Джени Хан
С обич, завинаги, Лара Джийн (19)

19

Питър има мач вечерта, а Пами не може да отиде, защото трябва да работи, а Крис, разбира се, никога няма да се унижи да гледа лакрос, затова вземам Кити със себе си. Тя се преструва, че мисли, казва на глас, че може би ще е скучно, но когато казвам: „Няма значение, тогава“, бързо се съгласява с мен.

Срещаме майката на Питър и по-малкия му брат, Оуен, и сядаме до тях. Той и Кити се преструват, че другият не съществува — той играе игри на телефона си, а тя — на нейния. Оуен е висок, но седи прегърбен и косата му влиза в очите.

Разговаряме за годежа на татко и Трина известно време и аз споделям с нея идеите си за сватбата. Тя кима през цялото време, а после неочаквано казва:

— Чувам, че трябва да има поздравления и за теб.

Объркана, казвам:

— За какво?

— За „Уилям енд Мери“!

— О! Благодаря.

— Знам, надяваше се да отидеш във Вирджинския университет, но може би това е за добро. — Усмихва ми се със съчувствие.

Усмихвам се в отговор, несигурна. Несигурна какво точно означава „за добро“. Радва се, че няма да отида във Вирджинския с Питър? Мисли, че това означава скъсване? Затова всичко, което казвам, е:

— Уилямсбърг не е чак толкова далеч от Шарлътсвил.

Нейният отговор е:

— Хм, да, вярно е. — Тогава Питър отбелязва точка и двете ставаме на крака и го приветстваме.

Когато отново сядам, Кити ме пита:

— Може ли да си вземем пуканки?

— Разбира се — казвам, радостна, че имам извинение да стана. И питам майката и брата на Питър: — Вие искате ли нещо?

Без да вдигне поглед, Оуен казва:

— Пуканки.

— Можете да си ги разделите — казва майката на Питър.

Вървя между редовете към снекбара, когато забелязвам мъж, застанал встрани с кръстосани ръце, да наблюдава играта. Висок е и има кестенява коса. Красив е. Когато обръща глава и виждам профила му, разбирам кой е, защото познавам това лице. Познавам тази брадичка, тези очи. Бащата на Питър. Сякаш съм видяла Призрака на бъдещата Коледа и замръзвам на място, смаяна.

Той ме улавя да го гледам втренчено и ми се усмихва дружелюбно. Чувствам се така, сякаш нямам друг избор, освен да пристъпя напред и да кажа:

— Извинете… вие сте бащата на Питър?

Изненадан, той кима.

— А ти си негова приятелка?

— Аз съм Лара Джийн Кови. Неговото, хм, гадже. — Той изглежда изненадан, но после се съвзема и ми подава ръка. Аз я стискам здраво, за да направя добро впечатление. — Господи, изглеждате също като него.

Той се засмива и аз отново съм удивена колко много си приличат двамата с Питър.

— Искаш да кажеш, че той изглежда точно като мен.

Аз също се засмивам.

— Точно така. Все пак вие сте роден първи.

Настъпва неловка тишина, после той прочиства гърлото си и пита:

— Как е той?

— О, добре е. Дори страхотно. Чухте ли, че получи стипендия за Вирджинския университет благодарение на това че е спортист?

Той кима и се усмихва.

— Научих от майка му. Гордея се с него. Не че съм допринесъл с нещо, но все пак. Наистина се гордея с него. — Погледът му отново се насочва към игрището, към Питър. — Просто исках пак да го видя как играе. Това ми липсва. — Поколебава се, преди да каже: — Моля те, не казвай на Питър, че съм бил тук.

Толкова силно съм изненадана, че казвам само:

— О… окей.

— Благодаря ти, оценявам го. Беше хубаво, че се срещнахме, Лара Джийн.

— Да, и аз се радвам, че се видяхме, господин Кавински.

Тръгвам обратно към мястото си и едва когато съм почти стигнала, се сещам, че съм забравила пуканките, и се връщам. Като стигам до снекбара, бащата на Питър вече си е отишъл.

Нашият отбор загубва играта, но Питър отбелязва три точки и за него мачът е добър. Радвам се, че баща му го гледа как играе, но ми се иска да не бях се съгласявала да пазя тайна. Тази мисъл кара стомаха ми да се свива.

