Джени Хан
С обич, завинаги, Лара Джийн (24)

24

Краят на училищните занятия винаги е извиквал особени чувства у мен. Тази година чувството е същото, но по-силно, защото няма да има следваща година. Има нюанса на край. Учителите са с тениски и къси панталони. Ние гледаме филми, докато те разчистват бюрата си. Никой вече няма енергия да се интересува. Броим дните, убиваме времето. Всички знаят къде ще учат и гледаме на всичко в ретроспекция. Изведнъж животът ни се струва едновременно забързан и бавен. То е, като да си на две места едновременно.

Изпитите минават добре — дори този по висша математика е по-добре, отколкото се надявах. И ей така идва краят на кариерата ми в гимназията. Питър замина за тренировъчния лагер. Минал е само един ден, а вече копнея за него така, както през юли копнея за Коледата. Питър е какаото в чашата ми, моята червена ръкавица, сутрешното ми усещане в деня на Коледа.

Каза, че ще се обади веднага след тренировката и аз държа телефона до себе си, а звукът е увеличен докрай. Той се обади по-рано сутринта, когато бях под душа, и докато видя обаждането, вече бе свършило. Такова ли ще е бъдещето? Ще е различно, когато имам лекции и свой собствен график, но сега сякаш седя върху маяк и чакам завръщането на отдавна заминал кораб. Чувството не е неприятно за отдаден на романтиката човек, поне още не. Няма да е така, когато не е така ново, когато да не го виждам всеки ден, ще се превърне в новата нормалност, но засега, само засега, копнежът също е наслада.

Късен следобед. Слизам долу по дългата бяла нощница, в която, както казва Марго, изглеждам като героиня от „Малка къща в прерията“, а според Кити приличам на призрак. Сядам до плота, като мятам крак върху крак, отварям консерва праскови и ги ям с вилица направо от кутията.

Въздъхвам. Кити вдига поглед от компютъра и казва:

— Защо въздишаш толкова тежко?

— Липсва ми… Коледа. — Захапвам поредната праскова.

Тя засиява.

— И на мен! Мисля, че трябва да сложим няколко сърни в предния двор тази година. Не от евтините, а от класическите, дето са покрити със светлини.

Аз отново въздъхвам и оставям консервата.

— Разбира се. — Сиропът започва да тежи в стомаха ми.

— Престани да въздишаш!

— Защо ми е толкова хубаво да въздишам? — чудя се.

Кити изпуска дълга въздишка.

— Е, то е, в основни линии, като дишането. А е хубаво да дишаш. Въздухът е прекрасен.

— Нали? — Хапвам още едно парче праскова. — Питам се откъде се купуват тези сърни. В „Таргет“ вероятно има.

— Трябва да отидем до онзи магазин, „Коледна мишка“. Можем да купим много неща оттам. Няма ли такъв в Уилямсбърг?

— Да, на път за мола. Знаеш ли, можем да купим и нов венец. И ако имат лилави светлини, ще бъде страхотно. Това ще ни даде усещане за вълшебна приказна зима. Може би цялото дърво трябва да бъде в пастелни цветове.

Тя сухо казва:

— Да не прекаляваме.

Ни й обръщам внимание.

— Не забравяй, че Трина има много нейни коледни украшения. Тя има цяло коледно село, помниш ли? И всичко е в кутиите в гаража. — Селото на Трина не е малко, не е просто сцена, представяща Рождество Христово. То разполага с бръснарски салон, пекарна и магазин за играчки, създава нужното впечатление. — Дори не знам къде ще го сложим.

Тя свива рамене.

— Вероятно ще трябва да изхвърлим някои от нашите неща. — Господи, Кити няма и грам сантименталност! Със същия практичен тон добавя: — И бездруго не всичко, което имаме, е страхотно. Полата за елхата ни е оръфана по краищата и изглежда като сдъвкана. Защо да пазим нещо само защото е старо? Новото е почти толкова хубаво, колкото и старото.

