Джени Хан
С обич, завинаги, Лара Джийн (34)

34

На следващата сутрин се събуждам несигурна дали с Питър сме скарани. Снощи ми се струваше така, само не съм сигурна дали ми е ядосан и дали не се предполага, че аз съм му ядосана. Чувството е тревожно.

Не искам да съм му ядосана. Заминавам за Корея на първи юли. Нямаме време за тъпи кавги за моркови и Джон Амброуз Макларън. Всяка секунда, която ни остава, е скъпоценна.

Решавам да му приготвя френски хляб и да му го предложа като средство за сключване на мир. Любимата му закуска, като изключим поничките. Намирам в шкафчето в кухнята кутия захар, мляко, половин франзела, няколко яйца, но не и канела. Канелата е задължителна.

Вземам ключовете за колата на Пами и отивам до малкия пазар в близост до къщата ни. Купувам канела, масло, дузина яйца и пресен бял хляб, защото решавам, че като съм се захванала, мога да приготвя френски хляб за цялата къща на Питър. В последната секунда купувам и моркови.

Всички в неговата къща все още спят, а тя изглежда по-зле, отколкото предната вечер. Навсякъде има бутилки от бира, празни опаковки от чипс, а мебелите са покрити със съхнещи бански. Мивката е пълна с мръсни чинии и трябва да измия купа и шпатула за торти, за да започна да готвя.

Тъй като хлябът е пресен, първите няколко парчета се разпадат в яйчената смес, но се справям на третия опит, като потапям хляба само за няколко секунди, преди да го пусна в тигана.

Момчетата слизат долу и аз изпържвам още малко френски хляб. Всеки път количеството бързо се стопява и аз добавям още. Питър слиза последен. Предлагам му парче, едно от най-хрупкавите, а той поклаща глава и казва, че е по-добре да не нарушава диетата си. Не среща погледа ми, докато ми говори. Просто не иска да яде нещо, приготвено от мен.

Не оставам след закуската и Питър отново не се опитва да ме спре. Прибирам се в нашата къща и събуждам Крис, която е все още със снощните дрехи.

— Има парче пържен френски хляб за теб долу — казвам. Донесла съм й парчето, което бях запазила за Питър.

* * *

Тази вечер ще се събираме в къща на няколко улици от нашата, като всеки трябва да донесе по нещо, приготвено от него. Приносът на нашата къща е картофена салата и всички охладители за вино, които са ни останали. Изпразваме хладилника, защото тази е последната ни вечер.

Разговарям на верандата с Кайла и Емили Нюсбаум, една от приятелките на Женевив. Почти не съм виждала Женевив през тази седмица, защото е тук с приятелите си от църквата и в къщата й са настанени и деца от други училища.

Емили ме пита:

— Ще останете ли заедно с Кавински?

Точно сега нямам представа, защото не сме разменили и две думи от снощи. Разбира се, не го споделям с нея. Каквото кажа на Емили, ще стигне до ушите на Женевив. Жен може и да е продължила напред, но ще изпита удоволствие, ако с Питър се разделим. Казвам:

— Да, ще останем заедно. Университетът на Северна Каролина и Вирджинският университет не са чак толкова далеч един от друг.

Кайла пие коктейл от ром и диетична кола със сламка. Хвърля ми кос поглед.

— Знаеш ли, ти си интересно момиче, Лара Джийн. В началото изглеждаш срамежлива и по детски наивна, но всъщност си много самоуверена. Това е комплимент, между другото.

— Благодаря — казвам. Ако някой ти прави комплимент, не трябва да ти го казва или поне така мисля аз, защото това трябва да е очевидно за онзи, към когото е отправен. Отпивам от питието, което ми е приготвила Крис, и едва не го изплювам — толкова е силно. Тя го нарича „Шърли Темпъл за възрастни“, каквото и да означава това.

— Мога да разбера защо Кавински те харесва — казва Кайла. — Надявам се да се получи.

— Благодаря — казвам.

Емили вдига крака на стола ми и казва:

— Ако Блейк скъса с мен, ще откача. Ще бъда напълно съкрушена.

— Е, вие сте силно влюбени. Вероятно ще се ожените веднага след колежа.

— Няма начин — казва Емили, но очевидно е доволна.

— Вие всички ще учите в едно и също училище. Различно е. — Кайла ме поглежда. — Не мисля, че мога да се справя с връзка от разстояние.

— И защо не? — питам.

— Обичам да виждам гаджето си всеки ден. Не искам да се чудя какво се върти в главата му. Дали съм от хората, които обсебват? Да. Но също така не искам да поемам рискове. Имам нужда да съм част от всекидневния му живот и той трябва да бъде част от моя. — Сдъвква леда от питието си.

