Джени Хан
С обич, завинаги, Лара Джийн (31)

31

В деня на церемонията по завършването се събуждам рано, лежа в леглото и слушам звуците на събуждащата се къща. Татко прави кафе на долния етаж, Марго взема душ, Кити вероятно още спи дълбоко. Трина също. И двете обичат да спят до късно.

Звуците на къщата ще ми липсват, когато отида в колежа. Част от мен вече изпитва носталгия. А друга моя част е толкова развълнувана и няма търпение да направи следващата стъпка. Никога не съм мислила, че ще се вълнувам толкова, не и след като нещата не се развиха така, както се надявах.

* * *

Подаръкът на Марго за завършването е комплект за колежа. Розова сатенена маска с моето име, избродирано със светло сребристосиньо. Флашка във формата на златно червило. Слушалки, които приличат на бонбони, пухкави розови пантофи и найлонова чантичка за грим, покрита с рисунки на панделки. Всичко в комплекта ми харесва еднакво.

Кити ми е направила картичка. Колаж от наши снимки, но тя е използвала някакво приложение, за да превърне снимките в изображения само с контур и резултатът е нещо като книжка за оцветяване. Оцветила е всичко с цветни моливи. От обратната страна пише: Поздравления. Забавлявай се в колежа. P.S. Ще ми липсваш единайсет по десетобалната система. В очите ми бликват сълзи, вземам Кити в прегръдките си и я стискам здраво и толкова дълго, че тя казва:

— Добре, добре, достатъчно вече.

Но виждам, че е доволна.

— Ще я сложа в рамка — заявявам.

Подаръкът ми от Трина е скъп сервиз за чай — кремав с розови пъпки на рози и златни кантове.

— Беше на майка ми — казва тя и ми се иска да заплача, толкова много ми харесва. Прегръщам я и прошепвам в ухото й:

— Този подарък ми харесва най-много. — Тя ми намига. Намигането е един от талантите на Трина. Удава й се съвсем естествено.

Татко отпива от кафето си, после прочиства гърлото си.

— Лара Джийн, подаръкът ти от мен е нещо, в което Марго и Кити също участват.

— Какъв е той, какъв е? — настоятелно пита Кити.

— Тихо, това е моят подарък — казвам и поглеждам татко с очакване.

Усмихнат широко, той казва:

— Това лято ще ви изпратя и трите в Корея с баба ви. Честито завършване, Лара Джийн!

Кити изпищява, Марго се усмихва, а аз съм в шок. От години говорим да отидем в Корея. Мама винаги бе искала да ни заведе.

— Кога, кога? — пита Кити.

— Следващия месец — казва Трина и й се усмихва. — С баща ви ще отидем на меден месец, а вие ще отидете в Корея.

Следващия месец?

— О, вие няма да дойдете? — нацупва се Кити. Марго, от друга страна, се усмихва. През лятото Рави ще посети семейството си в Индия и тя няма някакви големи планове.

— Наистина искаме да дойдем, но не мога да отсъствам толкова дълго от болницата — казва татко със съжаление.

— Колко дълго? — питам. — Колко време ще останем в Корея?

— Целият юли — казва татко и изгълтва останалото си кафе. — С баба ви сме уредили всичко. Ще отседнете при пралеля си в Сеул, ще имате няколко урока по корейски през седмицата и ще обиколите цялата страна. Джеджу, Бусан, забележителностите. И, Лара Джийн, нещо специално за теб — уроци по печене на корейски сладки! Не се тревожи, курсът ще бъде на английски.

Кити започва да танцува, както седи на стола.

Марго ме поглежда с блеснали очи.

— Винаги си искала да се научиш да правиш корейски сметанови торти! Всеки ден ще ходим да купуваме маски за лице, канцеларски материали и разни хубави неща. А когато се върнем, ще можем да гледаме корейски драми без субтитри!

— Нямам търпение — казвам.

Марго, Кити и татко започват да обсъждат подробностите, а Трина ме наблюдава внимателно. Продължавам да се усмихвам.

Цял месец. Когато се върна, ще е почти време да замина за колежа и с Питър ще сме прекарали лятото разделени.

* * *

Всички момичета са с бели рокли на церемонията по завършването. Всичко е бяло. Аз нося роклята на Марго отпреди две години — без ръкави, на дребни точици и твърди поли, които стигат до коляното. Трина я скъси, защото съм по-ниска от Марго. Марго я носеше с „Конвърс“, а аз — със сандали от естествена кожа с каишки.