Извръщам поглед. Мама купи тази пола от коледния панаир в основното училище, където учех. Една от майките, членове на родитело-учителската организация, плетеше. Двете с Марго се скарахме коя да изберем. Тя харесваше червената, украсена с кариран вълнен плат, а аз — бялата, защото си мислех, че елхата ще изглежда като посипана със сняг. Мама купи червената, защото, както каза, бялата ще се изцапа по-бързо. Червената издържа дълго време, но Кити е права — може би е време да я „пенсионираме“. Никога няма да й разреша да я изхвърли, Марго — също. В най-лошия случай ще изрежа квадратче от нея и ще го прибера в кутията си за шапки.

— Трина има хубава пола за елхата — казвам. — От бяла козина е. Джейми Фокс-Пикъл ще обожава да се гуши в нея.

Телефонът ми издава сигнал за получено съобщение и скачам да видя дали е Питър, но е само татко, който казва, че ще вземе тайландска храна за вечеря и дали искаме пад тай или пад си ю. Отново въздъхвам.

— Кълна се, Лара Джийн, ако въздъхнеш още веднъж… — заплашва ме Кити. Поглежда ме и казва: — Знам, че всъщност не ти липсва Коледа. Питър го няма един ден и ти се държиш така, сякаш е отишъл на война или нещо подобно.

Не й обръщам внимание и отговарям „пад си ю“ от чиста злоба, защото знам, че Кити предпочита пад тай.

И тогава получавам известие за имейл. От Университета на Северна Каролина е. Молбата ми е била разгледана. Кликам на линка. Поздравления…

Вече не съм в резервите.

Какво, по дяволите?

Седя там, изумена, и прочитам имейла отново и отново. Аз, Лара Джийн Сонг Кови, съм приета в Университета на Северна Каролина. Не мога да повярвам. Не съм мислила, че ще ме приемат. Но съм вътре.

— Лара Джийн? Ехо?

Изненадана, вдигам поглед.

— Зададох ти три пъти един и същи въпрос. Какво ти става?

— Хм… мисля, че току-що съм приета в Университета на Северна Каролина.

Челюстта на Кити увисва.

— Уха!

— Странно, нали? — Поклащам учудено глава. Кой би помислил? Не и аз. Бях забравила за Университета на Северна Каролина, след като ми съобщиха, че съм в резервите.

— Там наистина е трудно да се влезе, Лара Джийн!

— Знам. Все още съм замаяна. След като не ме приеха във Вирджинския, изгубих настроение, чувствах се така, сякаш не съм достатъчно добра да уча там. Но Университетът на Северна Каролина! Да влезеш в университет извън щата, е дори още по-трудно.

Усмивката на Кити помръква леко.

— Но няма ли да учиш в „Уилям енд Мери“? Не изпрати ли вече депозита? И няма ли да се прехвърлиш във Вирджинския за втората година?

Вирджинския. В тези няколко секунди забравих за прехвърлянето, бях просто щастлива за Университета на Северна Каролина.

— Такъв е планът — казвам. Телефонът отново избибипква и сърцето ми подскача, защото мисля, че е Питър, но не е той. Съобщението е от Крис.

Искаш ли да отидем в „Старбъкс“?

В отговор пиша: Познай какво. Приета съм в Северна Каролина!

Мили боже! Обаждам ти се.

Секунда по-късно телефонът ми звънва и Крис изпищява:

— Света Дево!

— Благодаря ти! Искам да кажа, леле. Аз само… това е страхотно училище. Мислех…

— И какво ще правиш? — пита тя.

— О! — Хвърлям поглед на Кити, която ме наблюдава зорко. — Нищо. Все още се придържам към „Уилям енд Мери“.

— Но Университетът на Северна Каролина не е ли по-добър?

— Има по-висок статут. Не знам. Никога не съм била там.

— Да вървим — казва тя.

— На посещение? Кога?

— Веднага! Спонтанно пътуване!

— Ти луда ли си? Дотам са четири часа път!

— Не. Само три часа и двайсет и пет минути. Току-що проверих.

