Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (16)

16.
Наш

Ден пети, 09:15 ч.

Наш паркира шевито си плътно до бордюра на няколко преки от мястото, чийто адрес Бишъп му беше пратил — Маккормик стрийт 423, от източната страна. Изключи от скорост и се огледа. Не че имаше кой знае какво за гледане. Повечето от жителите на Чикаго бяха изоставили тази част на града още през деветдесетте години. Веднага щом уличните банди се поокопаха тук, бизнесът започна да се изтегля, докато накрая останаха само няколко заложни къщи. Кантората на един адвокат и хранителен магазин на ъгъла. В магазина не се влизаше, а се поръчваше по интеркома. Собственикът намираше поръчаните неща и щом ги платиш, ти ги подава през подвижно метално гише. През изминалите няколко години, докато кварталът западаше, жителите (включително и членовете на бандите) бяха създали неписано правило за покровителстване на малкия магазин и за двайсет и три годишното си съществуване все още не се бе намерил някой да го ограби. Това съвсем не значеше, че собственикът ще отвори вратата на когото и да било. Дори въпросният да беше ченге.

Наш беше твърде озадачен, понеже на адреса, получен от Бишъп — Маккормик стрийт 423, — се намираше именно магазинът. Лампите светеха — вероятно бяха отворили в девет, — но зад витрината не се виждаше жив човек.

Наш се пресегна към жабката и натисна бутона за отваряне. На пода се разпиляха няколко осемпистови касети. Мамка му! Все се канеше да оправи проклетото нещо. В дъното на жабката, здраво завинтен за пластмасата, се намираше кожен кобур с .38 калибров револвер. Той го извади, провери барабана и пъхна оръжието в колана на кръста си. Освен това разполагаше и със служебната „Берета“ в раменния кобур и малокалибрения Kel-Tec P-3AT в кобур на глезена. Нямаше никаква представа какво може да очаква през следващите минути, затова, ако на задната седалка имаше самурайски меч, сигурно щеше да препаше и него. Под палтото си носеше бронежилетка. Облече я още в сградата на ФБР — не му се искаше някой да го види да си я слага тук.

Постави табелката „ПОЛИЦИЯ“ на арматурното табло, размисли и я метна на пода при касетите. Определено не се намираше на място, където да тръбиш, че си кука, е добра идея. А и бездруго някой вероятно вече беше разбрал, че е ченге. Все още не виждаше жива душа наоколо, но усещаше очите, които го наблюдаваха — отгоре, от долната част на квартала и отзад. Не се съмняваше, че го следяха. Тепърва щеше да се разбере дали тези очи принадлежаха на Бишъп, или на местните, които вардеха интересите си или интересите на съдружниците си.

Наш си пое дълбоко въздух, угаси двигателя и се измъкна на напукания заледен тротоар. Затвори вратата на колата, но не си даде труд да я заключва. И без това предната дясна врата не се заключваше, а и в квартал като този беше по-разумно да предоставиш лесен достъп до купето, ако не искаш на следващия ден да сменяш стъкло.

Снегорините поддържаха улиците сравнително чисти дори тук. Виж, тротоарите бяха съвсем друга работа. На места почернелият сняг достигаше метър и нещо височина. Пред изоставените магазини — дори повече. Никой не се беше потрудил да хвърли една-две шепи сол по тротоара, затова Наш стъпваше внимателно и гледаше да избягва заледените участъци, докато вятърът виеше около него.

Щом стигна до магазина, като пътьом забеляза, че на сградата няма табела с името, той почука, долепи лицето си до стъклото и погледна вътре. Зърна човек — вероятно беше собственикът, — седнал на сгъваем стол до тезгяха вляво от гишето и отворил „Чикаго Екзаминър“. Мъжът погледна към Наш за части от секундата, след което отново се зачете във вестника.

— Какво, мам… — изръмжа Наш и почука още веднъж.

Без да вдигне поглед, собственикът натисна бутона на грамадния микрофон пред себе си:

— Използвайте интеркома.

И прелисти страницата.

Наш понечи да отговори, след което осъзна, че няма смисъл, и заопипва около витрината, докато най-накрая откри бутона на интеркома, вграден в алуминиевия високоговорител вляво. Натисна копчето и започна:

— Тук съм…

Гласът му секна, не беше сигурен какво точно да каже.

Тук съм, за да се срещна с Ансън Бишъп.

Ансън вкъщи ли е?

Може ли Ансън да излезе?

Мъжът вътре обаче очевидно знаеше защо Наш е тук. Металното гише издрънча — вътре имаше фенерче и две батерии.

— Каза, че може да си задържиш пистолетите, но ще ти трябва светлина.

Наш се пресегна, извади фенерчето, развинти капачето и сложи двете батерии. Не беше от новите модели, със светодиоди, а от старите, с крушка. Достатъчно ярко беше обаче.

— Шест и петдесет и осем — каза собственикът.

— Моля?

— За фенерчето и батериите. Шест долара и петдесет и осем цента.

— Къде е Бишъп?

Мъжът побутна металното гише.

— Шест и петдесет и осем.

Наш порови в джоба си, извади банкнота от десет долара и сложи вътре.

Собственикът издърпа гишето, извади десетачката и я пъхна в джоба си, след което се намести удобно в стола си и продължи да чете.

— А рестото?

— Данък „благоустрояване“ — изрече мъжът, без да вдига поглед от четивото си.

Наш не беше в настроение за разправии. Беше прекалено студено.

— Просто ми кажи къде да намеря Бишъп.

Собственикът въздъхна, сгъна вестника и вдигна костеливия си пръст.

— Той е в номер 426, от другата страна на улицата. Ако не беше сам, трябваше да ти кажа 430.

— Сам съм.

— Затова и ти казвам 426. Да не си бавноразвиващ се? Виждам, че си сам. Върви сега. „Пет-нула“ пречи на бизнеса.

Този път, когато собственикът вдигна вестника, го използва, за да се предпази от втренчения поглед на Наш. Непробиваема стена от мастило и целулоза.

Наш тръгна обратно, подхлъзна се на заледен участък и замалко да падне, но се опря о тухлената стена със свободната си ръка. Номер 426 от другата страна на улицата не беше кой знае какво. Триетажна жилищна сграда от червени тухли, с тежки железни решетки на прозорците на първия етаж и закован шперплат на останалите. Неизвестна ръка беше нарисувала оранжев пенис на зелената входна врата и бе добавила фразата „КалиКорн ’16“, което не говореше абсолютно нищо на Наш.

— Маккормик стрийт 426 — изрече той на глас. — Не е по-лошо място за умиране от което и да било друго.

Той се огледа в двете посоки и пресече улицата. Единствената друга кола, която забеляза, бе обгорелият скелет на стар ван, полузарит от снега.