Така се случи с мен и Марго, когато тя отиде в колежа. Разстоянието между нас бавно се увеличи — както морската вода напълва пробита лодка — без дори да го осъзнаем. Преди да се усетиш, вече си под водата. Запазихме отношенията си, но ние сме сестри. Сестрите винаги намират пътя една към друга. Не мисля, че е същото с гаджетата. Мисълта, че същото може да се случи между мен и Питър, ме изпълва с тъга. Как ще го предотвратим? Като разговаряме всеки ден? Като се виждаме поне веднъж в месеца? Той сам го каза — ще бъде толкова зает, ежедневието му ще бъде натоварено заради спорта. Той вече се променя с тази здравословна диета и тренировките. И се караме, а ние никога не се караме, не и истински. Не и такива кавги, след които да не можеш да вземеш думите си обратно. И сега какво? Как ще се споразумеем за следващата стъпка?

Оставам още няколко минути, но когато Емили и Кайла заговарят за това дали да основат женски клуб в университета, или не, ги оставям и отивам да намеря Питър. Заради току-що проведения разговор и снощното стълкновение, искам да е до мен — поне докато сме близо един до друг. Намирам го при момчетата, които се канят да запалят огън. Той вече изглежда толкова далечен, а аз така отчаяно искам нещата между нас отново да са нормални. Отпивам щедра глътка от питието си за кураж. Погледите ни се срещат и аз оформям с устни думите: „Искаш ли да дойдеш при мен?“ Той кима, аз се прибирам вътре, а той ме последва.

Отпивам поредната глътка от моето „Шърли Темпъл за възрастни“, а той пита:

— Какво пиеш?

— Нещо, което Крис ми приготви.

Той взема от мен червената чаша „Соло“ и я хвърля в кошчето за боклук, докато излизаме навън.

Крачим мълчаливо по пътя към моята къща, чуват се само океанските вълни. Мисля, че и двамата не знаем какво да кажем, защото, каквото и да не е наред между нас, знаем, че няма нищо общо с Джон Амброуз Макларън или морковите.

Вървим по улицата и чувам приглушения глас на Питър:

— Още ли си ми сърдита за снощи?

— Не.

— Добре — казва той. — Видях купените от теб моркови в хладилника. Съжалявам, че не ядох от френския ти хляб.

— И защо не яде? Знам, че не е заради диетата ти.

Питър разтрива тила си.

— Не знам какъв ми е проблемът. Просто съм в странно настроение.

Поглеждам го, но е тъмно и не виждам ясно лицето му.

— Имаме още малко време, преди да замина за Корея. Да не го хабим. — Плъзвам ръката си в неговата, той я стиска.

В къщата няма абсолютно никого — за първи път от цяла седмица. Всички останали момичета са още на партито, с изключение на Крис, която срещна някого, когото познава покрай „Епълбий“. Отиваме в стаята ми, Питър събува обувките си и ляга в леглото ми.

— Искаш ли да гледаме филм? — пита и слага ръце под главата си.

Не, не искам да гледаме филм. Сърцето ми изведнъж започва да препуска, защото знам какво искам. Готова съм.

Сядам на леглото до него, докато той казва:

— А може да гледаме и някое шоу…

Притискам устни до врата му и усещам как пулсът му се ускорява.

— Ами ако не гледаме нито филм, нито шоу? Ако… правим нещо друго? — Поглеждам го многозначително.

Тялото му потреперва от изненада.

— Какво? Искаш да кажеш…

— Да. — Сега ми се струва правилно. Обсипвам врата му с леки целувки. — Така харесва ли ти?

Усещам как преглъща.

— Да. — Отблъсква ме леко, за да може да види лицето ми. — Да спрем за секунда. Не мога да мисля. Пияна ли си? Какво е сложила Крис в питието ти?

— Не, не съм пияна! — Усещах тялото си затоплено, но вървенето до дома ме поосвежи. Питър продължава да ме гледа втренчено. — Не съм пияна. Кълна се.

Питър преглъща, погледът му е въпросителен.

— Сигурна ли си, че искаш сега?

— Да — казвам, защото наистина го искам. — Но може ли първо да пуснем Франк Оушън?

Той взема телефона си и секунда след това мелодичният глас на Франк изпълва стаята. Питър започва да се суети с копчетата на ризата си, после се отказва и започва да съблича моята, а аз извиквам:

— Чакай!

Питър е така изненадан, че отскача назад.

— Какво? Какво има?

Скачам от леглото и започвам да ровя в куфара си. Не съм облякла специалното бельо, а съм с онова, което нося всеки ден — сутиена с цвят на капучино и раздърпаните краища. Не мога да изгубя девствеността си с най-грозния си сутиен.