Вече сме в колата, а аз продължавам да мисля за баща му. Кити казва:

— Странно е това, че според майката на Питър е добре, че няма да учиш във Вирджинския.

— Знам! И ти си го приела така?

— Няма как по друг начин да го приемеш — казва Кити.

Поглеждам в страничните огледала, преди да изляза от паркинга на училището.

— Не мисля, че тя искаше да каже нещо лошо. Просто не иска да види Питър наранен, това е всичко. — Както и аз, така че може би е по-добре, че не казвам нищо на Питър за срещата с баща му. Какво ще стане, ако се развълнува от възможната близост, а после баща му го нарани отново? Рязко казвам: — Искаш ли да спрем и да вземем замразено кисело мляко? — И разбира се, Кити казва „да“.

* * *

Питър идва у дома веднага след като взема душ и като виждам колко е щастлив, решавам нищо да не му кажа.

Лежим на пода в дневната и си правим маски за лице. Ако другите от училището можеха да го видят сега! Пита през стиснати зъби:

— Какво трябва да е действието на тази?

— Прави кожата по-сияйна.

Той се извърта и казва:

— Здравей, Кларис.

— Какви ги говориш?

— Това е от „Мълчанието на агнетата“!

— О, не съм го гледала. Струва ми се страшен.

Питър сяда, с изправен гръб. Не може да седи неподвижен.

— Трябва да го гледаме сега. Това е смешно. Не мога да съм с някого, който не е гледал „Мълчанието на агнетата“.

— Хм, сигурна съм, че е мой ред да избирам.

— Кови, хайде! Филмът е класика — казва Питър и точно тогава телефонът му иззвънява. Той отговаря и чувам гласа на майка му: — Здравей, мамо… У Лара Джийн съм. Ще се върна у дома скоро… Аз също те обичам.

Когато затваря, казвам:

— Хей, забравих да ти кажа по-рано, но тази вечер по време на мача майка ти каза, че може би е за добро, дето няма да уча във Вирджинския.

— Какво? — Сяда и сваля маската от лицето си.

— Е, не го каза точно с тези думи, но мисля, че това имаше предвид.

— Какви бяха точните й думи?

Аз също свалям маската си.

— Поздрави ме, че съм приета в „Уилям енд Мери“, а после каза, мисля: „Знам, че се надяваше да те приемат във Вирджинския, но може би това е за добро“.

Питър се отпуска.

— О, тя винаги говори така. Търси хубавото в нещата. Като теб е.

На мен не ми изглежда така, но не настоявам, защото Питър винаги защитава майка си. Предполагам, че трябва да е така, тъй като са само тримата. Но какво, ако не трябваше да е така? Какво, ако Питър имаше истински шанс да установи отношения с баща си? Ако тази вечер е доказателство? Питам го, уж между другото:

— Хей, за колко съобщения за завършването се записа?

— Десет. Семейството ми е малко. Защо?

— Просто се чудех. Аз се записах за петдесет, за да може баба да изпрати и на роднините в Корея. — Поколебавам се, преди да запитам: — Мислиш ли да изпратиш и на баща си?

Той смръщва вежди:

— Не. Защо да го правя? — Взема телефона си. — Да видим какви филми са ни останали. Щом не искаш да гледаме „Мълчанието на агнетата“, можем да гледаме „Трейнспотинг“ или „Умирай трудно“.

Не казвам нищо известно време, после вземам телефона от ръцете му.

— Мой ред е да избирам! И избирам… „Амели“!

* * *

За човек, който толкова се гордее, че не гледа романтични комедии, Питър страшно много харесва „Амели“. Във филма се говори за момиче французойка, която се страхува от реалния живот, затова винаги си фантазира разни неща като говорещи лампи, движещи се картини и крепирана хартия, която изглежда като грамофонни плочи. Кара ме да искам да живея във Франция.

— Питам се как ли ще изглеждаш с бретон — чуди се Питър. — Обзалагам се, че ще си сладка. — В края на филма, когато тя пече сливова торта, той се обръща към мен и казва: — Ти можеш ли да изпечеш сливова торта? Струва ми се вкусно.

— Знаеш ли, мини сливови тортички ще са чудесни за десерт. — И започвам да търся рецепти в интернет.

— Само не забравяй да ми се обадиш, когато приключиш с първия опит — казва Питър и се прозява.