Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (79)

79.
Пул

Ден пети, 22:12 ч.

— Какво става тук?

Портър огледа уличката, но съзнанието му беше някъде другаде.

Пул се приближи още малко до него.

— Искам да си помислиш много добре, преди да ми отговориш, като се има предвид, че ти давам възможност да осмислиш всичко. Разказа ми няколко пъти какво се е случило на тази уличка. Каза, че си го спомняш отчетливо. Също така каза, че си загубил други спомени заради куршума в главата и вътречерепното налягане, причинено от кървенето в мозъка. Това често се случва при подобни наранявания. Но твърдиш, че си спомняш как си бил прострелян, всяка секунда. — Пул замълча за миг, подбирайки думите. — Знам, че си бил поставен в изкуствена кома за около седмица след инцидента. Когато излезе от комата, кой беше при теб?

— Хедър — отсече Портър, без да се колебае.

Пул кимна.

— Хедър е била там. Добре. Някой друг? Имаше ли някой друг в стаята, когато отвори очи?

Портър кимна:

— Партньорът ми. Хилбърн. Седеше на стол в ъгъла на стаята, до прозореца. Изглеждаше така, сякаш бе прекарал доста време там, все едно е спал там.

— Какво точно направи той, когато го видя за пръв път?

— Четеше списание. Мисля, че Хедър каза нещо. Той остави списанието, прекоси стаята и се наведе над мен. Изглеждаше толкова облекчен. Спомням си, че го питах колко дълго съм бил в безсъзнание, какво се е случило.

— И?

— … и той ми разказа. Как Невестулката бил много бърз, шмугнал се в уличката, аз по петите му. Той обиколил квартала, излязъл от другата страна. Невестулката го забелязал, извърнал се и се паникьосал, когато ме видял да се приближавам към него. Каза, че хлапето било изнервено и пистолетът гръмнал. Куршумът улучил контейнера за боклук, рикоширал и се забил в тила ми.

Портър млъкна за момент.

— Какво още? Като че ли си спомни още нещо.

— После Хедър се намеси — продължи Портър. — Попита ме кой е президент в момента и аз й отговорих. След това ме попита кой е бил президент преди него и аз не можах да си спомня. Точно тогава дойде някакъв доктор и помоли Хилбърн да изчака в коридора. Направиха ми още няколко теста. Непостоянна предизвикана ретроградна амнезия — така го нарекоха. Казаха, че налягането в мозъка ми е причинило известна загуба на памет и че евентуално всичко ще си дойде на мястото след време.

— Добре — кимна Пул. — Искам отново да се върнеш мислено на онази уличка. Опитай се да не мислиш за онова, което ти е разказал Хилбърн, когато си се свестил. Опитай се да откриеш някакви собствени спомени. Съсредоточи се върху визуалните образи, звуците, които си чул, миризмите в уличката. Каза, че навремето там имало ресторант. На какво миришеше контейнерът? Спомни си температурата на нощния въздух… всичко, което ще ти помогне да се върнеш назад. Какво стана точно преди да те улучи куршумът?

Портър се замисли.

— Спомням си как гонех Невестулката, завивайки на ъгъла на Къмбърланд, и стигнах до уличката. Невестулката спря точно тук, до контейнера…

Гласът отново секна.

— Какво има?

Портър вдигна ръка и затвори очи. Остана така доста дълго. Когато очите му отново се отвориха, изглеждаше уплашен. Погледна към отсрещния край на уличката.

— Какво?

— Спомням си как Невестулката спря тук, при контейнера. Обърна се към мен бързо… но… не виждам вече Хилбърн. След това изстрелът…

Пул коленичи на паважа до Портър.

— Има нещо друго, нали? Не го оставяй да ти се изплъзне. Кажи ми, преди да си забравил.

Портър се обърна към него. По челото му бе избила пот.

— Не си спомням Невестулката да държи пистолет. Мисля, че в ръцете си имаше фотоапарат…

— Невестулката не те е прострелял?

— Аз… не съм много сигурен. Не мисля. „Побързай, те идват“, каза той… и после изстрелът.

Портър впи поглед някъде напред, потънал в мисли. Когато се изправи, бързо тръгна в посоката, от която бяха дошли.

— Трябва да проявим този филм.

Пул го последва. Белезниците жулеха китките му.