Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (76)

76.
Пул

Ден пети, 22:08 ч.

Пул шофираше все още с белезници на ръцете. Докато ровеше из зелената торба, Портър не изпускаше револвера. Лудешкият му поглед постоянно подскачаше нагоре, за да нагледа Пул, след това към пътя, за да му казва къде да завие. Измъкна подгизналата риза от торбата и я огледа на слабата светлина.

— Това е ризата, с която бях облечен в нощта, когато ме гръмнаха. И останалите дрехи са оттогава.

— Трябваше да си сложиш ръкавици. В момента замърсяваш веществени доказателства. Имам няколко чифта в десния джоб на сакото.

Портър не му обърна внимание и продължи да ровичка. Стигна до фотоапарата.

— Това не е мое. Никога не съм имал фотоапарат като този. Виж само обектива. Изглежда скъп. Или е бил скъп навремето. Колко стар е според теб?

Пул сви рамене:

— Не трябваше да го докосваш.

— В него има лента. Трябва да намерим ателие, където могат да я проявят. Да видим какво има на нея. — Портър посочи пътния знак със свободната си ръка: — Завий наляво тук по Ийст Бей, след това карай на север.

— Къде отиваме?

Портър смръщи вежди:

— Къде ти е телефонът?

— В джоба ми.

— Дай ми го. Веднага.

— Защо?

— Знаеш защо.

— Трябва ти да го извадиш. Не мога да се пресегна така, както съм с белезниците, а не бива да рискувам да пусна кормилото.

Портър обмисли казаното.

— В кой джоб?

— Предният десен на панталоните.

Портър премести револвера в дясната си ръка, като продължаваше да го държи насочен към Пул, пресегна се и извади телефона. Когато погледна дисплея, се намръщи:

— Грейнджър ти е звънял. Защо не ми каза?

Пул не откъсна поглед от пътя.

— Ще ме търсят. Ако вече не са почнали. Ако унищожиш този телефон, в момента, в който сигналът изчезне, ще се задействат.

Портър прегледа известията, после удари три пъти телефона в таблото. Когато стъклото се напука, той пречупи апарата надве, свали стъклото и изхвърли устройството в мрака навън.

— Току-що си го бях купил.

Портър вдигна стъклото и продължи да проучва съдържанието на торбата. Извади тетрадката и запрелиства страниците.

— Какво ще правиш с това?

— Ходи ли до Терапевтичния център в Камдън?

Очите на Портър се стрелнаха нагоре.

— Завий наляво по Куин.

— Отговори на въпроса ми.

— Защо?

— Обаждането, което получих след онова на Грейнджър, беше от някакъв лейтенант в Щатската полиция на Южна Каролина. Каза, че нещо лошо било станало в Камдън. Намерили кръв.

Портър продължи да гледа право напред.

— Не съм наранил никого в Камдън.

— Но си бил там.

Портър се наведе наляво.

— Отбий тук вляво. Може да паркираш до онази църква.

Пул погледна голямата църква, но продължи напред:

— Ох, обърках пътя.

— Мамка му! — избухна Портър. — Нямаме време за игрички, Франк! Завий надясно по Чърч стрийт. Още един десен завой по Къмбърланд. Ще обиколим квартала.

— Изглежда, познаваш околността.

— Това е старият ми район. Моят и на Хилбърн. Като покараш малко по едни и същи улици, ти се запечатват в главата завинаги.

Пул взе десен завой по Чърч стрийт, подмина две малки паркчета, след това зави надясно по Къмбърланд.

— Паркирай до банката отдясно. — Портър се пресегна към чантата, извади три купчини банкноти и ги постави върху конзолата в средата. — Не мисля, че съм виждал толкова пари накуп през целия си живот. Банкнотите са били в обращение, серийните номера не са поредни, бандеролите нямат банков печат. Някой ги е опаковал нелегално. Банките са задължени да поставят печат върху бандерола.

— Чий е този джип? Открадна ли го?

— Ето тук. Паркирай тук. — Портър махна с дулото. — Под уличната лампа.

— Добра идея. Ще е жалко някой да открадне крадената ти кола.

— Не е крадена.

— Тогава откъде я взе? Не е под наем. Щяхме да засечем това.

— Паркирай. И изгаси двигателя.

Пул изпълни нареждането.

— А сега какво?

— Сега излизаме на разходка.

Портър се пресегна към задната седалка, грабна едно черно кожено яке и го облече, като внимателно прехвърляше револвера от едната ръка в другата. След това го прибра в левия си джоб.

— И за секунда не си помисляй, че това не е насочено към теб, готово за стрелба.

— Не мисля да бягам.

— Не ме е грижа.

Портър излезе от джипа, бързо го заобиколи и отвори вратата на Пул.

Пул вдигна окованите си с белезници ръце:

— Някой може да ги види.

— Ще е много лошо. Предлагам да ги скриеш под сакото си.

Когато Пул слезе от джипа, Портър кимна към банката:

— Мини покрай сградата и завий наляво. Точно зад теб съм, не прави глупости.

