Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (19)

19.
Клеър

Ден пети, 09:23 ч.

Мазето на болница „Джон Х. Строджър Джуниър“ беше огромно. Освен това беше и пълна кочина. Бракувано през всички тези години медицинско оборудване бе натъпкано на всяко свободно местенце — носилки, легла, стойки за интравенозни системи, инвалидни колички… и кашони. Много кашони. Очевидно бе, че по някое време някой се е опитал да ги поддържа подредени, но също толкова очевидно бе, че това е било преди доста години. Въпреки че стаите имаха табелки, названията върху тях бяха повече с препоръчителен характер. Ако персоналът трябваше да се отърве от нещо, просто му намираше място, където щеше да се побере, и забравяше за него. Единственото помещение, което откриха в сравнително добро състояние, беше с климатичната система, и именно там Клеър откри Ърнест Скоу. Тъмнокожият мъж на шейсетина години, облечен в мръсен работен комбинезон, бе седнал върху щайга и опитваше да закуси със сандвич, докато тя, Стоут и тримата други охранители, които Стоут бе извикал, за да помагат в претърсването, излизаха от асансьора.

— Ърнест. Наричайте ме Ърнест — настоя той, докато дояждаше сандвича и бръскаше трохите от устните си. — Та какво разправяхте за някакви тунели?

— Контрабандистки тунели — отвърна Клеър. — Минават под по-голямата част от града. Много от по-старите сгради, а дори и някои от по-новите имат достъп до тях.

Ърнест почеса четината по брадичката си.

— Работя тук почти две десетилетия и не съм забелязал никакви тунели.

— Колко добре познаваш това мазе? — попита Стоут.

Мъжът вирна глава.

— Познавам оборудването и техниката, която поддържам. Що се отнася до останалото, не ходя там. Не е моя работа.

— Знаеш ли откъде телефонните кабели влизат в сградата? — попита Клеър. — Телефонните компании наемат някои от тунелите за нуждите си.

Очите на Ърнест се извъртяха към тавана. Той почеса брадата си отново.

— Мисля, че откъм западната стена. Там има друга група асансьори и от време на време чувам как техниците ровичкат нещо из онази част на мазето. В тази част не идват кой знае колко често. Значи би трябвало да е там.

— Покажи ни.

Докато Ърнест ги превеждаше през лабиринта от бракувано оборудване, очите на Клеър непрекъснато се спираха на носилките — някои бяха празни, други бяха използвани за пренасяне на други неща и все още стояха натоварени. Няколко бяха счупени. Имаше страшно много носилки. Клеър се зачуди дали Бишъп е взел оттук онези, използвани за Емъри и Гюнтер Хърбърт. И двамата бяха приковани с белезници към носилки, а това е нещо, което човек не може да си купи от местния супермаркет.

Ърнест посочи към тавана.

— Ето това са телефонните кабели — тези сивите. Сините пък са за интернета.

Десетки дебели кабели, вързани заедно със „свински опашки“ и прикрепени към бетонния таван със скоби. Всички очи се вторачиха в жиците, проследявайки пътя им. Когато стигаха външната стена, кабелите потъваха в десетинасантиметрова дупка в бетонния фундамент, запечатана здраво с гумен уплътнител.

Нямаше тунел. Нямаше видими отвори.

— Мамка му — измърмори Клеър, докато очите й шареха нагоре-надолу по стената. — Сигурна бях…

Стоут се бе извърнал наляво към стената и я преглеждаше сантиметър по сантиметър, като едната му ръка постоянно натискаше тук-там бетона, сякаш, ако улучеше някакъв скрит механизъм, щеше да се отвори таен проход.

Клеър впи поглед в гладката стена.

— Коя година е построено това място?

Ърнест не се поколеба и ад секунда:

— 1912. Сигурен съм в това.

— Започнали са да копаят тунелите към 1899 година — каза Клеър. — Има логика да са ги използвали тук. Този бетон изглежда по-нов. Чудя се дали не са ги запечатали с него.

— Основата е подсилена през осемдесетте години. Нищо от това не е оригинално строителство. Предполагам, че тогава може да са запушили тунелите.

Телефонът на Клеър иззвъня. Клоз.

Тя вдигна и го приближи до ухото си.

— Кажи?

— Пол Ъпчърч е буден.

Веждите й се повдигнаха.

— Как така?! Нали казаха, че няма…

— Той говори — прекъсна я Клоз. — Трябва да се качиш тук.