Джени Хан
С обич, завинаги, Лара Джийн (30)

30

След като Питър ме оставя пред дома ми, имам време точно колкото да изтичам до хранителния магазин и да взема пържени картофи и салса, сладолед, еврейски хляб, сирене бри, газиран портокалов сок — нали разбирате, всичко необходимо — после почиствам банята на горния етаж и слагам чисти чаршафи на леглото на Марго.

Татко взема Марго от летището на път от работа за вкъщи. Тя си идва за първи път, откакто се нанесе Трина. Влизаме с куфарите й и тя оглежда дневната, виждам погледа й да се стрелка към полицата над камината, където сега са наредени картините в рамки, които Трина донесе от дома си — абстрактни рисунки на брега. Изражението й не се променя, но знам, че е забелязала. Как би могла да не забележи? Прибрах сватбената снимка на татко и мама в стаята си в деня, преди Трина да се нанесе. Сега Марго оглежда цялата стая и мълчаливо отбелязва разликите. Бродираните възглавнички, които Трина донесе, снимка в рамка на нея и татко от деня, в който той й предложи, на страничната масичка до дивана, креслото, заменено с това на Трина. Сега, когато виждам всичко през очите на Марго, забелязвам, че дневната наистина е претрупана.

Марго събува обувките си, отваря вратичката на шкафчето за обувки и вижда колко е препълнено — Трина има и много обувки.

— Господи, шкафчето е пълно — казва и избутва настрани маратонките, с които Трина кара колело, за да направи място за ботите си.

След като качваме куфарите й горе и Марго облича удобни дрехи, слизаме долу да хапнем нещо, докато татко приготвя вечерята. Седя на дивана и хапвам чипс, а Марго изведнъж става и казва, че ще изхвърли всички стари обувки от шкафчето за обувки.

— Сега ли? — питам с пълна уста.

— Защо не? — отвръща тя. Когато си науми нещо, прави го веднага.

Изважда всички обувки и сяда на пода с кръстосани крака, преглежда ги всичките и решава кои да остави и кои да дари на Армията на спасението. Вдига чифт черни ботуши.

— Да ги задържим или да ги дарим?

— Задръж ги или ми ги дай — казвам и топвам тортила чипса си в салсата. — Изглеждам толкова добре с клин.

Тя ги хвърля на купа обувки, които ще задържим.

— Кучето на Трина ужасно се скубе — мърмори и маха няколко косъма от клина си. — Как въобще носите черни дрехи?

— Има ролка, която отстранява власинките, в сандъчето за обувки. А и предполагам, че не обличам толкова често черни дрехи. — Наистина трябва да нося черно по-често. Всички блогове за мода подчертават колко е важна късата черна рокля. Питам се дали в колежа ще имам много случаи, в които да обличам такава. — Колко често се обличате официално в „Сейнт Андрюс“?

— Не много често. Обикновено носим дънки, когато излизаме. „Сейнт Андрюс“ не е особено претенциозно място.

— Не се обличате официално дори когато ходите на вечеря в дома на професора?

— Обличаме се официално за вечерите с професорите, но никога не съм била канена в къщата на някой от тях. Може би обаче има такъв обичай в Университета на Северна Каролина.

— Може би!

Марго вдига чифт жълти ботуши за дъжд.

— Да ги задържим или хвърлим?

— Да ги задържим.

— Ти не ми помагаш. Искаш всичко да задържиш. — Хвърля ги в кашона за дарения.

Изглежда, и двете ми сестри са безмилостни, когато става въпрос за изхвърляне. Когато Марго приключва със сортирането, преравям кашона, за да видя дали не мога да спася нещо. Изваждам ботушите й за дъжд и чифт „Мери Джейнс“ от естествена кожа.

* * *

Същата вечер отивам към банята, за да измия зъбите си, когато чувам приглушения глас на Трина от стаята на Марго. Спирам се в коридора да подслушвам като малката шпионка Кити.

— Малко е неловко, но си оставила това в банята, затова го прибрах в чекмеджето, в случай че искаш да остане лично.

Марго хладно отговаря:

— Да го пазя лично от кого? От Кити?

— Е, от баща ти. Или от когото и да е, просто не бях сигурна.

— Баща ми е акушер. Не вярвам да не е виждал и преди хапчета против забременяване.

— О, знам. Аз само… — И отново казва тихо: — Просто не бях сигурна. Дали е тайна, или не, имам предвид.

— Е, благодаря. Оценявам загрижеността, но нямам тайни от татко.

Побързвам да се скрия в стаята си, преди да чуя отговора на Трина.

* * *

Питър идва у дома в деня преди завършването. Зашивам цветенца на шапката си за церемонията, Кити гледа телевизия, седнала на пода, а Марго бели боб. Иска да опита някаква рецепта за вечеря. По телевизията предават сватбено шоу, което учи как да имате най-прекрасната сватба.

— Хей, какво ще кажете за сватбата на баща ви да направим някоя от тези церемонии, в които запалваш фенер и си пожелаваш нещо, а после пускаш фенера в небето? — пита Питър. — Видях го в един филм.

Впечатлена съм.

— Питър, идеята наистина е страхотна!

— Аз също съм виждала това във филм — казва Кити. — „Махмурлук 2“?