— Докато стигнем там, ще бъде…

— Шест часът. Голяма работа. Ще се разходим, ще вечеряме и после ще се върнем. Защо не? Млада си. И трябва да знаеш на какво казваш „не“. — Преди отново да съм възразила, тя казва: — Ще те взема след десет минути. Вземи нещо за хапване. — И затваря.

Кити продължава да ме гледа.

— Ще отидеш до Северна Каролина? Сега?

В момента съм завладяна от еуфория. Засмивам се и казвам:

— Предполагам.

— Това означава ли, че ще отидеш там, а не в „Уилям енд Мери“?

— Не, само… ще отида да разгледам. Нищо не се е променило. Не казвай на татко.

— Защо?

— Просто… така. Можеш да му кажеш, че съм с Крис и няма да съм вкъщи за вечеря, но не споменавай нищо за Северна Каролина.

Обличам се, щурам се наоколо като банши, хвърлям разни неща в чантата. Вода, сушено уасаби, шоколадови пръчици. Двете с Крис не сме ходили никъде заедно досега, а винаги съм го искала. И какво лошо има да отидем да разгледаме? Няма да уча там, но ми е забавно да мисля за възможността.

Преполовили сме пътя, когато забелязвам, че телефонът ми няма батерия, а съм забравила да си взема зарядното.

— Имаш ли зарядно? — питам я.

Тя пее с радиото.

— Не.

— Господи!

И нейната батерия е наполовина, защото използваме GPS. Неспокойна съм, защото пътувам извън щата без батерия. Освен това, казах на Кити да не казва на татко къде съм. А ако се случи нещо?

— По кое време мислиш, че ще се върнем?

— Престани да се тревожиш, бабо Лара Джийн. Всичко ще бъде наред. — Сваля нейния и моя прозорец и започва да търси чантата си. Вдигам я от пода пред задната седалка и изваждам цигарите й, преди да е опустошила колата. Спираме на червен светофар, тя запалва цигара и вдишва дълбоко.

— Ще бъдем като пионери. Това е просто добавка към приключението. Нашите бащи основатели не са имали мобилни телефони.

— Помни, че само ще разгледаме. Все още съм решена да отида в „Уилям енд Мери“.

— Ти пък помни, че възможностите са всичко — казва Крис.

И Марго винаги казва така. Те двете имат много повече общо, отколкото мислят.

През останалата част от пътуването сменяме станциите по радиото и пеем с него, разговаряме за това дали Крис да боядиса или не косата си в розово отпред. Изненадана съм колко бързо минава времето. Стигаме до Чапъл Хил за малко по-малко от три часа и половина. Точно както каза Крис. Намираме място за паркиране на „Франклин Стрийт“, за която предполагам, че е главната улица. Първото, което ми прави впечатление, е колко много си приличат кампусите на Университета на Северна Каролина и на Вирджинския университет. Много кленови дървета, много зеленина, много тухлени сгради.

— Толкова е красиво, нали? — Спирам, за да се възхитя на разцъфнал в розово кучешки дрян. — Изненадана съм, че има толкова много кучешки дрянове, тъй като това е символът на Вирджиния. Какъв според теб е символът на Северна Каролина?

— Нямам представа. Моля те, може ли да хапнем нещо? Умирам от глад.

Крис не може да задържа дълго вниманието си върху едно нещо и е по-добре всички да внимават, когато е гладна. Прегръщам я през кръста. Изведнъж изпитвам силна нежност към нея за това, че ме доведе тук да видя какво можеше да бъде.

— Да напълним този стомах тогава. Какво искаш? Пица? Сандвич багета? Китайска храна?

Тя ме прегръща през раменете. Настроението й вече се повишава при споменаването на различните кухни.

— Ти избери. Всичко, с изключение на китайска храна. Или пица. Знаеш ли какво, да си вземем суши.

По улицата минават две момчета и Крис извиква:

— Хей!

Те се обръщат.

