Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (8)

8.
Пул

Ден пети, 06:22 ч.

Докато разговаряше с детектив Наш, Пул не откъсваше очи от тялото. Жената стоеше на колене на брега на езерото, досами водата — изглеждаше така, сякаш се моли. На сребърния поднос пред нея бяха наредени три бели кутийки, пристегнати с черна лентичка. „ТАТКО, ПРОСТИ МИ“ на табелка, изправена пред нея. „Аз съм зло“ — издълбано на челото й.

Екипът по уликите от ФБР го наблюдаваше от разстояние. Хората от кабинета на съдебния лекар — също. Както и на колегите им на местопрестъплението в метрото, и на тях им беше наредено да се държат настрани.

Пул коленичи в снега и огледа по-внимателно връхчетата на пръстите на мъртвата. Въпреки че ръцете й бяха събрани като за молитва, можеше да види, че и нейните отпечатъци са премахнати. Химично изгаряне от някакъв вид — вероятно киселина, сярна, може би солна…

Посегна към устата й и понечи да я отвори, но челюстта не поддаде. Също както беше казал Наш. Прекалено скована, за да е посмъртно вкочаняване. Може би замръзнала. Миналата нощ температурата беше ниска, в комбинация с ледения вятър се усещаше като минусова.

И тук имаше бял прах. Беше покрита със сняг, така че беше трудно да се забележи, ала определено го имаше. Някакъв тънък слой върху тялото й, но не и върху нощницата. Очевидно е била облечена, след като субстанцията е влязла в контакт с кожата й. Проблясваше леко, имаше кристална структура.

Сол?

С помощта на Бишъп, Пол Ъпчърч бе давил жертвите си в резервоар със солена вода. Може ли това да беше някакъв остатък от солта?

Телефонът на Пул иззвъня. Той го изрови от джоба си. Номерът беше непознат.

— Агент Пул.

— Обажда се шериф Банистър от Симпсънвил. Извинявайте, че ви безпокоя толкова рано. Още ли сте в Ню Орлиънс?

— Не, върнах се в Чикаго — отговори Пул. Изправи се и махна на криминалистите да се заемат с уликите. — Какво мога да направя за вас, шериф?

— Ами аз… имам труп тука. — Шериф Банистър звучеше потресена. Гласът й леко трепереше. — Открих го точно на стъпалата пред съда преди около два часа. Просто… просто си седеше коленичила. Изглеждаше, сякаш се моли. Поне на това приличаше, де. Има три бели кутийки, овързани с черна лентичка. И някой е написал нещо на стъпалата.

— „Татко, прости ми“ — промърмори Пул.

— Да. Откъде знаете?

— Имате ли идея коя е жената?

— Не е жена, мъж е. И знам точно кой.