Джени Хан
С обич, завинаги, Лара Джийн (23)

23

Басейнът в квартала винаги отваря за уикенда на Деня в памет на загиналите във войните. Когато бяхме малки, двете с Марго брояхме колко дни остават. Мама ни приготвяше сандвичи с шунка и сирене, завити във восъчна хартия, морковени пръчици и голям буркан ябълкова вода. Ябълковата вода е разреден ябълков сок без захар, но толкова разреден, че е предимно вода. Молех за газирана вода от машината или за плодов пунш, но не. Мама ни наплескваше със слънцезащитен крем по същия начин, както наплескваше пуйката с масло. Кити пищеше като луда, защото нямаше търпение да стои да я намажат. Кити винаги си е била нетърпелива, винаги е искала нещо, и то веднага. Странно, колко от характерните ни черти като възрастни се проявяват, докато сме още деца. Никога нямаше да науча това, ако не беше Кити. Тя все още прави същите разкривени гримаси.

Кити не се занимава с отборно плуване тази година. Казва, че не е забавно, след като повечето от приятелките й са се отказали. Когато не знае, че я гледам, виждам изпълнения й с копнеж поглед, насочен към графика на дъската. Предполагам, че това също е част от израстването — да кажеш довиждане на нещата, които някога си обичал.

Моравите на всички са прясно окосени и във въздуха се носи мирисът на детелина и зеленина. Първите щурци на лятото пеят. Това е озвучението на моето лято и на всяко лято. Двамата с Питър предявяваме правата си над шезлонгите, които са най-далеч от детския басейн, защото там е най-малко шумно. Уча за последния изпит по френски или поне се опитвам.

— Ела тук да ти намажа раменете първо — викам на Кити, която стои до басейна с приятелката си Бриел.

— Знаеш, че не изгарям — извиква тя в отговор и е вярно, раменете й вече са загорели и приличат на златист френски хляб. До края на лятото ще са тъмни като пълнозърнест хляб. Косата й е пригладена назад, около раменете й е преметната хавлия. Сега тя като че ли е само ръце и крака.

— Просто ела тук — казвам.

Кити дотичва до шезлонгите, на които седим двамата с Питър, и джапанките й шляпат по паважа.

Изстисквам слънцезащитен крем и го втривам в кожата на раменете й.

— Няма значение, че не изгаряш. Трябва да предпазваш кожата си, за да не изглеждаш като стара кожена чанта. — Обичайните думи на Сторми към мен.

Кити се изкикотва на израза „стара кожена чанта“.

— Като госпожа Лети. Кожата й е с цвета на кренвирш.

— Е, не говорех за някого определено. Трябвало е да използва слънцезащитен крем, когато е била малка. Нека това ти е за урок, сестричке. — Госпожа Лети ни е съседка и кожата й виси.

Питър си слага слънчевите очила.

— Гадни сте.

— Казва момчето, което веднъж застла моравата й с тоалетна хартия.

Кити отново се изкикотва и си открадва глътка от колата ми.

— Направил си това?

— Всичко е само лъжи и пропаганда — казва Питър весело.

Денят става все по-горещ и Питър ме убеждава да оставя учебника по френски и да скоча в басейна с него. Той е претъпкан с малки деца и няма други на нашата възраст. Стив Бледъл има басейн у дома си, но аз предпочетох да дойда тук заради добрите стари времена.

— Да не си посмял да ме потопиш — предупреждавам го. Питър започва да обикаля около мен като акула, по-близо и по-близо. — Говоря сериозно!

Той се спуска към мен и ме сграбчва през кръста, но не ме завлича в басейна, а ме целува. Кожата му е хладна и гладка, такива са и устните му.

Отблъсквам го и прошепвам:

— Не ме целувай, има деца наоколо!

— И?

— Никой не иска да вижда тийнейджъри да се целуват в басейна, където децата се опитват да играят. Не е правилно. — Знам, че звуча като превзета стара мома, но пет пари не давам. Когато бях малка и в басейна имаше тийнейджъри, винаги се чувствах нервна и несигурна дали да вляза, защото ми се струваше, че басейнът е техен.

Питър избухва в смях.

— Забавна си, Кови. — Като плува на една страна, казва: — Не е правилно — и избухва в смях.

Спасителят надува свирката, което означава, че е време възрастните да поплуват и децата излизат от басейна, включително аз и Питър. Връщаме се на шезлонгите и Питър ги приближава един към друг.

