Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (54)

54.
Пул

Ден пети, 16:06 ч.

Пул разучаваше бележника, когато Наш влезе в стаята за наблюдение, затвори вратата зад себе си и зашепна:

— Който и да дърпа конците на твоя шеф, обработва и моя. По всички правила би трябвало да съм отстранен от служба. Медиите въртят онзи проклет клип с мен и Бишъп денонощно. Дори аз се мразя. Но началството ми каза същото, каквото Хърлес разпореди на теб — докато кметът не се намери и ситуацията не бъде поставена под контрол, трябва да съм на линия.

— Какво става с Бишъп и Портър?

— Всеки, който носи значка, ги издирва — и федералните, и полицията. Летища, автобуси, влакове… всичко е под тотална блокада. Знае се, че У4М е похитил поредна жертва, този път мъж, обаче според капитана са съобщили, че самоличността е неустановена, но се предполага, че е жив. Нареди ми да не обсъждам положението с никого, освен с теб — нито с Клозовски, нито с Клеър… с никого. Което е пълна глупост, понеже нищо не крия от тях. — Той вдигна един хвърчащ лист, който държеше в ръка. — Взех адреса на „Пицата на Кармин“. Мисля, че трябва да се разходим дотам. Нямам му доверие на тоя Уорник. Може и да е прав, но…

Пул не вдигна очи от бележника.

— Отивам в Чарлстън.

— Сега ли? Имаме ли време?

— Следваме уликите, но не постигаме нищо. Само затъваме още по-надълбоко. Искам да изпреваря събитията. Трябва да установим контрол. Самият ти го каза в джипа: всичко сочи към Чарлстън. Мисля, че ако разберем какво се е случило там, ще знаем кой избива тези хора и защо. — Той потупа с пръст върху едно име от бележника. — И освен всичко — и това.

Наш погледна:

— Невестулката?

— Прякорът на хлапето, което е стреляло по Портър. Съгласно тези записки и неговото име се появява в дневниците.

— Мислех, че не вярваш на дневниците?

Наш обходи с поглед стаята, след това погледна през еднопосочното стъкло към стаята за разпити, в която бе видял Портър за последно. Една мисъл го осени.

— Портър е взел дневниците — произнесе тихо. — Ако е платил на Ъпчърч да ги фалшифицира, щеше да ги остави тук, за да ги прочетем.

— Може би просто не е искал водата да ги съсипе. А може да ги е скрил някъде — възрази Пул, но знаеше, че не звучи убедително.

— Взел ги е, понеже не е приключил с четенето — продължи Наш. — Той не знае какво съдържат, също като нас.

— Не искам да почвам с догадките и предположенията. — Пул вдигна телефона си. — Имам копия тук. И аз ще ги прочета. Може би ще ми помогне да разбера какво става в главата му.

— Или в главата на Бишъп.

Пул погледна отново бележника.

— Истински или фалшиви, тези дневници са пътечка от трохи, следвана от един от тези мъже, или и от двамата. Нещо от миналото им излиза на бял свят отново. Всичко, което сме научили досега, сочи към Чарлстън. Трябва да разберем какво се е случило там. Това е липсващото парче от нашия пъзел. Разберем ли това, взимаме преднина, разкриваме убийствата и откриваме кмета.

Наш хвърли поглед през малкото прозорче на вратата, което гледаше към коридора, и продължи още по-тихо:

— Няма да ни пуснат да заминем. Имат нужда от нас тук.

— Ето затова няма да им казваме нищо.