— Какво правиш? — пита ме той.

— Само почакай секунда.

Изтичвам в банята и си сменям бельото. Измивам си зъбите и поглеждам лицето си в огледалото. Това е. Аз, Лара Джийн Сонг Кови, ще подаря девствеността си на Питър К.

Питър извиква:

— Всичко наред ли е?

— Само секунда! — Дали да облека дрехите си, или да изляза от банята само по бельо? Досега не ме е виждал по бельо. Е, предполагам, че ще ме види и без никакви дрехи, така че бих могла да изляза и така.

Излизам от банята, като държа дрехите пред себе си като щит. Питър закъснява с реакцията, толкова е изненадан, и бързо започва да съблича ризата си. Усещам как се изчервявам. Натъпквам старото бельо в куфара си и вземам опаковката с презервативи. Изваждам един и лягам под завивките.

— Добре, сега съм готова.

— Сутиенът ти ми харесва — казва Питър и отметва завивките.

— Благодаря.

Той се приближава до мен и ме целува по клепачите. Първо по левия, после и по десния.

— Нервна ли си?

— Малко.

— Няма нужда да правим нищо тази вечер, Кови.

— Не, искам. — Подавам му презерватива и веждите му се стрелват нагоре. — От комплекта, който ми даде татко. Помниш ли, казах ти, че ми даде комплект против забременяване.

Той взема презерватива, целува ме по врата и казва:

— Може ли точно сега да не говорим за баща ти?

— Разбира се — казвам.

Питър се търкулва върху мен. Сърцето ми бие бързо, както винаги, когато съм близо до него, но сега дори още по-бързо, защото всичко ще се промени. Ще отида с него там, където досега не съм била. Той внимава да не се отпуска върху мен, за да не ми тежи, но аз нямам нищо против теглото на тялото му. Ръката му е заровена в косите ми, както обичам, устните му са топли. И двамата дишаме бързо.

А после, изведнъж, той вече не ме целува. Отварям очи, той е над мен, челото му е сбърчено.

— Защото се скарахме снощи ли е това? Защото, Кови…

— Не е заради скарването. Аз просто… искам да се почувствам близо до теб. — Питър ме гледа така внимателно и усещам, че чака още нещо, вероятно да посоча някаква важна причина. Наистина е много просто. — И не е така изведнъж. Искам да правя секс с теб, защото те обичам и искам да е с теб.

— Но защо с мен?

— Защото… защото си първата ми любов. Така че с кого другиго да бъде?

Питър се търкулва далеч от мен и сяда. Хваща главата си с ръце.

Аз също сядам и се завивам.

— Какво има? — Той не казва нищо цяла вечност, както ми се струва. — Моля те, кажи какво има. — Започва да ми прилошава.

— Не искам точно сега.

— И защо? — прошепвам.

Не може да ме погледне.

— Не знам… Просто имам да мисля за много неща. За спорта и това, че баща ми не дойде на церемонията по завършването, а сега и ти заминаваш за лятото…

— Не за цялото лято. Няма да ме има само през юли. Ще се върна в края на юли! Защо говориш за цялото лято?

Питър поклаща глава.

— Изглежда така, сякаш заминаваш и пет пари не даваш!

— Знаеш, че изборът не е мой! Татко ме изненада! Не си справедлив, Питър.

Той ме гледа цяла една дълга секунда.

— Ами Университетът на Северна Каролина? Планираш ли все още да се прехвърлиш във Вирджинския? Преди, когато ставаше въпрос за „Уилям енд Мери“, това беше сигурно, но сега не изглежда вероятно.

Навлажнявам устни. Сърцето ми бие така силно, сякаш ще изхвръкне.

— Не съм сигурна. Може би. А може би не. За мен Университетът на Северна Каролина е нещо различно.

— Да, знам. Очевидно е.

— Не го изкарвай нещо лошо! Нима предпочиташ да уча на място, където ще съм нещастна?

— Временно нещастна — поправя ме той.

— Питър!

— Хайде, Лара Джийн. Наистина ли мислиш толкова лошо за мен?

— Не. Аз… Просто не разбирам защо се държиш по този начин. Искам да дам шанс на Университета на Северна Каролина. Да дам шанс и на себе си. — В очите ми се събират сълзи и ми е трудно да говоря. — Мисля, че и ти трябва да искаш това за мен.

Питър трепва сякаш съм го ударила. Леглото е малко, но ми се струва, че е много далеч от мен. Изпитвам болка, искам да отида при него. Но не мога.

Той мълчаливо облича ризата си.

— Мисля, че трябва да вървя — казва.

Става и излиза, тръгва си. Изчаквам входната врата да се затвори и заплаквам.