Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (4)

4.
Пул

Ден пети, 05:38 ч.

Детектив Сам Портър от чикагската полиция не вдигна глава, когато Пул влезе в стаята за разпити. Изобщо не отбеляза присъствието му. Седеше спокоен, невъзмутим, без да обръща внимание на ставащото наоколо, устните му мърдаха беззвучно. Очите му бяха впити в ръцете. Пръстите му потрепваха, но движенията бяха неволни. Пул си помисли за миговете, когато човек заспива — тъкмо с такива спазми и конвулсии тялото се отърваше от последните остатъци будно съзнание. Портър обаче далеч не се канеше да заспива. Очите му бяха пронизващи като на наркоман, току-що изшмъркал трета „линия“ кокаин. Свръхчувствителни, спазматични, като на бясно куче, но пресметливи. Зад тях — съзнание, в което препускат сложни разсъждения, безсмислени за всички останали.

Пул не познаваше кой знае колко добре Сам Портър (както и останалата част от първоначалния екип, който разследваше У4М), но за сметка на това разбираше от хора. Гордееше се със способността си да прецени, когото и да е само с един поглед — да разбере скритите му мотивации и страхове, интелекта и опасенията му. Когато за пръв път срещна детектив Портър, инстинктите му подсказаха, че пред него стои едно добро ченге. Пул вярваше, че Портър действително копнее да залови Убиеца „Четирите Маймуни“ и да го тикне зад решетките. Прецени Портър като умен, улегнал член на правораздавателната система, уважаван и обожаван от подчинените си. Именно такъв тип човек, какъвто Пул се стремеше да бъде всеки ден, откакто бе сложил значката. Въпреки че Портър не бе казал кой знае колко, откак се познаваха, Пул беше убеден, че човекът срещу него си разбира от работата. Не изпада в необосновани предположения, а следва доказателствата. Пука му за жертвите и се бори за паметта им. Търси справедливост за онези, които вече не бяха между живите.

Онзи детектив Сам Портър, когото Франк Пул познаваше, беше праведен човек.

Човекът, който седеше в стаята за разпити, не беше онзи Сам Портър.

Беше празна черупка.

Пречупен човек.

Намачканите му дрехи смърдяха на пот и мръсотия. Не беше се бръснал от дни. Очите му, които потрепваха спазматично, бяха кървясали, потънали в дълбоки тъмни торбички, тежки от недоспиването.

Пул седна на стола срещу Портър, сложи ръце върху масата и преплете пръсти.

— Сам?

Портър продължи да се взира в собствените си ръце, а устните му продължаваха безмълвния разговор, който само той можеше да чуе.

Пул щракна с пръсти.

Нищо.

— Чуваш ли ме, Сам?

Нищо.

Пул вдигна дясната си ръка и я стовари с отворена длан върху масата с всичката сила, на която бе способен.

По дяволите, това болеше!

Портър вдигна очи.

— Франк.

Изрече името на Пул не като въпрос, не като своего рода разпознаване, а сякаш съобщаваше факт. Името излезе от устата му като слаб дъх, все едно не бе произнесено.

— Трябва да поговорим, Сам.

Портър се облегна назад и отново сведе очи към ръцете си.

— Искам да говоря със Сара Уернър.

— Тя е мъртва.

Портър вдигна глава:

— Какво?

— Убита е с един-единствен изстрел в главата преди най-малко три седмици. Открих я седнала на дивана в апартамента й в Ню Орлиънс.

Портър поклати глава:

— Не нея. Другата. Другата Сара Уернър.

— Кажи ми къде да я открия и ще ти я доведа.

Портър мълчеше.

— Знаеше ли, че е убила истинската Сара Уернър?

— Не знаем със сигурност.

Като се опираха на предполагаемото време на смъртта, бяха убедени, че Портър все още е бил в Чикаго, когато истинската Сара Уернър е била убита. За останалото Портър бе прав. Освен че си бе присвоила самоличността й, нямаха никакви доказателства, че е убила другата жена.

— Твоята Сара Уернър, фалшивата… знаеш ли коя е? — попита Пул.

— А ти знаеш ли?