— Какво става? — казва едното. Той е чернокож, красив, висок, с мускулести ръце и тениска, на която пише: ОТБОРЪТ ПО БОРБА НА КАРОЛИНА.

— Къде предлагат най-доброто суши? — пита Крис.

— Не ям суши, така че не мога да кажа. — Поглежда червенокосия си приятел, който не е толкова красив, но пак е хубав. — Ти знаеш ли?

— „Спайси найн“ — казва той и оглежда Крис. — Надолу по „Франклин“ и ще го видите. — Намига й и те продължават по пътя си.

— Не трябва ли да вървим след тях? — пита тя и погледът й ги проследява. — Да видим какво са намислили за вечерта?

Повеждам я в указаната от тях посока.

— Мислех, че си гладна — напомням й.

— О, да — казва тя. — Това е точка за Университета на Северна Каролина, права ли съм? Секси момчета.

— Сигурна съм, че в „Уилям енд Мери“ също има красиви момчета. — Бързо добавям: — Не че това има значение за мен, защото очевидно имам гадже. — Което още не се е обадило, забележете. Батерията ми е спаднала до пет процента, така че, когато се обади, ще бъде прекалено късно.

* * *

След като хапваме суши, се разхождаме по „Франклин Стрийт“ и спираме пред магазините. Чудя се дали да не купя баскетболна шапка с надпис на отбора на Университета на Северна Каролина за Питър, но той вероятно няма да я носи, тъй като ще бъде „уаху“^[1].

Докато минаваме покрай един стълб, Крис изведнъж се заковава на място. Посочва плакат върху стълба, рекламиращ музикален клуб на име „Котешката люлка“. Тази вечер там ще свири група, носеща името „Мяу микс“.

— Да отидем! — казва Крис.

— Чувала ли си някога досега за „Мяу микс“? — питам. — Каква музика свирят?

— На кого му пука. Нека просто да отидем! — Сграбчва ме за ръката. Засмени, хукваме надолу по улицата.

Има опашка, а групата вече е започнала да свири. Акорди танцова музика се прокрадват през вратата. Пред нас на опашката има две момичета. Крис ме прегръща и им казва:

— Най-добрата ми приятелка току-що бе приета в Университета на Северна Каролина.

Залива ме топлина, като чувам Крис да ме нарича най-добрата си приятелка, макар че тя има колегите си, а аз — Питър. Това ме кара да се чувствам сигурна, че когато е в Коста Рика или Испания, или където и да е, пак ще сме близки.

Едно от момичетата ме прегръща и казва:

— Поздравления! Там ще ти хареса. — Косата й е сплетена на плитки, на тениската й пише: ХИЛЪРИ Е МОЯТ ПРЕЗИДЕНТ.

Като намества фуркета си във формата на близалка, приятелката й казва:

— Сложи в стаята си плакати на „Ехаус“ или „Крейг“. Те са най-забавни.

Чувствам се глупаво, когато казвам:

— Всъщност няма да уча тук, дойдохме само да разгледаме. За забавление.

— О, а къде ще учиш? — пита ме момичето, а веждите на луничавото му лице са леко смръщени.

— В „Уилям енд Мери“ — казвам.

— Не е сигурно обаче — намесва се Крис.

— Съвсем сигурно е — казвам.

— Аз избрах тук пред „Принстън“ — казва ми момичето с плитките. — Толкова ми хареса, когато разгледах. Ще видиш. Аз съм Холис, между другото.

Запознаваме се и момичетата ми разказват за кабинета по английски, за баскетболните мачове в Дийн Доум и други места по „Франклин Стрийт“, за които не са необходими членски карти. Крис, която не внимава в разговора, докато говорим за кабинета по английски език, изведнъж цялата е слух. Преди да влезем, Холи ми дава телефонния си номер.

— Просто в случай че дойдеш да учиш тук — казва.