В колата приглаждам полите си и казвам на Кити:

— Може би ти също ще можеш да я облечеш за завършването на гимназията, котенце. И ще позираш до дъба също като нас. Ще бъде красив триптих. — Питам се какви ли обувки ще носи Кити. Толкова е вероятно да носи бели обувки с висок ток, колкото и бели маратонки или ролери.

Кити прави кисела физиономия.

— Не искам да нося същата рокля като теб и Марго. Искам моя собствена рокля. Освен това, дотогава тя наистина няма да е на мода. — Прави пауза. — Какво е триптих?

— Това е, хм, три части на произведение на изкуството, които, обединени, представляват едно цяло. — Тайно набирам „триптих“ в гугъл, за да съм сигурна, че й казвам истината. — Нещо като например три панела един до друг. И трябва да бъдат оценявани заедно.

— Четеш това на телефона си.

— Просто проверявах — казвам. Отново приглаждам роклята си и проверявам дали шапката ми е в чантата. Днес завършвам гимназия. Това ме плаши — порастването, имам предвид. Трина, която шофира, се оглежда за свободно място за паркиране, а Марго, която е до нея, пише съобщение на телефона си. Кити седи до мен и гледа през прозореца. Татко ще вземе баба и ще дойдат двамата. Другата ни баба, майката на татко, е във Флорида с приятеля си и няма да успее да дойде. Иска ми се мама да беше тук. Всичките тези големи моменти, които пропуска и ще продължава да пропуска. Трябва да вярвам, че тя знае, че някак си вижда. Но така ми се иска да можех да получа прегръдка от мама в деня на завършването.

* * *

По време на речта на студента търся в тълпата семейството на Питър. Питам се дали баща му седи с брат му и майка му, или отделно. Питам се дали ще срещна и двамата му полубратя. Вече съм видяла моето семейство — трудно е да бъдат пропуснати. Всеки път, когато погледна към тях, те всички махат лудо. Освен това Трина си е сложила широкопола шапка с логото на конните надбягвания в Кентъки. Който седи зад нея, вероятно не вижда нищо. Марго положи усилия да не извие очи нагоре, когато Трина слезе долу с шапката на глава. Дори Кити каза, че е „малко прекалено“, но Трина ме попита какво мисля и аз й казах, че ми харесва.

Директорът извиква името ми: „Лара Джийн Сонг Кови“, но го произнася като Лора, което ме обърква за миг.

Когато вземам дипломата си от него и стискам ръката му, прошепвам:

— Името ми е Лара, не Лора.

Планът ми бе да изпратя въздушна целувка на семейството си, докато вървя по сцената, но съм толкова нервна, че забравям. Над ръкоплясканията чувам Кити да вика, а татко — да свири. Когато идва ред на Питър, пляскам и викам като луда и разбира се, всички други правят същото. Дори учителите ръкопляскат по-силно за него. Толкова е очевидно, когато учителите имат любимци. Не че мога да ги обвиня задето обичат Питър. Всички го обичаме.

След като сме обявени за завършили и хвърляме шапките си във въздуха, Питър си пробива път през тълпата, за да ме намери. Усмихва се, шегува се, поздравява хората, но нещо не е наред. Очите му са празни, макар да ме прегръща.

— Хей — казва и ме целува нежно по устните — вече официално сме колежани.

Аз се оглеждам, оправям робата си и казвам:

— Не видях майка ти и Оуен. Баща ти при тях ли седи? Братята ти с него ли са? Сега ли да дойда, или след като се снимам със семейството си?

Питър поклаща глава. Не среща погледа ми.

— В последната минута баща ми не можа да дойде.

— Какво! Защо?

— Нещо спешно. Кой знае.

Изумена съм. Баща му изглеждаше така искрен, когато го видях на мача.

— Надявам се наистина да е имал важна причина да пропусне церемонията по завършването на сина си.

— Всичко е наред. — Питър свива рамене, сякаш му е безразлично, но аз знам, че не е така. Стиска челюсти толкова здраво, че може да счупи зъбите си.

