Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (12)

12.

Дневникът

Къщата на Финики за проблемни деца говореше през нощта. Старите кокали и стави скърцаха, поразени от артрита, живеещ в стените, пода и тавана. Къщата се бореше за глътка въздух — леко свистене и рязко издишване, което като че ли винаги започваше от долните етажи и завършваше някъде горе. Вътрешните стаи на това място не изпълняваха никаква друга функция, освен да служат като стари, уморени бели дробове, надупчени от злокачествени тумори и ракови лезии, малтретирани и забравени от онези, които някога са наричали това място „дом“.

Дом.

Открих, че това е доста забавна дума, понеже преди година бих ви казал какво означава тя за мен. Без капчица съмнение разбирах значението на думата „дом“, можех да ти го покажа на картата и да ти разкажа как най-лесно да го откриеш. Беше едно-единствено място по това време — единственото, което помнех и което някога бях познавал. Домът — това беше удобството на топлата завивка. Влажната кал между пръстите на краката ми, докато вървя бос по пътечката, водеща към моето езеро. Домът — това бяха смехът на мама, усмивката на татко и лекото помахване на красивата госпожа Картър, докато минавам за по-пряко през двора й и се надявам да уловя поне лек полъх от аромата на парфюма й или да зърна извивките на тялото й, когато слънцето освети за миг отзад роклята й на жълти цветя.

Когато затворех очи, можех да се върна там, така и правех — връщах се там често. С течение на времето всеки път, когато се завръщах, откривах, че нещо се е променило. Първоначално промените бяха нищожни — например празно въже за простиране вместо окичено с мокри, развявани от вятъра дрехи. Хладилник, който обикновено бе зареден до пръсване, а сега приютяваше само двулитрова кутия с вкиснало прясно мляко. Стаи, които някога бяха топли и приветливи, сега смразяваха с леденото си есенно докосване и бяха покрити с прах. И това място — моят дом — ставаше все по-трудно за откриване, сякаш бе прибрано в кашон в най-далечната „стая“ на съзнанието ми и всеки ден над него се трупаха нови и нови кашони, които го погребваха бавно, но сигурно.

Тази сутрин се събудих с мисълта за моята котка — съвсем самичка на брега на езерото, без да има вече кой да се грижи за нея.

Чудех се дали ще видя дома си отново.

След това си спомних за последния път, когато бях видял този дом: огънят онези мъже… и се зачудих дали изобщо е останало нещо от него.

Пол изхърка.

Пол Ъпчърч, рисувачът на светове, създателят на „Злополуките на Мейбъл Маркел“ и обитател на горното легло в общата ни стая, хъркаше всяка божа нощ, издавайки звуци като зле поддържан генератор. Понеже беше отгоре, доста близо до тавана, всяко влажно вдишване пораждаше ехо. Толкова гръмко, че понякога той самият се събуждаше, без да си спомня причината, разбира се. Измърморваше нещо несвързано, след което отново се унасяше, само за да повтори цялата процедура след около час.

Нямах подобен късмет.

Поради някаква причина, щом зле работещата му дихателна система ме събудеше, се разсънвах рязко. Взирах се в леглото над мен, докато електронният ни будилник в другия край на стаята осветяваше пространството с приглушена червена светлина. Това винаги се случваше в четири и две минути сутринта.

Днес се случи абсолютно същото. Когато затворих очи, всички останали звуци сякаш се усилиха. Опитах се да изключа другите и да слушам само нея.

Все още не се бях запознал с Либи Макинли, момичето в стаята отсреща, но част от мен се чувстваше така, сякаш вече я познавах, и с всеки изминал ден усещах привличането. Придърпването на онова невидимо въже, което ни свързваше и се скъсяваше с всеки час. Всичко започна, когато бях под опеката на прословутия д-р Джоузеф Огълсби в Терапевтичния център в Камдън. Също както сега, стаята й беше малко по-нататък по коридора от моята — достатъчно далеч, за да не мога да я достигна, но достатъчно близо, за да чувствам топлината. Прекара по-голямата част от времето там в плач, зад заключени врати. Копнеех да чуя смеха й. Ако разполагах с пари, щях да платя солидна сума само за да я чуя как киха. Само че тя плачеше постоянно и аз не знаех защо. Освен госпожица Финики, и другите момичета в къщата я навестяваха една след друга, по всяко време на денонощието. Знаех, че имената им са Кристина Нивън и Теган Савала, съответно на петнайсет и шестнайсет години, но освен че си разменяхме бегли погледи през коридора и няколко неловки „здрасти“-та, също не ги познавах кой знае колко.

През първата ми нощ тук Пол бе достатъчно любезен да ми разкаже, че Теган заслужаваш едно хубавко напляскване, а Кристина — също, само че първо трябвало да се почисти малко. По скалата на неговия плескомер бяха съответно твърда осмица и шестица. Двете, каза ми той, били в къщата на Финики по-дълго от всички — вече щяло да станат две години.

Лично аз все още се мъчех да разбера какво точно представлява домът за проблемни деца. Очаквах кандидат-осиновителите да се редят на опашка, само че това все още не се бе случвало. Никакви осиновители, почти никакви посетители. А точното ни местоположение все още беше предмет на спорове. Голямата къща бе разположена в центъра на доста големичък парцел земя, наоколо нямаше никакви други сгради. Единствената постройка в полезрението ни беше един порутен хамбар, за който ни бяха казали, че е опасен и не трябва да се приближаваме до него, което само го правеше още по-интригуващ в нашите очи. Пол вече имаше план, върху който работеше.

— Ще извикаме момичетата с нас и ще отидем да го разгледаме. Бас ловя, че вътре има сено и тихи, уютни конюшни, може би дори плевник — ще мога да си играя на „скрий салама“ с Теган, а ти може да си поиграеш на зарчета или каквото искаш с Кристина. Може пък и да стоиш на пост, за да не ни хване някой. Трябва да си вземем бутилка за въртене.

— Преди да почнеш да измисляш имена за децата ви, първо трябва да събереш кураж и да говориш с нея.

— Че аз си говоря с нея.

— Ти ръмжиш по нея — контрирах го аз. — Чувал сън те. Тя казва нещо от рода на „добро утро“, а ти отвръщаш с нещо от рода на „хъъгъъ“ или някаква друга безсмислица.

— Аз съм немногословна личност — силен и мълчалив. Тя ме разбира. Ето защо винаги ме разсъблича с поглед.

— Това ли правят очите й?

— Затова ме нарича „Пол Заведи-ме-пред-олтара“.

— Не ти вика така!

— Тя — не, но очите й…

— Може да има нужда от очила.

— В погледа й пламтят звезди и фойерверки — отвърна Пол. — Тя говори за мен с другите момичета.

— Ти пък откъде знаеш?

— Че за какво друго ще си говорят? Ако ме докопа насаме в онзи хамбар, един господ знае какво ще направи.

— По-добре пий повече течности.

Пол притихна за момент, после продължи:

— Виждал ли си истинско момиче голо?

— Не — отвърнах аз, като че ли прекалено прибързано. Но за сметка на това бях виждал жена и преди да заспя онази нощ, дълго се питах къде ли е госпожа Картър точно в този момент и колко ли далеч от дома си се е залутала.