— Знам, че с твоя помощ е помогнала на една жена да избяга от затвора в Ню Орлиънс. Жена, която се предполага, че е майката на Ансън Бишъп — У4М. Знам, че двамата сте превозили бегълката, като сте прекосили безброй щатски граници, и сте я върнали в Чикаго. Знам, че въпросната жена е била убита миналата нощ в хотел „Гийон“ с пистолет, който не след дълго е открит у теб. Знам, че в момента е на свобода, и знам, че си нямал време или желание да измиеш остатъците от нагар по ръцете си, преди специалният отряд да се появи. — Пул въздъхна. — Знам достатъчно. А сега защо не ми кажеш онова, което не знам?

— Тя е майка на Бишъп — каза тихо Портър.

— Мъртвата ли? Нали точно това казах.

— Не мъртвата. Онази, която беше с мен. Другата Сара Уернър. Фалшивата Сара Уернър. Точно преди да си тръгнат с Бишъп, точно след като тя застреля затворничката, те ми казаха, че тя е майката на Бишъп.

— Вярваш ли им? След всичко, на което те подложи той?

Очите на Портър се сведоха към ръцете му, които продължаваха да се държат така, сякаш не могат да си намерят място.

— Трябва да прочета дневниците. Всички дневници. Всичко, което той е оставил в онази стая. Всичко е там. Всичко, което ни е необходимо. Всички отговори. Всичко е там. Всичко е там.

— Сам, говориш несвързано. Трябва ти почивка.

Портър вдигна поглед и се приведе напред:

— Трябва да прочета тези дневници.

Пул поклати глава:

— Няма начин.

— Отговорите са в онези дневници.

— Мисля, че тия дневници са пълни лайна — отсече Пул.

— Открих езерото. Къщата. И ти видя всичко, нали? Бил си там. Знам, че си бил там. Те са истински. — Гласът му се понижи съучастнически: — Има едно кърваво петно в мазето, точно там, където той каза, че ще има. Там, където е умрял Картър.

— Да поговорим за това, Сам. Това ли е първият път, когато си ходил в Симпсънвил, Южна Каролина? На Дженкинс Кроул Роуд 12?

Портър го изгледа недоумяващо.

— Какво? Да, разбира се. Защо?

— Когато пристигнах в Симпсънвил, заедно с местния шериф разгледахме документациите на недвижимите имущества. Името ти е върху нотариалния акт.

Портър сякаш не го чу.

— Откри ли Картър в езерото? — попита.

— Извадихме шест тела. Пет цели тела плюс още едно накълцано на парчета, в чували за боклук.

— Картър — каза Портър меко.

— Нотариалният акт, Сам. Защо е на твое име?

Портър отново се взираше в ръката си. Устните му се движеха беззвучно.

— Сам?

Главата му се вдигна светкавично.

— Какво?

— Защо името ти е върху нотариалния акт за къщата на Дженкинс Кроул Роуд 12?

Портър махна с ръка:

— О, сто процента дело на Бишъп. Фалшифицирал го е, подправил го е, подменил го е… няма значение. Той го е направил и няма значение. — Отново се облегна на стола, върху устните му изгряваше крива усмивка. — Открил си Картър. Ти си открил Картър. Мамка му, ти си открил Картър!

Пул се вгледа в ръцете на детектива, които продължаваха да потръпват конвулсивно.

— Не си добре. Сам. Трябва да си починеш.

Портър стовари с трясък длани върху масата и се наведе напред:

— Трябва да прочета дневниците!

— Кои са останалите пет тела, които извадихме от езерото?

— Нямам представа!

— Мястото е твоя собственост.

Портър отвори уста, за да отговори, после отново потъна в мълчание. Очите му се върнаха към разглеждането на ръцете. Преплете пръсти, след което ги раздели.

— Бишъп е. Това е неговият специалитет. Той непрекъснато лъже.

— Ако е истина, защо вярваш на дневниците? — попита Пул. — Ако на Бишъп не трябва да му се има доверие, защо ти пука какво пише там?

Портър го погледна с надежда.

— Къде са те сега? Още ли са в хотел „Гийон“?

— Зададох ти въпрос, Сам.

— Имената на мъртвите, за които толкова много си се зачудил, са в тези дневници.

— Няма как да си сигурен.