Над рамото му виждам семейството си, което си пробива път през тълпата към мен. Не можеш да не видиш шапката на Трина дори в това море от хора. Баща ми носи огромен букет от рози в различни цветове. Баба е облечена в костюм с цвят на червена боровинка, косата й е наскоро накъдрена.

Изведнъж съм готова да изпадна в паника, защото искам повече време с Питър, за да го успокоя, просто да бъда до него. Сграбчвам го за ръката.

— Съжалявам — казвам и искам да кажа повече, разбира се, че искам, но семейството ми стига до нас и всички ме прегръщат. Питър поздравява баба и ни прави няколко снимки, преди да се втурне да търси майка си и брат си. Извиквам му, но той е прекалено далеч и не се обръща.

След като си правим снимки, всички отиваме да обядваме в японски ресторант. Поръчваме си сашими и суши, а аз съм сложила салфетка на врата си, за да не изцапам бялата рокля. Трина седи до баба и й говори в ухото, а аз едва ли не чувам мислите на баба: „Господи, това момиче говори прекалено много“. Но поне се опитва, а баба цени това. Опитвам се да се чувствам празнично, да оценявам всичко, както подобава, и да се радвам на мига, тъй като обядът е в моя чест, но мога да мисля единствено за Питър и колко наранен бе той.

Когато стигаме до сладоледа, баба ни разказва за местата в Корея, където иска да ни заведе: будистките храмове, откритите пазари, клиниката за кожни процедури, където премахват бенките й с лазер. Тя вижда малка бенка на бузата на Кити и казва:

— Ще се погрижим за това.

Татко изглежда разтревожен и Трина бърза да попита:

— Не е ли прекалено малка?

Баба махва с ръка.

— Всичко ще е наред.

Тогава Кити пита:

— На колко години трябва да си, за да си поправиш носа в Корея?

Татко едва не се задавя с бирата си. Баба й хвърля заплашителен поглед.

— Никога, никога не променяй носа си. Имаш късметлийски нос.

Кити превзето докосва носа си.

— Така ли?

— Много късметлийски — казва баба. — Ако промениш носа си, ще промениш и късмета си. Никога не го прави.

Докосвам носа си. Баба никога не ми е казвала, че носът ми е късметлийски.

— Марго, можеш да си купиш нови очила от Корея — казва баба. — Много са евтини там. И са последна мода.

— О! — възкликва Марго и потапя парченце риба тон в соевия сос. — Винаги съм искала очила с червени рамки.

Баба се обръща към мен и пита:

— А ти, Лара Джийн? Развълнувана ли си за курса по готварство?

— Много — отговарям весело.

И под масата изпращам съобщение на Питър.

Добре ли си? Почти приключихме с обяда.

Можеш да дойдеш по всяко време.

По пътя от ресторанта към вкъщи в колата сме само аз и татко, защото Трина, Марго и Кити ще закарат баба до дома й. Марго искаше да се върне с нас, но баба настоя да отиде с тях. Знае, че Марго не харесва особено Трина, и се опитва да подобри отношенията им. Баба не пропуска нищо.

Татко ме поглежда с насълзени очи и пита:

— Майка ти щеше много да се гордее с теб днес, Лара Джийн. Знаеш колко много държеше на образованието ти. Искаше да имаш всякакви възможности.

Като си играя с пискюла на шапката, която е в скута ми, казвам:

— Мислиш ли, че мама бе нещастна, задето така и не завърши магистърската си степен? Искам да кажа, тя не съжаляваше, че роди Кити. Просто дали мислиш, че е искала нещата да се развият различно?

Той е изненадан. Поглежда ме и казва:

— Не. Кити наистина беше щастлива изненада. Това е самата истина. Винаги сме искали голямо семейство. Тя планираше да поднови ученето, когато Кити тръгнеше на предучилищна. Никога не се отказа от плановете си.

— Не е ли?

— Нямаше начин да се откаже. Щеше да вземе магистърската си степен. Просто… не й стигна времето. — Гласът му е леко задавен. — Бяхме заедно само осемнайсет години. Толкова, на колкото си ти, Лара Джийн.

В гърлото ми е заседнала буца. Като се замислиш, осемнайсет години с любимия човек не са толкова много.

— Татко, може ли да се отбием в магазина? Искам да взема фотохартия.

Тази сутрин двамата с Питър се снимахме с шапките и тогите преди церемонията. Снимката ще бъде на последната страница на албума, последната глава от гимназията.