Влизаме, мястото е претъпкано, много хора стоят прави до сцената, пият бира и танцуват. Групата „Мяу микс“ се състои всъщност от две момчета с китари и лаптоп, музиката е нещо като електронен поп. Изпълва цялото помещение. Публиката е смесена: има мъже с бради, облечени с тениски на рок групи, които са по-близо до възрастта на баща ми, но има и много студенти. Крис се опитва да изчисти марката на ръката си и да ни вземе бири, но не успява. На мен ми е все едно, защото не обичам бира, освен това тя трябва да шофира по обратния път. Разпитвам наоколо дали някой има зарядно, но Крис ме плясва по ръката.

— Ние сме на приключение! — извиква. — Нямаме нужда от мобилни телефони за приключението!

После ме сграбчва за ръката и ме задърпва към дансинга. Танцуваме, докато стигнем в средата, подскачаме в такт с музиката, макар да не знаем нито една от песните. Едно от момчетата учи в Университета на Северна Каролина и по средата на представлението запява:

— Аз съм роден в Северна Каролина, израснал съм тук и когато умра, ще бъда погребан тук!

Тълпата полудява, цялото помещение се тресе. Аз и Крис не знаем думите, но крещим: „Върви по дяволите, човече!“ с останалите. Косата ми се вее, потна съм, но изведнъж ми хрумва, че не съм си прекарвала по-добре.

— Толкова ми е забавно! — крещя в лицето на Крис.

— На мен също! — крещи тя в отговор.

След малко Крис заявява, че е гладна, и отново излизаме в нощта.

Вървим по улицата цяла вечност, както ми се струва, и откриваме заведение, което се казва „Космическа кръчма“. Заведението е малко, предлага мексиканска кухня, а опашката е голяма, за което Крис казва, че храната или е много хубава, или е много евтина. Двете с Крис вдъхваме аромата на своите бурито, те са пълни с ориз и боб, топящо се сирене и домашно приготвено пико де гало^[2]. Вкусът е семпъл, ако се изключи лютивият сос. Толкова е лютив, че устните ми горят. Ако телефонът ми не беше мъртъв, а този на Крис — почти, щях да потърся в интернет къде предлагат най-добрите бурито в Чапъл Хил. Но пък бе възможно да не успеем да открием мястото. По някаква причина, това са най-вкусните бурито в живота ми.

След като ги изяждаме, казвам:

— Колко е часът? Трябва да тръгнем скоро, ако искаме да се приберем преди един.

— Но ти почти не си разгледала кампуса — казва Крис. — Няма ли нещо специално, което искаш да видиш? Като например, не знам, някоя скучна библиотека или нещо друго?

— Никой не ме познава като теб, Крис — казвам, а тя пърха с мигли. — Има едно място, което искам да видя… То е във всички брошури. Старият кладенец.

— Тогава да вървим — казва тя.

Питам я, докато вървим:

— Прилича ли ти Чапъл Хил на Шарлътсвил?

— Не, изглежда по-добре.

— Ти си като Кити. Мислиш, че всичко ново е по-добро — казвам.

— А ти мислиш, че всичко старо е по-добро — отговаря тя.

Права е. Изминаваме останалата част от пътя в приятно мълчание. Мисля за това с какво Университетът на Северна Каролина ми напомня на Вирджинския и с какво — не. В кампуса е тихо, предполагам, защото повечето деца са си отишли у дома за лятната ваканция. Все пак има хора: момичета в къси летни рокли и сандали и момчета по къси панталони и бейзболни шапки с логото на университета.

Прекосяваме зелената морава и ето го — Старият кладенец. Разположен е между две тухлени сгради. Представлява малка ротонда като мини версия на този във Вирджинския университет, в средата има фонтан, от който може да се пие. Зад него има огромен бял дъб, а наоколо растат азалии, розови като червилото, което използваше Сторми. Очарователно е.

— Трябва ли да си пожелаеш нещо? — пита Крис и пристъпва към фонтана.

— Мисля, чух, че в първия учебен ден отпиват вода от фонтана за късмет — казвам. — За късмет или за отлични оценки.

Крис се навежда за глътка, но две минаващи покрай нас момичета ни предупреждават:

— Не пийте! Момчетата непрекъснато пикаят във фонтана.