Въпреки че банката беше затворена, вътре все още светеха лампи. През един прозорец Пул забеляза охранител. По улицата се мяркаха хора и в двете посоки. Движението беше достатъчно, за да не предизвикат Портър и Пул подозрение у охранителя. Той само им хвърли бърз поглед и се зачете отново в книгата, която лежеше в скута му.

— Наляво — изкомандва Портър, когато стигнаха до северозападния ъгъл на сградата.

Пул погледна тъмната уличка. Лампите едва-едва мъждукаха. През средата й минаваше калдъръмен плочник, от двете страни, на който имаше жив плет и цветя в саксии. Отсрещният край едва се виждаше — далечен проблясък между клоните на ниските дръвчета.

— Тук ли са те простреляли?

Портър го побутна.

— Продължавай, да не стоим на осветеното.

Тръгнаха по тротоара. На половината път Портър му каза да спре. Огледа околните сгради, оградения двор вляво.

— Тук навремето имаше ресторант — посочи. — Контейнерът за боклук беше точно тук, плътно до стената. Тогава не беше толкова обрасло. Не разрешаваха да ги има всичките тези цветя, а и клоните на дърветата бяха подкастрени повече, за да могат да минават камионите.

— Какво си спомняш?

Портър присви устни и коленичи. Прекара пръстите на свободната си ръка по калдъръма.

— Тук паднах.

— Разкажи ми какво си спомняш.

Той замълча за момент, след това погледна в посоката, откъдето бяха дошли.

— Преследвах това хлапе. Невестулката, от Къмбърланд. Не мисля, че разбра колко съм близо до него. Наведе се тук. Хилбърн заобиколи и дойде откъм Куин. Невестулката се паникьоса, когато видя Дерек, и се врътна. Тогава бях бърз. Бях съвсем близо и той се шашна, когато ме видя. Пистолетът беше в ръката му и гръмна сякаш от само себе си. Куршумът удари контейнера, рикошира и улучи тила ми. Паднах ето тук.

— И си спомняш всичко това?

— Всяка секунда от случилото се. Ако притворя очи, ще го видя като на филм. Той не искаше да ме гръмне. Пистолетът дори не бе насочен към мен. Беше по-скоро рефлекс или нещо подобно. Помня удара — като здраво плясване по тила. Стоях тук като идиот. Мислех си, че ще успея да се кача в колата и да стигна до болницата. Докоснах раната, видях кръвта по пръстите си и направих около две крачки, преди да припадна. Точно тук.

— Странно е човек да си спомня подобни събития — вметна Пул. — По принцип мозъкът има навика да прикрива определени спомени, когато преживеем травмиращо събитие.

— Помня всяка секунда…

— … като филм — довърши мисълта му Пул.

— Мда.

— А какво ще стане, ако опиташ да пуснеш този филм отзад напред?

Портър се намръщи:

— Не схващам.

Пул направи крачка към него и се приближи до стената, където някога бе стоял контейнерът за боклук.

— Възпроизведи събитията в обратен ред. Започни, когато си на земята, точно преди да изгубиш съзнание, след това възстанови станалото, само че на обратно. Ако ще ти помогне, затвори очи.

— Няма да затварям очи.

— Няма да избягам.

— Направо ти повярвах.

— Искам да опиташ. Затвори очи. Ще те прекарам през цялата процедура.

— Няма да затварям очи.

Ръката му отново бе в джоба на якето и стискаше револвера.

Пул погледна в двете посоки на уличката, след това се вгледа отново в Портър.

— Добре тогава, опитай това. Къде забеляза за пръв път Хилбърн?

— Хилбърн заобиколи и дойде по Куин.

— Това го чувам вече за трети път. Сега, преди няколко минути и когато ми разказваше за станалото, докато бяхме в управлението.

— Защото това се случи — отвърна Портър.

— Във филма в главата ти Хилбърн беше ли извадил пистолета си, когато влизаше в уличката? Кога за пръв път забеляза оръжието в ръката на Невестулката? Беше ли изваден пистолетът? Каза, че Невестулката е дилър. В кой момент точно изхвърли наркотиците? Винаги изхвърлят наркотиците, когато бягат от полицаи.

— Не съм… не съм сигурен.

Пул продължи да го притиска.

— Хилбърн каза ли нещо, когато влезе в уличката? Изкрещя ли: „Полиция!“, каза ли на хлапето да хвърли оръжието?

— Да — кимна Портър, но не изглеждаше твърде сигурен.

— Казваш го, защото наистина си го спомняш, или защото аз го казах и пасва на онова, което е трябвало да се случи? Да не би току-що да добавих сцена в твоя филм? А ти извика ли: „Полиция!“? Каза ли на хлапето да хвърли оръжието?

— Да… — повтори Портър.

— Филмът ти току-що се промени, нали? Понеже аз го промених.

Портър зяпна. Погледна към стената, после към двора.

Пул пристъпи още по-близо до него.

— Затвори очи. Започни да си спомняш от средата — тичаш по уличката, стигаш дотук, до тази точка, близо до контейнера и…

— „Побързай, те идват“ — изрече Портър толкова тихо, че Пул едва го чу.

— Какво?

Портър беше затворил очи за секунда. Когато ги отвори, те потърсиха погледа на Пул.

— Това каза хлапето — Невестулката. „Побързай, те идват“.