и на бавните танци. Може би трябва да вземаме уроци по бални танци, когато се прехвърля във Вирджинския университет, за да сме наистина добри.

Казвам му го и той отвръща с обич:

— Винаги искаш да издигнеш нещата на следващото ниво. Следващото ниво шоколадови курабийки.

— Отказах се от това.

— Следващо ниво костюми за Хелоуин.

— Обичам, когато нещата ти дават чувството за нещо специално.

Питър се усмихва и казва:

— Много лошо, че никога няма да танцуваме буза до буза.

— Може би ще можем да поръчаме кокили.

— О, искаш да кажеш високи обувки?

Той се засмива.

— Не мисля, че има обувки с двайсетсантиметрови токчета.

Не му обръщам внимание.

— Прекалено лошо, че не си достатъчно силен, за да ме вдигнеш.

Питър надава рев като ранен лъв, вдига ме и танцува с мен точно както знаех, че ще направи. Рядкост е да познаваш някого толкова добре, та да знаеш дали ще се завърти надясно или наляво. Като се изключи семейството ми, той е човекът, когото познавам най-добре.

* * *

Разбира се, Питър е обявен за крал на бала. А за кралица е обявена Ашанти Диксън. Изпитвам облекчение, че не е Женевив там горе, да танцува с него блус с тиара на главата. Ашанти е висока почти колкото Питър, така че двамата могат да танцуват буза до буза, макар да не го правят. Питър ме поглежда и ми намига. Аз стоя отстрани с Маршон Хопкинс, гаджето на Ашанти. Той се навежда към мен и ми казва:

— Когато се върнат, трябва да не им обърнем внимание, а да танцуваме двамата. — Това ме кара да се засмея.

Гордея се с Питър, как танцува с изправен гръб. В края на песента Питър накланя Ашанти назад и всички викат и ръкопляскат и аз се гордея и с това. Всички са толкова искрени в обичта си към него, защото е мил и кара всички да се чувстват добре. Той придава на вечерта още малко блясък и всички се радват за това, аз — също. Щастлива съм, че получава цялото това внимание.

* * *

Един последен танц.

И двамата мълчим. Още не е свършено. Все още имаме цялото лято пред себе си. Но гимназията, двамата ние заедно, Лара Джийн и Питър, каквито сме днес, с това е свършено. Никога няма да бъде същото отново.

Чудя се дали той също е тъжен и тогава той прошепва:

— Виж как Гейб се опитва уж случайно да сложи длан на задника на Кейша.

Обръща ме леко, за да мога да видя. Ръката на Гейб наистина кръжи над долната половина на тялото на Кейша като нерешителна пеперуда, която търси къде да кацне. Изкикотвам се. Ето защо харесвам Питър толкова много. Той вижда неща, които аз не виждам.

— Знам коя трябва да е нашата песен — казва той.

— Каква?

И тогава като магия гласът на Ал Грийн изпълва балната зала на хотела.

— „Да останем заедно“.

— Ти си ги накарал да я пуснат — обвинявам го и леко се отдръпвам.

Той се ухилва.

— Това е съдба.

Каквото и да направиш, нямам нищо против.

Питър хваща дланта ми и я слага на сърцето си.

— Да останем, да останем заедно — пее. Гласът му е чист и искрен. Обичам всичко в него.

* * *

По пътя за събитието след бала Питър казва, че е гладен, и моли първо да се отбием някъде и да вземем нещо за хапване.

— Мислех, че ще има пица след бала — казвам. — Защо просто не хапнем там?

— Но аз искам палачинки — проплаква той.

Спираме на паркинга на заведението за хранене, той слиза и заобикаля колата, за да ми отвори вратата.

— Какъв джентълмен си тази вечер — казвам и на лицето му се появява широка усмивка.

Отиваме до заведението и той величествено ми отваря вратата.

— Мога да свикна с тези царски обноски — казвам.

— Хей, отварям врати за теб — възразява той.

Влизаме и се заковавам на място. В сепарето, където винаги сядаме, са завързани светлорозови балони. В средата на масата има кръгла торта с тонове свещи, розова глазура и надпис: Честит рожден ден, Лара Джийн. Изведнъж виждам лицата на хората, надничащи от сепаретата и иззад менютата — всичките ни приятели, все още облечени, както бяха на бала: Лукас, Гейб, гаджето му Кейша, Даръл, Крис.

— Изненада! — викат всички.

Обръщам се.

— О, мили боже, Питър!

Той продължава да се усмихва широко. Поглежда часовника си.

— Полунощ е. Честит рожден ден, Лара Джийн.

Прегръщам го.

— Точно това исках да правя на рождения си ден в нощта на бала, а дори не го осъзнавах.

Пускам го и изтичвам до сепарето. Всички стават и ме прегръщат.

— Дори не знаех, че знаете за рождения ми ден утре! Искам да кажа, днес! — казвам.

Даръл казва:

— Планираме това от седмици.

— Толкова е мило — казва Пами. — Той ми се обади да пита каква да бъде тортата.

Крис казва:

— И на мен се обади. А аз казах: „Откъде да знам, по дяволите!“.

— А ти! — Пляскам Крис по ръката. — Нали щеше да излизаш с колегите си!

— Все още мога да изляза с тях, след като си открадна малко пържени картофки. Нощта ми едва сега започва, бейб. — Прегръща ме и ме целува по бузата. — Честит рожден ден, момиче.

Обръщам се към Питър и казвам:

— Не мога да повярвам, че си направил това за мен.

— Сам направих тортата — хвали се той. — От предварително приготвена смес, но все пак. — Съблича сакото си, изважда запалка от джоба си и започва да пали свещите. Гейб взема от вече запалените и започва да му помага. После Питър сяда на масата.

— Хайде.

Оглеждам се.

— Хм…

И тогава чувам първите акорди на „Ако ти беше тук“ на „Томпсън Туинс“. Слагам длани върху бузите си. Не мога да повярвам. Питър пресъздава финалната сцена на „Шестнайсет свещи“, когато Моли Рингуолд и Джейк Райън сядат на масата с тортата за рождения ден помежду им. Когато преди няколко месеца гледахме филма, казах, че това е най-романтичната сцена, която съм виждала. И сега той я пресъздава за мен.

— Побързай и сядай на масата, преди всички свещи да са се разтопили, Лара Джийн — извиква Крис.

Даръл и Гейб ми помагат да седна на масата, като внимават роклята ми да не се подпали. Питър казва:

— Добре, сега ме поглеждаш с обожание и аз се навеждам към теб.

Крис пристъпва напред и бухва леко полите на роклята ми.

— Навий ръкавите си малко по-високо — казва на Питър, като вдига поглед от телефона си към нас. Питър се подчинява и тя кима. — Изглежда добре, изглежда добре. — После изтичва обратно на мястото си и започва да снима. Не се изисква усилие от моя страна да гледам Питър с обожание тази вечер.

Когато духвам свещите и си пожелавам нещо, то е винаги да изпитвам към Питър това, което изпитвам тази вечер.