Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (11)

11.
Портър

Ден пети, 08:36 ч.

Портър беше прекалено напрегнат, за да спи. Позволяваха му да излезе от стаята за разпити само колкото да отиде до тоалетната и да пийне вода от чешмата в коридора. Когато униформеният полицай го извеждаше, хората притихваха. Детективи, с които се познаваше от години, служители… всички го наблюдаваха, без да кажат и думичка. Едва се сдържаше да не им извика „Бау!“, за да ги накара да реагират някак. Когато го връщаха в стаята за разпити, го оставяха сам. Очакваше да го обвинят в някакво престъпление — дали в организиране на бягство от затвор, дали в убийството на жената в хотел „Гийом“, — но това не се случваше. Все още не. Предполагаше, че не бързат. Знаеше, че няма да го пуснат. Беше опитал да притвори очи и да си почине поне малко, но откри, че вместо това се вслушва във виковете в главата си — всички факти по този случай крещяха едновременно, хиляди гласове, които спореха в съзнанието му.

Когато някой почука на вратата, очите му рязко се отвориха. Осъзна, че са минали два часа.

Не беше сигурен защо изобщо си правеха труда да чукат — определено не би могъл да стане и да им отвори. Успя да издържи повече от час, преди да се поддаде на натрапчивото желание да изпробва бравата — както и очакваше, беше заключена. Когато се разнесе почукването, той само хвърли бегъл поглед към вратата и зачака. Чу как ключалката изщраква.

Вратата се отвори миг по-късно. Влезе млада жена, двайсетинагодишна, със значка на ФБР и посетителски пропуск на чикагската полиция, и остави на масата бяла кутия, пълна с папки.

— Това е от агент Пул.

След секунда вече беше изчезнала. Някой заключи след нея.

Стаята потъна в тишина, нарушавана единствено от монотонното бръмчене на климатичната инсталация.

Портър откри, че се взира втренчено в кутията. Знаеше много добре какво има там. Мамка му, можеше да почувства тетрадките през тънкия картон, как стоят вътре и чакат като живо, дишащо същество. Постави ръка върху капака и можеше да се закълне, че беше топъл.

Капчица пот се стече от веждата по страната му. Усети я как пада върху рамото му, но не направи опит да я избърше.

— Трябва ми нещо, с което да пиша — каза той, без да вдига очи. Знаеше, че някой го наблюдава от другата страна на стъклото. Вероятно повече от един. — А и малко кафе няма да ми е излишно.

Донесоха всичко след няма и минута — бяла дъска, маркер, чаша и кана с кафе, покрита с тъмнокафяви петна, с дръжка, омотана с тиксо.

Портър отвори кашона едва когато остана сам. Извади тетрадките една по една и ги подреди на масата. Бяха номерирани — цифрите от едно до единайсет бяха изписани в горния десен ъгъл на всяка с почерк, който той много добре познаваше.

Когато си наля чаша кафе и се облегна на стола с първата от тетрадките, почувства как човекът от другата страна се наведе по-близо до стъклото. Портър се пребори с желанието да започне да чете на глас.