Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (22)

22.
Клеър

Ден пети, 09:26 ч.

След операцията Пол Ъпчърч беше преместен в изолирано помещение в далечния край на интензивното отделение на петия етаж. Клеър се качи дотам с асансьора. В коридора я чакаше д-р Бейър. Косата му беше леко разчорлена, а очите му бяха уморени, но ако не се брои това, изглеждаше учудващо добре за човек, който е бил издърпан грубо от обичайния си живот и захвърлен в центъра на тази бъркотия.

— От болницата ми казаха, че имат десетина души със симптоми на подобна на грип болест, които обикновено се асоциират с вируса ТОРС.

— Аха — изрече Клеър иззад маската си. Очите я сърбяха и с труд потискаше желанието си да кихне отново. Не беше в настроение да обсъжда случващото се със стомаха и стомашно-чревния й тракт — беше изпитвала по-приятни усещания в дните, когато решаваше да прекара цяла нощ в ядене на мексиканска храна.

Бейър също носеше маска, но не изглеждаше болен.

— А вие… — Думите му увиснаха във въздуха, понеже вече знаеше отговора. — Били сте изложени на заразата по-рано от останалите.

— Нищо ми няма.

— Не изглеждате чак толкова добре. Трябва да накарате някой да ви постави система с физиологичен разтвор. Обезводнена сте.

— Просто съм уморена. Тия дни дъх не сме си поели. И става все по-зле.

Той улови ръката й и щипна кожата на опакото на дланта й.

— Виждате ли как кожата ви се изпъва като палатка и не се отпуска веднага? Губи еластичност — определено симптом на обезводняване. — Той пусна ръката й. — Лекуват ли ви изобщо?

Клеър сви рамене:

— Биха ми някаква инжекция — да подсилят имунната ми система. Ако не броим това, няма кой знае какво друго да направят. Ще ги питам за физиологичния разтвор. — Тя кимна към стаята. — Вижте, оценявам факта, че сте се загрижили за мен, но имам работа за вършене. Какво ви каза Ъпчърч?

Д-р Бейър се огледа.

— Махнахме тръбата на командното дишане като стандартен следоперативен тест — за да видим дали е способен на неволеви действия като самостоятелно дишане и преглъщане. Очаквах, че ще се наложи да интубирам веднага, но той се изкашля, след което ме хвана за ръката. — Докторът замълча, очевидно за да обмисли това още веднъж. Потри челото си. — Наистина не разбирам. Онази част от мозъка, която отговаря за речта и разсъжденията, е буквално опустошена от тумора. Не би трябвало да разбира какво е „дума“, камо ли пък да е способен да състави изречение.

— Докторе, какво ви каза?

Д-р Бейър тръгна към интензивното.

— Име. Първо не можах да го чуя добре. Той се мъчеше с всички сили да го произнесе, след което го каза още няколко пъти. Сара… Сара Уернър. Говори ли ви нещо?

Клеър знаеше името, но все още нямаше никаква представа коя наистина е Сара Уернър. Сам й се бе обадил от телефона на Уернър. Бяха научили, че Сам е прекарал два дни, обикаляйки из страната с жена, която според него е била Сара Уернър. Освен това познаваха истинската Сара Уернър — адвокатка от Ню Орлиънс, мъртва от няколко седмици, чието тяло бяха открили да се разлага в собствения й апартамент. Един от пазачите в затвора в Ню Орлиънс, мъж на име Винсънт Уейднър, също бе споменал името й и бе помолил да й се обадят, след като го бяха арестували. Той, заедно със Сам и жената, която се бе преструвала на Уернър, бяха помогнали на една затворничка да избяга от въпросния затвор. Последната бе открита мъртва тук, в Чикаго, в лобито на хотел „Гийон“. Застреляна очевидно от Сам. Нещо, което Клеър дълбоко в себе си бе уверена, че е напълно невъзможно. Сам беше казал на Пул, че жената, която той познавал като Сара Уернър, всъщност е майката на Бишъп. Та, с две думи, значи Ъпчърч молеше да извикат мъртвата му адвокатка?

— Оттук — каза д-р Бейър, превеждайки я през редица врати до малко преддверие. Подаде й запечатана торбичка със стерилни дрехи.

— Трябва да облечете това. Той няма да оцелее след контакт с вируса ТОРС. Не може да рискуваме замърсяване.

— Определено знаете как да накарате една жена да се почувства добре дошла.

