Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (58)

58.

Дневникът

Бях свикнал детективите да ме возят из града. Откарваха ме и ме прибираха обратно за сеансите ми с д-р Огълсби два пъти седмично. А и бях виждал да карат другите повече пъти, отколкото можех да преброя. Знаех, че е странно детективи от полицията да извършват подобни дейности, но никога не съм питал защо го правят. Всички имат мотиви за действията си и аз бях сигурен, че и техните ще излязат на бял свят не след дълго.

Повечето пъти всеки от нас имаше определена роля в колата — Уелдърман зад волана, Стокс на седалката до него, който прави всичко по силите си да усмърди цялото возило със застоялия цигарен дим, полепнал по дрехите му, и аз отзад, наблюдавам тиловете им и се чудя дали предпазният ми колан ще издържи, ако се пресегна и забуча шило за лед във врата на Уелдърман и той загуби контрол. За протокола — не разполагах с шило за лед. Дори не знаех откъде бих могъл да се сдобия с такова нещо. Само че подобни дреболии не са в състояние да накарат едно момче да спре да фантазира.

Обикновено не разменяхме нито дума, но днешният ден продължаваше да доказва, че е всичко друго, но не и обикновен.

Уелдърман ме попита:

— Баща ти при пожара ли умря, Ансън?

— Да — отвърнах аз, може би малко прибързано.

Очите на Уелдърман оставаха приковани към пътя.

— От трите трупа, открити в старата ти къща, два са били идентифицирани като хора, работещи за човек на име Артър Талбът. Това име говори ли ти нещо?

Бях видял вановете пред дома ни — онези с надписи „Талбът Ентърпрайсис“ отстрани, — но не мислех да им казвам за това. Не отговорих.

— Това значи, че само едно от телата е останало неразпознато. Обаче има проблем. Намерихме дрехи в старата ви къща. Не беше останало кой знае колко от тях, да знаеш. Огънят си го е бивало — унищожено е почти всичко, но един чифт панталони се е запазил доста добре. Всекидневни панталони с вътрешен шев осемдесет и шест сантиметра. Открити в останките от скрина в стаята на родителите ти, затова лесно можем да предположим, че са принадлежали на баща ти — кой иначе би си държал панталоните в неговия скрин, нали така? Осемдесет и шест сантиметра вътрешен шев би означавало, че човекът, който ги носи, би трябвало да е между метър и осемдесет и метър и осемдесет и пет може би дори метър и осемдесет и осем. С други думи, доста висок човек. Баща ти „доста висок човек“ ли беше, Ансън?

Отново не казах нищо. Наблюдавах през прозореца как тесните пътища изтъняват зад нас и отстъпват място на широките платна на магистралата. Това не беше обичайният ни маршрут Не отивахме към Терапевтичния център в Камдън. Отивахме към Чарлстън.

— Според нас е бил, понеже седалката на колата му беше дръпната почти в най-задна позиция. — Той побарабани с пръсти по кормилото. — Въпреки това обаче третият труп, който намерихме в къщата ви, беше висок само метър и седемдесет и пет. Заради огъня от панталоните му не беше останало почти нищо, но знаеш ли какво разбрахме със сигурност? Че вътрешният му шев сто процента не е бил осемдесет и шест сантиметра. Ако човек с такъв ръст се опита да обуе панталони с вътрешен шев осемдесет и шест сантиметра, ще му се наложи да ги подвие отдолу. Съмнително е да е направил така. Смятаме, че и двамата ти родители са оцелели след пожара, не само майка ти. Какво мислиш по този въпрос?

— Иска ми се баща ми да е жив, но това е невъзможно. Без значение колко силно го желая.

Уелдърман погледна към колегата си.

— Хей, знаеш ли какво не схващам?

Стокс се прокашля.

— Какво?

— Ако родителите на това момче са живи, как, по дяволите, ще го оставят да се забърка в нощ като тази и няма да направят нищо по въпроса? Можеш ли да си представиш да стоиш отстрани, да не си мърдаш пръста и просто да наблюдаваш как нещо подобно се случва на сина ти? На единствения ти син?

Стокс сви рамене. Кълна се, че видях как при това негово движение иззад рамото му изскочи кълбо цигарен дим.

— Ако са живи, в момента си гледат кефа с всички пари, които са отмъкнали от съседите… Може би ги е грижа повече за парите, отколкото за него?

— Мда, възможно е.

Знаех, че просто се опитват да ме изкарат от нерви, за да кажа нещо, което при нормални обстоятелства не бих казал, но не мислех да им се оставя. Баща ми ме бе научил на всички малки номерца и как да внимавам за тях. Тези мъже не бяха добри ченгета, дори не бяха и лоши ченгета — бяха корумпирани ченгета. Реших да им подхвърля малко материал за размисъл.

— Баща ми е много търпелив човек. Ако все още е жив, щеше да изчака, докато научи всичко, което му е необходимо, от вас двамата. Да ви наблюдава. Може би дори да ви преследва — може дори и в този момент да ни следи. След това, когато научи каквото му трябва и от вас вече няма никаква полза, би намерил някое хубаво, тихо местенце в къщата ви, в апартамента ви или където там спите през нощта, би се притаил в сенките, докато положите глава върху възглавницата. Даже няма да го усетите, че е там, докато в полудрямката си не почувствате нещо топло да се увива около врата ви. След това ще се събудите и ще осъзнаете, че това нещо всъщност са собствените ви черва, а тялото ви е разпрано от гърлото чак до чатала. Тогава баща ми ще се усмихне и ще ви каже: „Трябваше да се отнасяте по-добре с това момче“. За жалост той не е между живите, затова че предполагам, че нямате причини за тревога. — Замълчах за момент и добавих: — Не бих могъл дори да си представя какво би направила майка ми. Тя не е толкова търпелива като баща ми.

Уелдърман ми хвърли поглед в огледалото за обратно виждане, но не каза нищо. Нито пък Стокс. Вниманието и на двамата се прехвърли обратно към пътя.

Водех си мислени бележки за всеки пътен знак, изход и завой, затова бях благодарен за тишината — така можех да се съсредоточа по-лесно. След като слязохме от магистралата, Уелдърман отби на паркинга на някакъв западнал мотел, боядисан в жълто, с яркозелен корниз. Паркира близо до бял ван с плъзгащи се врати, от който слезе човек, облечен в тъмносин тренчкот.