Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (21)

21.
Наш

Ден пети, 09:25 ч.

Ансън Бишъп бе коленичил с гръб към Наш и с лице към закования с дъски прозорец. Не се обърна, когато Наш влезе в стаята, дори не помръдна. Остана неподвижен като труп, поставен в почти същата поза, както и телата, открити по-рано днес.

— Моля те, кажи ми, че на земята пред теб има три малки бели кутийки, в които има парченца от теб — каза Наш, докато се приближаваше с насочен към мъжа пистолет.

Бишъп не отговори.

Лъчът от фенерчето на Наш накара сянката на Бишъп да се разтегне из стаята и да се възправи върху далечната стена — създание, изтъкано от дълги, рязко очертани линии.

Подът изстена под тежестта на Наш. Той внимателно пристъпи към Бишъп.

Очите на Бишъп бяха затворени.

— Как е Сам? Тревожа се за него.

— Въоръжен ли си?

— Не.

Бишъп носеше сив суичър, дънки и туристически обувки. В отдалечения ъгъл бяха скатани на топка дебело яке, шал и шапка. В стаята нямаше никакви мебели.

Наш повдигна долния край на суитшърта на Бишъп с бомбето на обувката си. Нямаше пистолет.

— Ръцете зад тила.

Бишъп се подчини.

— Преплети пръсти.

Бишъп го направи.

Тогава Наш забеляза табелката.

Поставена пред гърдите на Бишъп, същата, като онази, намерена пред трупа в гробището. Картонена табела, върху която обаче не пишеше „ТАТКО, ПРОСТИ МИ“, а „ПРЕДАВАМ СЕ“.

— Къде е останалото количество от вируса? — попита Наш.

Очите на Бишъп останаха затворени.

— Какъв вирус?

Наш притисна дулото на пистолета към слепоочието на Бишъп, забивайки метала в кожата.

— От двама ни Сам е търпеливият, не аз. Нямам никакъв проблем да те гръмна и да разправям на останалите как съм те намерил мъртъв. Мислиш ли, че на някого му пука? По-вероятно е да вдигнат купон. Имам цяла болница, пълна с болни. Ще те питам само още веднъж: къде е останалото количество от вируса?

Бишъп облиза устни.

— Че болниците не са ли обикновено пълни с болни?

Наш го изрита.

Кракът му се засили и се заби в гърдите на Бишъп още преди мозъкът му да осъзнае какво точно е сторил. По дяволите, усещането бе прекрасно!

— Мислиш ли, че на семействата на онези жени, които открихме тази сутрин, ще им пука, ако те метна през шибания прозорец? Къде, мамка му, е останалото количество от вируса?!

Бишъп се бе превил надве, но пръстите му продължаваха да са преплетени зад тила. След като се прокашля няколко пъти, успя най-сетне да си поеме дъх и отново се изправи.

— В момента очевидно се предавам на чикагската полиция. Не предприемам никакви враждебни действия. Никакви агресивни движения. И въпреки това този детектив счита за необходимо да използва груба сила срещу мен и да заплашва живота ми. Ето затова ви поканих тук — за да станете свидетели на всичко това. За да документирате начина, по който той се отнася с мен. Начинът, по който бях третиран от самото начало. Чикагската полиция иска да ме превърне в изкупителна жертва. За да защитят един от своите! Този човек тук, детектив Брайън Наш, е партньорът на Сам Портър. Приятели са от дълги години. Не знам колко корумпиран е този детектив, но определено е „мръсно ченге“. Вероятно по-мръсно и от самия Портър. Невинен съм по всички обвинения.

Лицето на Наш стана огненочервено. Той впи гневен поглед в Бишъп.

— На кого говориш, дявол го взел?!

Вятърът отново се разфуча. Къщата изстена.

Бишъп отвори очи за пръв път, откакто Наш бе влязъл в стаята, и кимна към ъгъла. Сред прахоляка и мръсотията на занемарения дървен под, заобиколена от паяжини и боклуци, стоеше малка камера. Обективът й бе насочен към двамата мъже.

Наш я смачка с тока на обувката си. Чу се хрущене, което прозвуча като музика в ушите му. Стъпи върху нея още няколко пъти, докато най-накрая на пода остана само купчина парчетии.

Това, изглежда, въобще не притесни Бишъп. На устните му изгря усмивка.

— Не вярвах, че ще ме арестуваш по нормалния начин, затова се обадих на Седми канал, преди да ти звънна. Твоята приятелка Лизет Лоудън. Именно те сложиха камерата. В съседната сграда са и излъчиха всичко. Попита ме защо именно тази сграда. — Бишъп вдигна очи: — Ето защо.

Наш погледна Бишъп, погледна смачканата камера, сетне отново спря очи на мъжа. Сърцето му биеше толкова силно, че щеше да изскочи от гърдите му. Направи крачка назад и постави ръка върху малкия микрофон, закачен на яката на палтото му.

— Пул, чуваш ли ме? Докарай екипа си тук веднага.