Джени Хан
С обич, завинаги, Лара Джийн (39)

39

Нощта преди сватбата е, тортите ми се охлаждат на плота в кухнята, всички са заети с изнасянето на столове навън, а аз отивам с колата да се сбогувам с Крис.

Веднага щом влизам, тя казва:

— Няма да ти позволя да останеш, ако се разплачеш.

— Не мога да не плача. Чувствам се така, сякаш те виждам за последен път. — По бузата ми се стича сълза. В този миг има нещо, което казва, че няма връщане назад. Знам го, просто го знам. Крис тръгва към следващия етап. Дори да се видим някога отново, няма да бъде същото. Тя е неспокоен дух. Имах късмет да я имам за толкова дълго.

— Вероятно ще се видим още следващата седмица, когато ще се върна у дома — шегува се тя и в гласа й има нотка на тъга. Крис, с цялата й увереност и смелост, е нервна.

— Няма начин. Тъкмо ще си започнала. Това е то, Крис. — Скачам и я прегръщам. Опитвам се да не се разплача. — Всичко се случва сега.

— Какво всичко?

— Животът!

— Толкова банално — казва тя, но мога да се закълна, че виждам сълзи в очите й.

— Донесох ти нещо — казвам. Изваждам подаръка от чантата си и й го подавам.

Тя скъсва опаковъчната хартия и отваря кутията. Подаръкът е наша снимка в рамка във формата на сърце и не е по-голям от украшение за елха. На плажа сме, в бански костюми в тон. На дванайсет сме, може би на тринайсет.

— Закачи я на стената, за да знаят хората, че има човек, който иска да се върнеш у дома.

Очите й се навлажняват и тя ги избърсва с опакото на ръката си.

— О, мили боже, ти си най-лошата — казва.

Чувала съм хората да казват, че човек среща най-добрите си приятели в колежа и те са тези, които ще познаваш през целия си живот, но съм сигурна, че ще познавам и Крис през целия си живот. Аз съм човек, който пази и съхранява. Завинаги.

* * *

Когато се връщам у дома, Трина е във фитнес клуба. Татко е все още навън и подрежда столовете, Марго глади шаферските ни рокли, а Кити изрязва хартиени знаменца, които ще бъдат окачени над масата с десерти. Заемам се да глазирам сватбената торта — жълта, с маслено-сметанова глазура, точно каквато обещах на Трина. Тортата за младоженеца вече е готова. Този е вторият ми опит за сватбена торта, изхвърлих първата, защото не изравних както трябва слоевете и когато ги подредих един върху друг, тортата бе безнадеждно наклонена на една страна. И тази, втората, е леко неравна, но дебел маслено-сметанов слой скрива всичките несъвършенства или поне аз непрекъснато си го повтарям.

— Глазурата ти е толкова дебела, че всички можем да получим диабет — отбелязва Кити.

Прехапвам устни и продължавам да изравнявам горния слой.

— Изглежда добре, нали, Марго?

— Има вид на приготвена от професионалист — уверява ме тя и прокарва ютията по подгъва на роклята си.

Не мога да се сдържа да не кажа, когато минавам покрай Кити:

— P.S. Последните ти три флагчета са криво изрязани.

Кити не ми обръща внимание и си припява: „Захарен шок, уха, бейби, тази торта ще ни причини захарен шок“ с мелодията на онази стара песен „Захарната колиба“. Вероятно вината е моя, защото винаги я пускам, когато пека.

— Това е последният път, когато ще сме само ние трите — казвам. Марго ме поглежда и се усмихва.

— Радвам се, че вече няма да сме само ние трите — казва Кити.

— Аз също — казва Марго и съм сигурна, че наистина го мисли.

Семействата намаляват и се уголемяват. Всичко, което можеш да направиш, е просто да се радваш, хората да се радват един на друг, докато се имат.

* * *

Не мога да заспя, затова слизам долу да си приготвя чаша чай, и докато пълня чайника с вода, поглеждам през прозореца. Виждам червеното проблясване на цигара. Трина е навън и пуши.

Колебая се дали да не оставя чая и да си легна, преди да ме е видяла, но тя влиза вътре, докато изпразвам чайника. В ръка държи кутия цигари.

— О! — възкликва, изненадана.

— Не можах да заспя — казваме двете едновременно.

