Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (32)

32.
Клеър

Ден пети, 12:06 ч.

— Имаме два трупа извън болницата и два на територията й. Това означава, че някак си той влиза и излиза незабелязан. Най-вероятно използва тунелите — каза Клеър, втренчила поглед в Стоут.

Бяха се събрали в тесния му офис заедно с двама от подчинените му, Клозовски и един полицай. Беше оставила другия униформен да пази Лариса Бийл и Кейти Куигли; останалите двама все още бяха в неизвестност.

— Моите момчета огледаха всеки сантиметър от мазето и не откриха следи от тунел — възрази Стоут.

— Трябва да има тунел — настоя тя.

— Според мен си имаме работа с някакъв подражател, който е затворен тук с нас.

— Това не обяснява телата, които намерихме извън болницата.

— Установихте ли времето на смъртта при тях? Може би са убити и нагласени преди карантината в „Строджър“ — предположи Стоут. — Или пък са двама и работят в екип — Бишъп е убил онези отвън, преди да се предаде, а партньорът му е се е погрижил за тукашните две тела.

Клеър започваше да се отчайва.

— Тогава кой е убил онзи в Южна Каролина? Не можем да го забравим!

Стоут прокара ръка по бръснатата си глава. Изглеждаше раздразнен от избилата по нея четина.

— Докато бях в полицията, само патрулирах. Никога не съм работил в отдел „Убийства“, но винаги са ни казвали да не прибързваме с предположенията и да сме отворени за всякакви хипотези. Ами ако убийствата тук, в болницата, нямат нищо общо с Бишъп или У4М? Ами ако някой, който е тук в момента, може би дори от персонала, използва текущите обстоятелства като димна завеса? Убива двете жертви, за да постигне някаква своя цел, или в съответствие със собствения си дневен ред, след което прави така, че да изглежда, все едно У4М е виновен, за да покрие следите си. И капитанът ти каза нещо подобно. Ами ако е прав?

Клеър притисна ръце към слепоочията си и сведе глава.

— Клоз, каза, че си свързал двете жертви с Бишъп, нали?

Клозовски беше донесъл лаптопа си и тракаше по клавишите, зает с един господ знае какво. Той вдигна поглед към нея:

— Ъ?

— Благодаря, че реши да се присъединиш най-накрая към нас. — Тя повтори въпроса си.

Клоз поклати глава.

— Свързах Кристи Алби със застрахователните формуляри на Бишъп, но не съм намерил нищо за Станфърд Пенц от кардиологията. Продължавам да търся.

В офиса на Стоут имаше черна дъска, изписана с графици. Клеър отиде до нея, изтри всичко и написа имената на жертвите, открити днес:

Джейн Доу (Неидентифицирана) — гробище „Роуз Хил“.

Джейн Доу — релсите на „Червената линия“ (метростанция „Кларк“).

Том Ланглин — стъпалата пред съдебната палата, Симпсънвил.

Станфърд Пенц — болница „Строджър“.

Кристи Алби — болница „Строджър“.

Над тях написа изречението „ТАТКО, ПРОСТИ МИ“ и го огради. Взира се в думите известно време, след което се обърна към Стоут:

— Някаква връзка между Пенц и Кристи Алби?

— Имате предвид, дали са спали заедно или нещо такова?

Клеър сви рамене.

Стоут обмисли въпроса.

— И да е имало нещо, не съм осведомен, но подобни връзки не са рядко явление тук. Мисля, че е заради дългите смени, цялото време, което прекарват тук, а не със семействата си… Стресът от работата… Не е невъзможно, бих казал.

— Можете ли да поровите малко? Да видите какво ще откриете.

Той не й отговори. Само въздъхна едва доловимо.

Очите на Клеър се присвиха.

— Какво, не сте голям фен на писането на домашни, а?