Тя се изправя рязко и отскача назад.

— Пфу! — После казва: — Да си направим селфи.

— Не можем. Телефоните ни са мъртви, забрави ли? Ще трябва просто да запазим спомена. Като едно време.

— Добре казано — казва Крис. — Да поемаме ли обратно?

Колебая се. Не знам защо, но още не съм готова да тръгна. Ами ако не пожелая да тръгна? Виждам пейка, която гледа към една от тухлените сгради, отивам до нея и сядам.

— Да останем още малко.

Притискам колене към гърдите си и ги обхващам с ръце, а Крис седи до мен. Играе си с гривните на ръката си и казва:

— Иска ми се да можех да дойда тук с теб.

— В колежа изобщо или тук?

Замислеността в гласа й ме хваща неподготвена и не я поправям, не й напомням, че няма да уча тук.

— И двете. Не ме разбирай погрешно. Луда съм по Коста Рика. Просто… Не знам. Ами ако пропусна нещо, ако не отида в колежа по същото време като всички останали? — И ме поглежда въпросително.

Казвам:

— Колежът ще е тук и ще те чака, Крис. Следващата година или по-следващата. Когато пожелаеш.

Крис се обръща и поглежда към моравата.

— Може би. Ще видим. Мога да си те представя тук, Лара Джийн. А ти?

Преглъщам.

— Имам план. Една година в „Уилям енд Мери“, после прехвърляне във Вирджинския.

— Искаш да кажеш, че двамата с Питър имате план. Затова не искаш да учиш тук.

— Окей, двамата с Питър имаме план. Но това не е единствената причина.

— Но е главната.

Не мога да отрека. Това, което ще ми липсва, независимо дали ще уча в „Уилям енд Мери“, или тук, е Питър.

— Защо да не учиш една година тук, тогава? — пита Крис. — Каква е разликата дали тук, или в „Уилям енд Мери“? Час? Пак няма да си във Вирджинския. Защо не тук? — Не изчаква да й отговоря, скача и изтичва на моравата, събува се и прави серия от цигански колела.

Ами ако дойда тук и ми хареса? Ако не искам да се прехвърля след година? Тогава какво? Но няма ли да е страхотно, ако ми хареса? Не е ли в това смисълът? Защо да учиш в колеж, който не ти харесва? Защо да не се възползваш от възможността и да заложиш на щастието?

Лягам на тревата, качвам крака на пейката и гледам към небето. Високо над главата ми има корона от клони — едно от дърветата е съвсем близо до сградата, а другото е на моравата. Клоните им се съединяват над алеята, по средата. Можем ли с Питър да сме като тези дървета — разделени и все пак докосващи се? Защото мисля, че мога да бъда щастлива тук. Може би аз също се виждам тук.

Какво бе казала Сторми в последния ден, когато я видях, деня, в който ми даде пръстена? Никога не казвай „не“, когато искаш да кажеш „да“.

* * *

Когато Крис спира пред вкъщи е малко след три часа след полунощ и всички лампи светят. Преглъщам. Обръщам се към Крис.

— Ще влезеш ли с мен? — моля.

— Няма начин. Трябва сама да се справиш. Аз трябва да се прибера и да се справя с моята майка.

Прегръщам Крис за довиждане, слизам от колата и тътря крака по предните стъпала. Вратата се отваря веднага щом започвам да търся ключовете в чантата си. Кити е, облечена в прекалено голямата за нея тениска, с която спи.

— Загазила си — прошепва.

Влизам, татко е зад нея, все още с работните си дрехи. Трина е на дивана и погледът й казва: В беда си и ти съчувствам, но, също така, можеше поне да се обадиш.

— Къде беше цяла нощ! — крещи татко. — И защо не вдигаш телефона си?

Свивам се.

— Свърши ми батерията. Съжалявам. Не съм разбрала, че е станало толкова късно. — За миг се замислям дали да не се пошегувам, за да разведря обстановката, с нещо от сорта на „Ето защо старите хора носят часовници…“, но не мисля, че шегата ще помогне този път.

