Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (1)

1.
Трей

Ден пети, 05:19 ч.

— Хей, дрисльо, да не си мислиш, че това ти е някакъв шибан хотел?!

Гласът беше груб, дрезгав. В този час можеше да е ченге, охранител или поредният разгневен собственик на имот. Който и да беше обаче, Трей Стоуфър дори не помръдна под плесенясалата завивка. Понякога, ако човек стоеше достатъчно мирно, те си тръгваха. Понякога се отегчаваха.

Ритникът се повтори — бърз и силен. Директно в стомаха.

Трей изпита желание да изкрещи, да сграбчи нападателя за крака и да отвърне на ударите. Не го направи, разбира се. Остана напълно неподвижна.

— Мамицата ти, на теб говоря!

Още един ритник, още по-силен от предишния, право в ребрата. Трей не можа да се сдържи и изпъшка. Уви се още по-плътно в одеялото.

— Имаш ли представа какво ти и твоите приятелчета причинявате на цените на имотите, като се разполагате да живеете тук? Плашите дечурлигата почти до смърт. По-възрастните не смеят да излязат от сградата. Не им се иска да прекрачват боклук като теб по пътя за магазина.

Аха, ясно. Собственик беше значи.

Трей беше чувала цялата тази тирада и преди.

— Знаеш ли какво правя аз в пет сутринта, докато ти си подремваш тук? Докато удобно си се излегнал в нашето преддверие? Току-що приключих десетчасова смяна в „Делфин Бейкъри“. Предната нощ пък изкарах дванайсет часа в оная дяволска дрислива кухня. Трябва да се връщам и да изкарам още десет. Правя го, за да си плащам за това място. Правя го, за да съм полезен. Никога няма да ме видиш да живея на улицата като вас, смотани лайнари такива. Намери си шибана работа! Направи нещо с живота си!

Когато човек е на четиринайсет, няма къде да се хване на работа. Не и по легален начин във всеки случай. Не и без някаква форма на родителско съгласие, а това определено нямаше как да се случи.

Трей се подготви за нов удар.

Вместо това обаче мъжът хвана края на завивката, издърпа я рязко и я захвърли настрани. Тя се приземи в кишава купчина полуразтопен сняг в основата на стълбите.

Трей потрепери и се сви, готова за поредния ритник.

— Хей, ама ти си мацка… Ти си просто хлапе — изрече мъжът. Гневът в гласа му изчезна. — Наистина съжалявам. Как се казваш?

— Трейси — отвърна тя. — Повечето хора ми викат Трей. — Съжали за думите си в мига, в който излетяха от устните й. Прекрасно знаеше какво се случва, когато говориш с някой от тях. Най-добре е да си държиш устата затворена и да останеш невидима.

Мъжът коленичи до нея. В лявата си ръка държеше хартиена торбичка. Не беше много възрастен — може би към двайсет и пет годишен. Дебело палто. Кестенява коса, подпъхната под плетена тъмносиня шапка. Лешникови очи. Онова, което беше в торбичката, ухаеше прекрасно.

Той забеляза погледа й.

— Трей, казвам се Емит. Гладна ли си?

Тя кимна. Прекрасно осъзнаваше, че и това е грешка. Но наистина беше гладна. Зверски гладна.

Той бръкна в книжната кесия и извади оттам малко хлебче. От хрупкавата му повърхност се издигна пара и се стопи в мразовития чикагски въздух. За миг Трей забрави за ледения вятър, идващ от езерото, който виеше по улиците.

Стомахът й изкъркори толкова бурно, че и двамата го чуха.

Емит откъсна парче от хляба и й го подаде. Тя го погълна на две хапки, почти без да дъвче. Това беше може би най-вкусният хляб, който бе яла.

— Искаш ли още?

Трей кимна, макар да знаеше, че не бива.

Емит издиша шумно. Пресегна се и погали страната й с опакото на показалеца си. Милувката премина от лицето към врата й, приплъзвайки се под яката на пуловера й.

— Защо не влезеш при мен? Ще ти дам още хляб — колкото можеш да изядеш. Имам и друга храна. Горещ душ. Удобно легло. Аз…

С две ръце Трей блъсна раменете на мъжа. Както се бе отпуснал на едно коляно пред нея, не беше много стабилен и определено не бе подготвен за удара. Прекатури се назад, торбичката се изхлузи от ръцете му, а главата му се блъсна о металния парапет на стълбището.

— Малка кучка!!! — изкрещя той.

Преди още мъжът да се изправи на крака, Трей вече беше скочила. Грабна хартиената кесийка, метна светкавично раницата си на гръб, взе с един скок петте стъпала, подхвана завивката си и хукна надолу по Мърсър стрийт. Надали щеше да я преследва; рядко я гонеха, но все пак…

— И да не си стъпила повече тук! Ако те мерна, ще повикам ченгетата!