— Не е това — отвърна той. — Прекалено много сме се разпилели насам-натам, а моето внимание трябва да е съсредоточено върху поддържането на някакво спокойствие в кафенето. Тези хора са готови да избухнат. Вече въпросът не е „дали“, а „кога“. Видяхте ги с очите си — готови са да се обърнат едни срещу други, срещу нас, срещу когото и да било. А случи ли се това, няма да имаме достатъчно човешки ресурс, за да ги спрем.

Тя знаеше, че е прав, и определено трябваше да се притеснява и за това. Точно сега се налагаше да се притеснява за много неща.

— Какво можете да ми кажете за доктора, който предложи помощта си? Онзи, който ми замърси местопрестъплението, Барингтън?

— Сравнително добър човек — отвърна Стоут. — Персоналът, изглежда, го харесва. Мисля, че дойде тук от Ню Хемпшир.

— Дипломирал се е в Станфърд — вметна Клоз. — След това е стажувал в малка болница близо до Дартмут, Ню Хемпшир. Май е завършил гимназията в района, така че, изглежда, е отраснал по онези места. Доста голяма част от кариерата му също е преминала там. Започва тук, в „Строджър“, през 2007 година. През цялото време се е фокусирал единствено върху онкологията. Бил е консултант по случая на Ъпчърч. Именно това го е вкарало в списъка и затова в момента е тук, заключен с нас. Ще продължа да ровя, в случай че има някоя и друга кирлива риза, но засега не виждам нищо подозрително.

Клеър обмисли това и отново се обърна към Стоут:

— Точно в този момент не се доверявам на никого, но наистина ни е необходима помощ. Предлагам да приемем предложението и да го държим наблизо. Може да играе ролята на наши очи и уши в онази групичка. Работил е с Агенцията за контрол на заболяванията. Получих есемес от Малтби преди около час. — Тя кимна към компютъра на бюрото на Стоут. — Ще са ни необходими записите от охранителните камери по коридорите около кабинета на Пенц и всичко, което можем да открием около тоалетната, където намерихме Кристи Алби.

Стоут и единият от служителите му — по-младият — размениха бързи погледи.

Очите на Клеър се присвиха.

— Имате записи, нали? Виждала съм камери из цялата болница.

— Ами… камери има — отвърна Стоут колебливо, — само че не записват като хората.

— Тоест?

— Момчето от компютърната поддръжка каза, че системата ни е била заразена с някакъв вирус или малуеър. Всичко се записва, само индикациите за часа са объркани. Работим върху това цяла седмица. Младежът опита да преформатира харддисковете, преинсталира операционната система, дори смени записващия хардуер. В началото всичко работи перфектно час-два, след което проблемът се появява отново. И колкото повече време минава, толкова повече се объркват нещата. Каза, че каквото и да е онова, не само презаписва датата и часа веднъж, ами продължава да презаписва отново и отново, че се и забързва.

— Прогресивна подмяна — обади се Клозовски. — Първоначално презаписва оригиналната индикация за време с грешна, след което се връща назад и я подменя с още по-лоша, и така нататък, и така нататък… Виждал съм го и преди. Повторяем модел е. „Умните“ вируси дори пазят част от „истинското“ видео, за да изглежда така, сякаш последователността е спазена. Истински умните използват лицево разпознаване и „залепят“ кадрите, на които има един и същ човек.

Всички го наблюдаваха зяпнали.

Клоз подбели очи:

— Представете си, че имате двама души, които вървят по коридора заедно. Да речем, че същите тези двама души са вървели по същия този коридор преди две седмици. Истински умният вирус ще размени двата записа, но ще остави всичко друго в хронологичен ред.

Клеър изстена.

— И каква е целта?

Клоз сви рамене.

— Хакерите обичат да се бъзикат с хората. Сигурен съм, че някой е съзрял любопитно предизвикателство и е написал вирус просто за да види дали ще се справи. Веднъж създаден, вирусът попада в Тъмния интернет, копира се и се превръща в инструмент на други хакери. Кръговратът на живота, кибер вариант.

— Може ли да се поправи? — попита Клеър.