Тя ме моли:

— Не казвай на Кити!

И двете се засмиваме.

— Кълна се, тази цигара беше последна. Не съм пушила от месеци!

— Няма да й кажа.

— Длъжница съм ти — казва Трина и издишва облекчено.

— Искаш ли чаша чай? — питам. — Мама ни приготвяше някога. Успокоява. Ще те накара да се почувстваш добре, уютно и готова за леглото.

— Звучи божествено.

Напълвам чайника и го слагам на котлона.

— Нервна ли си относно сватбата?

— Не, не съм нервна… Е, може би малко. Наистина искам да мине гладко и без никаква засечка. — От гърлото й излиза кикот. — Исках да се пошегувам. Господи, обожавам добрите шеги. — После изправя гръб и казва: — Кажи ми какво става с теб и Питър.

Заета съм с разпределянето на меда в чашите.

— О, нищо. — Последното, от което Трина има нужда в нощта преди сватбата си, е да слуша за проблемите ми.

Тя ме поглежда.

— Хайде, момиче. Кажи ми.

— Не знам. Предполагам, че скъсахме. — Свивам рамене и потискам сълзите.

— О, скъпа. Донеси този чай тук и седни до мен на дивана.

Приготвям чая, вземам чашите и сядам до Трина. Тя свива крака под тялото си и завива и двете ни с одеяло.

— А сега ми разкажи всичко — казва.

— Предполагам, че всичко започна, когато ме приеха в Университета на Северна Каролина. Планът ни беше да отида в „Уилям енд Мери“ и след година да се прехвърля. Щяхме да поддържаме връзката си от разстояние през първата година. Университетът на Северна Каролина е много по-далеч, но когато отидох да разгледам, разбрах, че искам да уча там. Не с един крак вътре, а с другия — навън, нали разбираш? — Разбърквам чая си с лъжичката. — Наистина искам да си дам шанс.

— Мисля, че това е хиляда процента правилното отношение към нещата. — Трина топли длани на чашата си. — И затова ли скъса с него?

— Не, не съвсем. Майката на Питър ми каза, че говорел за прехвърляне в Университета на Северна Каролина след година. Поиска от мен да скъсам с него, преди да е объркал живота си заради мен.

— По дяволите! Майка му е кучка!

— Не използва точно тези думи, но това бе смисълът. — Отпивам от чая си. — Аз също не искам да се прехвърли заради мен… Мама все повтаряше да не отиваме в колежа с гадже, защото това пречи на новите преживявания.

— Е, за да бъдем откровени, майка ти никога не е виждала Питър Кавински. Не е разполагала с всички факти. Ако го беше познавала… — Трина подсвирва тихо. — Може би щеше да мисли различно.

Очите ми се напълват със сълзи.

— Честно, съжалявам, че скъсах с него, и ми се иска да можех да върна всичко!

Тя повдига брадичката ми.

— Защо не го направиш тогава?

— Не мисля, че някога ще ми прости, че го нараних така. Той не се отказва лесно от хората. Мисля, че за него вероятно съм мъртва.

Трина се опитва да скрие усмивката си.

— Съмнявам се. Виж, ще разговаряш с него на сватбата утре. Ще ти прости, когато те види в онази рокля.

Подсмърчам.

— Сигурна съм, че няма да дойде.

— А аз съм сигурна, че ще дойде. Трябва да присъстваш на сватбата, когато си организирал ергенското парти. Без да споменаваме факта, че е луд по теб.

— А ако отново го нараня?

Тя обхваща чашата си с две ръце и отпива.

— Не можеш да го предпазиш от нараняване, скъпа, независимо какво правиш. Да бъдеш уязвим, да допускаш хората до себе си, да бъдеш наранен… Всичко е част от това да бъдеш влюбен.

Попивам думите й.

— Трина, кога разбра, че любовта ви с татко е истинска?

— Не знам… Мисля, че просто реших.

— Реши какво?

— Да бъда с него. Да бъдем заедно. — Усмихва ми се.

Щеше да е лудост да си помисля това преди година, когато тя беше просто нашата съседка, госпожица Ротсчайлд. С Кити седяхме на стъпалата и я гледахме как сутрин тича към колата и се залива с кафето. А сега тя се омъжва за баща ни. Ще бъде наша мащеха и аз много се радвам.