Клеър разкъса торбичката и облече жълтия найлонов костюм за еднократна употреба. Докторът й подаде обувки от същия вид и голяма маска, която покриваше цялата й глава и се прикрепваше към костюма с някаква лепкава лента. След това Бейър затегна на кръста й колан със закачена на него бутилка със сгъстен въздух. Маркучът щракна в отверстие върху гърба на костюма и тя почувства как хладен повей обгръща цялото й тяло.

Когато приключи с нея, д-р Бейър се екипира по същия начин с отработена бързина.

— В бутилката има въздух за петнайсет минути. Съмнявам се, че ще ни е нужно повече време. — Гласът му се разнасяше от някаква вградена в костюма интерком система. — Готова ли сте?

Клеър кимна.

Последва го през поредната врата. Двамата влязоха в стаята на Пол Ъпчърч.

Клеър не бе имала възможност да го огледа достатъчно добре, когато го арестуваха. Беше припаднал веднага след това и се бе наложило да го докарат в интензивното и да го подготвят за операция. Кожата му беше мъртвешки бледа и блестеше от пот. Клеър очакваше главата му да е омотана в бинтове, но за нейно учудване не беше така. Хирургическият разрез се виждаше през прозрачната превръзка. Превръзката, предвидена да се разширява, беше пълна с някаква течност. Тя нямаше представа дали е нещо медицинско, поставено там, за да подпомага процеса на излекуването, или е гной, но от гледката й се догади. Косата и веждите му ги нямаше. Или бяха опадали от химиотерапията, или бяха избръснати, когато го бяха подготвяли за операцията. Приличаше на извънземно. Във вида му нямаше нищо човешко.

И гледаше право към нея.

Според досието очите на Ъпчърч бяха сини, но ако човек ги погледнеше, никога нямаше да се досети за цвета им. Очите, които бяха втренчени в нея, бяха млечносиви, кървясали и жълти там, където трябваше да е бялото.

Д-р Бейър прекоси стаята, приближи се до машините край леглото и заразглежда множеството графики и цифри по цветните дисплеи. Беше с гръб към нея и тя не можеше да види лицето му.

Клеър също се приближи до леглото. Немигащият поглед на Ъпчърч я следеше неотклонно. Езикът му се показа от устата и облиза пресъхналите напукани устни. И той беше сив и безжизнен, точно като очите и кожата му. Тя знаеше, че в момента наблюдава мъртвец. Нещо в погледа му подсказа, че и той осъзнава това.

Дясната ръка на Ъпчърч трепна и се повдигна на сантиметър-два от леглото, преди да падне безсилно обратно. Белезниците изтракаха по метала. Изглеждаха абсурдно; беше повече от ясно, че този човек няма къде (и как) да избяга. Докато устните му се движеха, от тях не излизаха думи, а някакво глухо премляскване, измъчено задъхване, отчаян опит да си поеме въздух.

И въпреки всичко очите му продължаваха да я гледат втренчено. Дори и да беше мигнал, тя не бе забелязала.

Клеър пристъпи още една крачка напред.

— Аз съм детектив Клеър Нортън от полицията на Чикаго. Знаете ли къде се намирате?

С известно усилие той кимна. При движението очите му се затвориха.

— Под въздействието на медикаменти е, но предполагам, че и най-малкото движение му причинява болка. Ще му е нужно невероятно съсредоточаване — обади се д-р Бейър.

Не го беше видяла да се обръща, но от другата страна на леглото на Ъпчърч докторът вече гледаше право в нея.

— Попитали сте за Сара Уернър — каза Клеър на Ъпчърч. — Тя е мъртва.

Дори и да я разбра, лицето му не го издаде. Устните му мляснаха отново. На Клеър й се прииска да побегне.

Устните му отново помръднаха. Този път тя беше сигурна, че се опитва да говори. Долавяше се някакъв глас, макар и слаб. Тя се наведе по-близо до него, в опит да разбере какво й казва. Намръщи се:

— Виждате? Виждате какво?

Тънка струйка кръв се стече от ъгълчето на устата му, от една от пукнатините на устните му. Клеър не издържаше повече.

— Най-накрая виждам — каза отново той. Гласът му вече бе малко по-силен.

— Виждате какво?

Той опита да се надигне към нея, но не успя. Главата му се отпусна върху възглавницата.

Клеър се наведе още повече, беше готова да свали маската си, ако бе необходимо, за да чуе какво й казва умиращият.

Когато Ъпчърч заговори отново, следващите четири думи се отрониха от устните му като шепот на призрак… Клеър би дала мило и драго да не ги бе чувала изобщо. Отстъпи крачка, челюстта й увисна.

— Мамка му, не!

Едва не разкъса предпазния костюм, докато излизаше заднешком от стаята. Д-р Бейър и останалите безмълвно се взираха в нея.