Татко започва да крачи из дневната.

— Защо не използва телефона на Крис?

— На нея също й свърши батерията…

— Тревожехме се до смърт! Кити каза, че си тръгнала с Крис, без дори да кажеш къде отиваш… — При тези думи Кити ме поглежда. — Още пет секунди и щях да се обадя в полицията, Лара Джийн! Ако не се беше върнала…

— Съжалявам — подхващам. — Наистина съжалявам.

— Това е такава безотговорност — мърмори татко на себе си, дори не ме слуша. — Лара Джийн, може и да си осемнайсет, но…

Трина казва:

— Дан, моля те, не казвай „Но още живееш под покрива ми“. Това е такова клише.

— И има причина да е клише! Добре казано! Много добре казано.

— Лара Джийн, просто им кажи къде беше — казва Кити, изгубила търпение.

Татко й хвърля обвинителен поглед.

— Кити, знаеш ли къде е била?

— Тя ме накара да се закълна, че няма да кажа!

Преди татко да е успял да отговори, казвам:

— Бях в Северна Каролина с Крис.

Той вдига ръце.

— В Северна Каролина! Какво, по дяволите… Защо? Прекосила си границата на щата, без дори да ми кажеш? Без батерия!

Призлява ми, защото разбирам колко съм го разтревожила. Не знам защо не се обадих. Можех да взема телефон от някого. Предполагам, че просто се бях увлякла, бях се поддала на настроението. Не исках да мисля за дома или за реалния живот.

— Съжалявам — прошепвам. — Наистина, наистина съжалявам. Трябваше да се обадя.

Татко поклаща глава.

— Защо си ходила до Северна Каролина?

— Защото… — Правя пауза. Ако го кажа сега, това е. — Защото ме приеха в Университета на Северна Каролина.

Татко ококорва очи.

— Така ли? Това е… това е чудесно. Ами „Уилям енд Мери“?

Усмихната, свивам рамене.

Трина изпищява и скача от дивана, изпуска одеялото, в което се бе увила, и едва не се спъва в него. Татко ме сграбчва в прегръдка, Трина се присъединява към нас.

— О, мили боже, Лара Джийн! — казва и ме потупва по гърба. — Ще станеш една от Тар Хийл^[3]!

— Щастлив съм, че ти си щастлива — казва татко. Избърсва сълза. — Все още съм бесен, че не се обади. Но също така съм и щастлив.

— Значи наистина ще отидеш там? — пита Кити, седнала на стълбите.

Поглеждам я. Усмихвам се колебливо и казвам:

— Да, ще отида. — Двамата с Питър ще намерим начин. Ще направим така, че връзката ни да се получи.

Разказвам й всяка, дори най-дребната, подробност от вечерта: за представлението в „Котешката люлка“, за това как хапнахме бурито в „Космическата кръчма“, за Стария кладенец. Трина прави пуканки и вече се зазорява, когато си лягаме. Татко тръгва към спалнята, а Трина ми прошепва:

— Татко ти се състари с десет години за една нощ. Виж го, върви, сякаш има нужда от бастун. Благодарение на теб ще се омъжа за старец.

И двете започваме да се смеем и не можем да спрем. Трина ляга по гръб и рита с крака във въздуха, толкова силно се смее. Кити, която е заспала на дивана, се събужда и казва:

— Какво е толкова смешно?

Това само ни кара да се смеем още по-силно. Татко, който се качва по стълбите, спира по средата, обръща се и поклаща глава.

— Вече се съюзявате срещу мен — казва.

— Признай, татко. Винаги си живял в матриархат. — Давам му въздушна целувка.

Той смръщва вежди.

— Хей, не мисли, че съм забравил, задето те нямаше през нощта и дори не се обади.

Опа. Може би е прекалено рано за такава веселост. Той продължава нагоре по стълбите, а аз извиквам:

— Наистина съжалявам!

Съжалявам, че не се обадих, но не съжалявам, че отидох.