Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (56)

56.
Клеър

Ден пети, 16:58 ч.

Очите на Клеър се отвориха рязко. Наоколо цареше пълен мрак. Първата й мисъл беше за Емъри Конърс, прикована към носилката в дъното на асансьорната шахта.

Втората й мисъл беше за У4М, затова бързо вдигна ръце към главата си, провери двете си уши (бяха по местата си) и разтърка и двете си очи (и те все още бяха там). Беше на пода, а гърбът й бе опрян в стената. Дори през запушения си нос успя да подуши миризмата на мухъл, плесен и разложение.

Не беше с белезници.

Не беше ранена.

Нямаше носилка.

Клеър изкрещя и независимо че гърлото я болеше, се насили да изкара от себе си най-гръмкия, най-ужасяващия и най-смразяващ вик, на който бе способна. Гняв, страх и безизходица се сляха в примитивен рев. Гласът й рикошира в невидимите стени, в тавана над главата й и във влажния под отдолу. Когато най-сетне спря да вика, чу как ехтежите полека-лека заглъхват.

Всичко потъна в пълна тишина. Долавяше се единствено звукът от дишането й.

Пръстите й опипаха врата и намериха чувствителното място, където се бе забила спринцовката. Някой беше почистил раничката усърдно и бе залепил с лейкопласт малко памуче над нея. Тя го откъсна и го захвърли.

Пистолетът й го нямаше, но кобурът все още бе на колана й.

Когато се насили да се изправи, главата й разлюля, все едно бе пълна с вода, която се бълникаше насам-натам. Наченки на епично главоболие се надигаха зад очите й, в основата на носа. Тя се застави да вдиша застоялия въздух.

— Ехо?

Тишина.

Докато Клеър пристъпваше бавно и внимателно покрай стената, мислите й се върнаха при Емъри. Момичето бе разказало как бе вършило абсолютно същите неща, когато се бе събудило в мрака. Беше обиколила няколко пъти мястото, превърнало се в неин затвор, преди да осъзнае, че няма врата.

Клеър обаче откри вход, след като бе изминала едва два-три метра.

Метална врата с метална каса. Топчето на бравата се въртеше и щракаше. Ключалката — не. Вратата не помръдна дори когато Клеър удари с рамо с всичка сила.

Удря с юмрук около минута, понеже й се стори добра идея, но знаеше, че никой няма да й отвори.

Отново прекара пръсти по стената. Не бетон, не тухли, а камъни — грапави, подредени и циментирани заедно.

Клеър се пресегна нагоре. Нищо. Присви колене и подскочи — отново нищо. Знаеше, че има таван — ехото й бе подсказало. Беше в добра форма и знаеше колко високо може да подскочи — следователно таванът беше на поне три метра, ако не и повече.

Подът беше от влажен бетон. Мръсен.

Избърса пръсти в дънките си.

Бе живяла достатъчно дълго в Чикаго, за да познава приземията, но това мазе не й приличаше на част от жилищна сграда. Не можеше да определи какво точно й подсказваше подобна мисъл. Който и да я беше дрогирал, го беше сторил на болничното стълбище. Теоретично би могъл да я довлече до мазето на болницата, без никой да го види, но тя бе слизала там няколко пъти и там усещането беше различно. Помещението беше по-старо може би…

Можеше ли да са я извели извън болницата?

Погледна китката си, за да види колко време е била в безсъзнание, но в пълната тъмнина не успя да различи дори формата на часовника си, камо ли положението на стрелките.

Клозовски щеше да я търси. Стоут също. Дори Барингтън едва ли щеше да издържи прекалено дълго, без да се опита да я открие, за да почне да мрънка за нещо. Охраната, нейните полицаи, Сътър, все някой…

След това се замисли за изчезналите полицаи — Хенрикс и Чайлдс. Никой не се бе заел сериозно с издирването им.

Тя трябваше да се заеме. Кой друг да го стори!?

Прекалено много суматоха. Всеки се притесняваше за себе си. На никого нямаше да му хрумне да ги потърси.

Клеър потрепери и обви ръце около тялото си. Знаеше, че има температура, което пък значеше, че влагата и мухълът наоколо изобщо няма да са от помощ. Съжали, че не е взела хапче. Аспирин или ибупрофен.

Не взе никакво лекарство. Нали? И сега ще си умреш тук. Където и да е това „тук“.

Клеър изкрещя отново. Не защото искаше — защото имаше нужда.

И тогава чу гръмко изщракване.

Над нея флуоресцентните лампи блеснаха. Когато очите й привикнаха със светлината, осъзна, че металната врата има прозорче с армирано стъкло, от онези с метална мрежичка вътре, каквито се монтират от съображения за сигурност. И които не могат да бъдат счупени лесно.

От другата страна на стъклото някой я наблюдаваше с леко килната на една страна глава.

Клеър замръзна.

— Сам?