Когато Трей реши да рискува и се обърна, видя, че Емит се е изправил, събрал си е нещата и тъкмо отваря вратата на сградата. Независимо че беше далеч, момичето си представи топлината на онова преддверие.

Не забави крачка, докато не стигна до портите на гробището „Роуз Хил“. Беше прекалено рано и затова бяха заключени, но тя бе слабичка и след секунди успя да се промуши през кованата метална решетка, издърпвайки одеялото и раницата си след себе си.

В Чикаго имаше не един и два приюта за бездомни, но тя вече бе минала по тоя път. По това време всички щяха да са затворени. Заключваха вратите някъде между седем вечерта и полунощ и за нищо на света не те пускаха. Но дори и да не беше така, пак нямаше значение. Щяха да са претъпкани. Понякога опашките пред тях се извиваха още по обед. Никога нямаше достатъчно места. Освен това Трей се чувстваше по-спокойна, когато беше по улиците. Хора като Емит имаше навсякъде, особено в приютите, и единственото по-лошо нещо от това да се натъкнеш на подобен човек на стъпалата на някоя сграда или в задна уличка, на завет от вятъра, беше да си заключен цяла нощ в приют с такъв като него. Понякога и с повече от един. Мъжете от вида „Емит“ имаха обичая да се държат близо един до друг и да ловуват на глутници.

Трей не се боеше от гробищата. След две години, прекарани по улиците, тя бе преспивала във всяко поне по веднъж. „Роуз Хил“ беше едно от любимите й — заради мавзолеите. За разлика от „Оукланд“ или „Грейсленд“, в „Роуз Хил“ не заключваха мавзолеите през нощта. И въпреки че на теория имаше неколцина пазачи, в студена нощ като тази те със сигурност бяха в стаичката си — играеха карти, гледаха телевизия или дори спяха. Беше ги виждала многократно през прозорците.

Тя закрачи по Транкуилити Лейн, стъпките й се отпечатваха в прясно навалелия сняг. Не се притесняваше, че оставя диря зад себе си, понеже знаеше, че вятърът ще се погрижи за това. В същото време обаче нямаше смисъл и да рискува излишно, затова, когато стигна върха на хълма, вместо да поеме наляво по Блис Роуд, пресече Транкуилити и се шмугна в малката горичка до Блис.

Нямаше лампи, но беше почти пълнолуние. Когато стигна до отразяващото лунната светлина езеро, Трей не можа да се сдържи, спря и се загледа. Заледената му повърхност искреше под тънкия слой пресен сняг. Мраморните статуи стояха мълчаливо край водата, а между тях се белееха каменни скамейки. Толкова спокойно място. Толкова тихо.

Трей не я видя веднага. Момичето стоеше на колене досами водата, с лице, извърнато към езерото. Дълга руса коса се спускаше по гърба му. Приличаше на една от статуите — неподвижно, вперило поглед в ледената повърхност. Кожата му беше изключително бледа, почти бяла, безцветна като бялата му рокля. Краката му бяха боси, нямаше палто, само въпросната бяла рокля от толкова тънка материя, че изглеждаше прозрачна. Ръцете му бяха сключени пред гърдите, сякаш за молитва, а главата му бе кипната на една страна.

Трей не промълви и думичка, но се приближи. Достатъчно, за да осъзнае, че тънкият слой сняг, който бе покрил всичко наоколо, бе и върху момичето. А когато заобиколи от другата страна, видя, че всъщност не е момиче, а жена. Неестествената белота на непознатата бе нарушена от тънка червена линия, тръгваща под косата й и надолу по лицето й. Друга линия започваше от лявото й око, подобно на стекли се по страните й червени сълзи, а трета — от ъгълчето на устата й, обагрила устните й с цвета на най-ярката роза на света.

Нещо бе изписано върху челото й.

Чакай малко, не точно написано.

На снега пред жената имаше сребърен поднос. Такъв, какъвто човек би очаквал да види на вечеря в луксозен ресторант — място, каквото (Трей вече знаеше това със сигурност, нищо че беше само на четиринайсет) никога нямаше да посети.

Върху подноса се белееха три малки кутийки. Всяка бе завързана здраво с черна лентичка.

Зад кутийките, опряно на гърдите на жената, бе поставено парче картон с изписани върху него думи. Много приличаше на онези, които Трей бе държала, докато просеше пари за храна по улиците. Само че никога не бе използвала именно тези три думи. Върху табелата бе написано само:

ТАТКО, ПРОСТИ МИ.

Трей направи единственото, което можеше. Побягна.