Обръщам се на една страна, примижавам на слънцето и го питам:

— На колко трябва да си според теб, за да останеш в басейна с възрастните? Осемнайсет или двайсет и една?

— Не знам. Двайсет и една? — Търси в телефона си.

— Може би е осемнайсет. Трябва да питаме. — Слагам си слънчевите очила и запявам „На шестнайсет и вървя към седемнайсет“ от филма „Звукът на музиката“.

— Имаш нужда от по-възрастно и по-умно гадже, за да ти казва какво да правиш. — И го потупвам по носа, за да подчертая думите си.

— Хей, аз съм по-голям от теб — възразява той.

Прокарвам длан по бузата му и пея:

— Аз съм на седемнайсет и скоро ще стана на осемнайсет. Аз ще се грижа за теб.

— Обещаваш ли? — пита той.

— Изпей го само веднъж за мен — настоявам. Питър ме поглежда. — Моля те! Харесва ми, когато пееш. Гласът ти е толкова чист.

Не може да не се усмихне. Питър винаги приема комплиментите с усмивка.

— Не знам думите — възразява.

— Напротив, знаеш ги. — Преструвам се, че размахвам магическа пръчица под носа му. — Империо! Чакай, знаеш ли какво означава това?

— Това е… непростимо проклятие?

— Да. Впечатлена съм, Питър К. И какво прави то?

— Кара те да правиш неща, които не искаш.

— Много добре, млади магьоснико. Има още надежда за теб. А сега пей!

— Ти, малка вещице. — Оглежда се, за да види дали някой ни слуша, после запява тихо: — Имам нужда от някой по-възрастен и по-мъдър да ми казва какво да правя… Ти си на седемнайсет и вървиш към осемнайсет… Ще завися от теб.

Пляскам очаровано с ръце. Има ли нещо по-опияняващо от това да накараш момче да се подчини на волята ти? Приближавам се до него и го прегръщам през врата.

— Сега ти показваш публично любовта си! — казва той.

— Наистина имаш хубав глас, Питър. Не трябваше да напускаш хора.

— Записах се в хора само заради момичетата, които пееха в него.

— Е, в такъв случай забрави за хора на Вирджинския университет. Както и за групата, която пее без акомпанимент. — Намерението ми бе само да се пошегувам, но Питър добива разтревожен вид. — Шегувам се! Запиши се във всички певчески групи, които искаш! И бездруго „Халъбахус“ са само момчета.

— Не искам да пея в група без акомпанимент. И не планирам да зяпам други момичета.

О!

— Разбира се, че ще гледаш момичетата. Имаш очи, нали? Кълна се, това е толкова глупаво, както когато хората казват, че не различават цветовете. Всички виждат всички. Не можеш да не виждаш.

— Не това имах предвид!

— Знам, знам. — Сядам и слагам учебника по френски в скута си. — Няма ли да учиш за последния си изпит по история в сряда?

— На този етап трябва само да го взема — напомня ми той.

— Трябва да е хубаво, трябва да е хубаво — изпявам.

— Хей, няма да изгубиш мястото си в „Уилям енд Мери“, ако получиш тройка на изпита по френски — казва Питър.

— Не се тревожа за френския, а за изпита по висша математика в петък.

— Е, добре, няма да те изхвърлят, ако получиш и тройка по висша математика.

— Предполагам, но въпреки това искам да завърша с добри оценки — казвам. Вече броим дните до последния училищен час, сега, когато май почти е приключил. Само още седмица училище. Протягам ръце и крака, примижавам на слънцето и въздишам щастливо.

— Хайде да идваме тук всеки ден до следващия уикенд — предлагам аз.

— Не мога. Имаме тренировки през уикенда, забрави ли?

— Вече?

— Да. Странно е, че сезонът свърши и няма да имаме повече мачове заедно.

Училищният ни отбор по лакрос не стана шампион на щата. Знаеха, че надеждата е прекалена, защото, както Питър обича да казва: „Аз съм само един“. Ха! Следващият уикенд е на тренировъчен лагер с новия си отбор, този на Вирджинския университет.

— Вълнуваш ли се, че ще се запознаеш с останалите от отбора? — питам.

— Вече познавам някои от момчетата, но да. Ще бъде страхотно. — Протяга ръце и започва да сплита косата ми. — Мисля, че ставам все по-добър в това.

— Имаш цялото лято да се упражняваш — казвам и се навеждам напред, за да му осигуря по-добър достъп. Той не отговаря нищо.