Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (91)

91.
Клеър

Ден шести, 01:31 ч.

Кметът отново беше притихнал.

Клеър бе почти убедена, че все още е в помещението до нейното, обаче бе спрял да плаче и не отговаряше, макар тя да го повика няколко пъти. Най-вероятно беше в шок.

Когато лицето се появи на нейната врата — черна скиорска маска с тъмни очила под нея, — Клеър се изправи, отиде до стъклото и впи поглед в него/нея/каквото там представляваше.

— Кой си ти, мамицата ти?

Главата леко се килна надясно с бавно движение, след което ръка в ръкавица вдигна бутилка вода към прозорчето. Бутилката стоеше върху дланта на съществото, то протегна другата си ръка и я погали — бавна милувка, все едно демонстрираше нов продукт. След това посочи Клеър и с жест й заповяда да се премести далеч от вратата.

Последното, което тя желаеше, бе да се подчинява на това чудовище, но бутилката вода беше като златно кюлче, вдигнато пред стар аризонски миньор. Пресъхналото й гърло се сви.

Клеър отстъпи.

Съществото не мръдна, продължаваше да държи бутилката пред прозорчето. След миг пръстът му леко се присви, инструктирайки я да се отдалечи още.

Една крачка назад.

Две.

Три.

Треската й може и да поотшумяваше, но тя не беше напълно здрава. Краката й се олюляваха, тънък слой пот покриваше кожата й, дори най-простите движения й се струваха изтощително сложни. Ако нападнеше съществото, когато то минеше през вратата, не беше сигурна дали ще излезе победител от схватката. Сега не беше време за това.

Пръстът отново посочи далечния ъгъл на стаята.

Клеър направи още една крачка назад.

Лицето изчезна за момент.

Нещо изщрака.

Вратата бавно се отвори навътре, пантите изскърцаха.

Когато маскираната фигура мина през тесния процеп, Клеър забеляза широките рамене и мускулестата гръд. Около метър и осемдесет. Мъж. Вече нямаше място за съмнения.

Черни джинси.

Черна риза.

Черни ръкавици.

Черна скиорска маска.

Тъмни очила под нея.

Държеше бутилката в дясната си ръка. Остави я на пода. Взе кафява хартиена торбичка от коридора и я постави до бутилката. Отново с дясната си ръка.

Не носеше ключове, но върху самата врата Клеър забеляза секретната брава. Коридорът зад него бе покрит с плочки, въпреки че изглеждаше стар и занемарен. Стените бяха боядисано в убито сиво.

— Все още съм в болницата, нали?

Човекът я погледна с насекомоподобните си пластмасови очи, но не отговори. Вместо това направи крачка назад, затвори вратата и завъртя ключа.

Клеър се втурна към водата.