— Вероятно. Може би. Не знам, трябва да погледна. Ако вашият момък е направил всичко онова, което казвате, и въпреки всичко няма резултат, значи вирусът се крие някъде другаде из мрежата ви. Той следи хардуера и ако нещо бъде поправено или заменено, се самоинсталира на новото място. Лесно е да се направи. Подобно нещо може да бъде скрито къде ли не — в рутер, в някоя от камерите, в суича или в който и да е компютър, свързан с мрежата.

— Искам да се заемеш с това незабавно — заяви Клеър.

Лицето на Клозовски пребледня.

— Клоз?

Ръцете му се засуетиха около тялото му. Той бързо откри маската си, нахлузи я на лицето си и кихна в нея. Неведнъж — четири пъти. Когато приключи, свали маската и погледна вътре.

— Егати гнусотията!

— Искам да се заемеш с това незабавно — повтори Клеър, без да му обръща внимание.

Той кимна:

— Да, предполагам, че така отслабнал, докато опустошеното ми от болестта тяло пълзи надолу към Дверите на Смъртта, ще работя за теб чак до горчивия край.

— Жителите на Чикаго ти изказват специални благодарности.

Клеър се извърна отново към Стоут:

— Колко души сте пратили да търсят тунелите?

— Двама.

— Добре, оставете ги да се занимават с това. — Преди той да успее да възрази, тя премести поглед върху останалите двама охранители. Нито един не бе продумал, откакто бяха пристигнали. — Искам да отидете в кафенето. Постарайте се хората да ви виждат през цялото време, но не изглеждайте заплашително — имам предвид, не заставайте пред вратите със скръстени ръце и намръщени лица. Разхождайте се сред тълпата, опитайте се да научите нещо за онези, които не работят тук, говорете със служителите. Помъчете се да намерите начин да успокоите онова, което клокочи долу. Ако дочуете нещо — каквото и да е, — свързано с двата трупа, искам веднага да узная, разбрахте ли?

Двамата кимнаха.

Тя се обърна към младия полицай — върлинесто хлапе с късо подстригана кестенява коса, който приличаше на току-що завършил академията:

— Ще можеш ли да разпиташ хората там?

— Да, госпожо.

— Говори с всекиго. Разбери дали имат връзка с някоя от двете жертви, дали познават Ъпчърч. Дали са видели нещо — каквото и да е. Опитай да проследиш движенията на Пенц и Алби. Кой ги е видял за последно заедно. Каквото и да узнаеш, ще е от полза.

— Да, госпожо.

— Как се казваш?

— Полицай Дейл Сътър, госпожо.

— Кога за последно видя Хенрикс и Чайлдс? — Това бяха двамата полицаи, които липсваха.

— Около час преди Алби да бъде открита в тоалетната. Хенрикс се оплака, че май е хванал настинка. Беше блед и очите му бяха червени. Приличаше на…

Гласът му секна.

— На нас? — довърши Клеър.

Той кимна.

— Чайлдс също не изглеждаше добре. — Поколеба се за момент, после добави: — Хенрикс каза, че смята да намери свободно легло някъде, където да може да полегне за минутка. Може и Чайлдс да е отишъл с него.

Клеър би убила човек за легло точно сега. А ако откриеше някой от двамата полицаи и се окажеше, че наистина са си полегнали, знаеше и точно кого ще убие.

Взе телефона си и за пореден път се опита да се свърже с някой от двамата. Отново гласова поща.

— Продължават да не отговарят.

Стоут вдигна телефона на бюрото си.

— Ще им пратя съобщение по системата за оповестяване. В тази сграда мобилното покритие е отвратително.

Съобщението на Стоут се разнесе от високоговорителя в ъгъла на офиса му. Чу се да отеква и по коридора. Миг след това телефонът му иззвъня. Той вдигна и се заслуша. Очите му бяха втренчени в Клеър. Когато затвори, каза:

— Беше д-р Уебър от патологията. Установил е причината за смъртта на Пени и пита дали можете да слезете долу.