— Да! — Изглеждам и двамата. Питър бързо пита: — Това не е ли азиатска традиция? Може да бъде забавно.

— Не е корейска традиция, а тайландска — казва Кити. — Не помниш, действието на филма се развиваше в Тайланд.

— Не че има значение, защото Трина не е азиатка — казва Марго. — Защо да спазва азиатски обичаи на сватбата си само защото ние сме азиатци? Това няма нищо общо с нея.

— Аз не бих отишла толкова далеч — казвам. — Тя иска да чувстваме, че сме част от нещата. Онзи ден каза, че може би е важно да отбележим мама по някакъв начин.

Марго извива очи към тавана.

— Тя дори не я познаваше.

— Е, поне малко я познаваше. Бяха съседки все пак. Не знам, може би ние трите да запалим свещ по време на церемонията… — Гласът ми заглъхва, защото Марго не изглежда убедена. — Просто идея — казвам, а Питър прави гримаса, че идеята не е добра.

— Не знам, мисля, че ще бъде неловко. Искам да кажа, сватбата е на Трина и татко, които ще започнат нов живот заедно, и не става въпрос за миналото.

— Добре казано — съгласява се Питър.

Питър прави всичко възможно да впечатли Марго. Винаги взема нейната страна. Преструвам се, че това ме дразни, но всъщност съм разчувствана. Разбира се, че ще вземе нейната страна. Показва, че разбира колко важно за мен е нейното мнение и мястото й в живота ми. Никога не бих могла да съм с някого, който не разбира колко важно е семейството ми за мен.

Марго и Кити излизат — Марго ще заведе Кити на урока й по пиано — и Питър казва:

— Сестра ти наистина не харесва госпожица Ротсчайлд, а? — Питър все още не може да нарича госпожица Ротсчайлд Трина и вероятно никога няма да може. В нашия квартал децата не наричат възрастните с малките им имена. Всички са госпожица, госпожа или господин, с изключение на татко, който е доктор.

— Не бих казала, че Гого не харесва Трина — казвам. — Харесва я, просто още не е свикнала с нея. Знаеш каква е Трина.

— Вярно е — казва той. — Знам също каква е сестра ти. Трябваше й цяла вечност, за да започне да се отнася по-топло с мен.

— Не беше цяла вечност. Ти просто си свикнал хората да те харесват веднага щом те видят. — Хвърлям му кос поглед. — Защото си толкова чаровен. — Той смръщва вежди, защото не го казвам като комплимент. — Гого пет пари не дава за чара. Тя се интересува от истинските неща.

— Е, сега ме обожава — казва той уверено. Не отговарям веднага и той казва: — Нали? Не ме ли обожава?

Засмивам се.

— Обожава те.

* * *

По-късно същия ден, след като Питър си тръгва, за да отиде в магазина при майка си, Марго и Трина се сдърпват за — представете си — космите. Аз съм в пералното помещение и гладя роклята си, когато чувам Трина да казва:

— Марго, може ли да почистваш решетката от космите си, когато си вземаш душ? Тази сутрин чистих ваната и забелязах.

Марго бързо отговоря:

— Разбира се.

— Благодаря. Просто не искам каналът да се запуши.

След минута Марго идва при мен в пералното помещение.

— Чу ли това? Можеш ли да повярваш? Откъде знае, че космите са от моята коса, а не от твоята или на Кити?

— Косата ти е по-светла и по-къса — отбелязвам. — Освен това, двете с Кити почистваме решетката, защото знаем, че това ядосва Трина.

— Е, кучешките косми по всичките ми дрехи пък ядосват мен! Всеки път, като си поема дъх, имам чувството, че вдишвам козина. Ако толкова се тревожи за домакинството, трябва да пуска прахосмукачката по-често.

Трина застава зад Марго с каменно лице и казва:

— Всъщност пускам прахосмукачката веднъж в седмицата, както е стандартно.

Марго се изчервява.

— Съжалявам. Но когато имаш куче, което се скубе толкова много като Симон, мисля, че е по-добре прахосмукачката да се пуска два пъти в седмицата.

— В такъв случай, кажи го на баща си, защото не съм го виждала да пуска прахосмукачка нито веднъж, откакто го познавам. — Трина се отдалечава, а челюстта на Марго увисва. Аз продължавам да гладя.

— Не мислиш ли, че това бе малко прекалено? — прошепва ми тя.

— Права е обаче. Татко никога не пуска прахосмукачката. Мете и чисти с парцала, но не пуска прахосмукачката.

— Все пак!

— Трина не е човек, с когото да се караш — казвам й. — Особено когато е в цикъл. — Марго ме гледа втренчено. — Ние сме се синхронизирали. Скоро и ти ще свикнеш.

* * *

Двете с Марго отиваме до мола под предлог, че ще си купя нов сутиен без презрамки, но всъщност Марго не иска да е в компанията на Трина. Когато се връщаме, килимите на долния етаж са идеално почистени, а Кити прибира прахосмукачката. Марго се чувства зле заради това.

На вечеря Трина и Марго се държат сърдечно една с друга, като че ли нищо не се е случило. Което, в известен смисъл, е дори по-лошо от кавга. Защото, когато се караш с някого, то поне сте двама.