Портър се наведе още по-напред. В ъгълчето на устата му блестеше тънка струйка слюнка.

— Знаем, че е истина, понеже намери Картър именно там, където той каза, че го е захвърлил. Знаем, че е истина, понеже в мазето има петно кръв и има катинар на фризера. Той иска да знаем какво се е случило. Останалото — като например името ми върху нотариалния акт — с просто прах в очите, говната, през които трябва да погледнеш, за да прозреш!

Пул се облегна назад в стола си, като нито за миг не изпускаше от очи човека срещу него. Този път Портър отвърна на погледа му и промълви.

— „Казваше се Роуз Финики и заслужаваше да умре, заслужаваше да умре сто пъти — изобщо не беше чиста“.

— Моля?!

— Това ми каза Бишъп веднага след като я застреля в главата.

— Жената, която открихме в лобито на хотел „Гийон“?

Портър кимна.

— Другата жена — жената, която мислех, че е Сара Уернър — тя е майката на Бишъп. Той ме използва, за да докарам и двете до Чикаго. Каза ми, че имал бомба.

— Имаш остатъци от барутен нагар по ръцете от онова оръжие.

— Измъкнах пистолета от ръцете му и стрелях предупредително. Не съм я застрелял аз. Той я уби.

— Ако пистолетът е бил у теб, защо си оставил да се измъкнат и двамата? Защо не ги арестува?

— Знаеш защо.

— Заради онова, което каза на Клеър?

Портър кимна.

— Инжектирал е двете момичета с вируса на ТОРС и е оставил образец в болницата, за да докаже, че не ни лъже. Каза ми, че имал още от патогена, и ако не ги оставя да си тръгнат, се е уговорил с някого да разпространи вируса. Не биваше да рискувам — можеше да казва истината. Налагаше се да ги оставя да избягат. Каза ми, че трябва да позвъня от стая 405. Каза, че там ще има още доказателства.

— И ти го послуша?

— Имах ли избор?

На Пул му се искаше да му каже, че е разполагал с много възможности. Бе правил избори многократно още от първия миг, в който бе поел делото, та чак до настоящия момент, и постоянно продължаваше да минава през грешната врата. Погледът му върху нещата беше толкова замъглен, че все едно бе сляп. Не стига, че заешката дупка бе потресаващо дълбока, ами на всичкото отгоре Портър и Бишъп се редуваха да копаят още и още.

— Има и нещо друго. Нещо, което трябва да знаеш. — Светлината в очите на Портър примижа, подобно на електрическа крушка при спад на напрежението. Той примижа, след което отново фокусира погледа си върху Пул. — Някои части от дневниците са истина: къщите, езерото, семейство Картър… мисля, че тези неща са верни. Други обаче не са. Сега го виждам. Нещо в ритъма на писането. В избора на думи. Оставил е следи. Мисля, че мога да открия разликата. Мога да прозра евтините му номера. Ти също, нали?

Пул се дразнеше все повече с всяка изминала минута.

— Тези дневници са само за отвличане на вниманието!

— Не! — Думата се изтръгна от устата на Портър явно доста по-гръмко, отколкото бе планирал, понеже при звука й той се сви обратно на стола. — Не, тези дневници са ключът към всичко. Просто трябва да разгадаем този пъзел.

— Единственото, което трябва да направя, е да хвана убиеца.

— Убийците — поправи го Портър.

— Какво?!

— Точно преди да ме зарежат в онзи хотел, майката на Бишъп каза: „Защо си казал на този мил човек, че баща ти е мъртъв?“ Говореше за дневника. — Портър отново се наведе напред. — Схващаш ли? Вече го виждам ясно. Думите направо ми крещят от страниците, фалшът и истината — сякаш са напечатани с различен цвят, толкова ясно ги виждам. Ти огледа тялото на Либи Макинли — не мисля, че Бишъп я е убил. Мисля, че се е опитал да я защити. Ако не е бил Бишъп… — Пръстите му отново затрепериха, все едно плетеше или месеше невидимо тесто. — Всичките са убийци — майка му, баща му и Бишъп — и мисля, че и тримата в момента са в Чикаго. Тримата приключват нещо, което е започнало преди много години, нещо, което води началото си от детството на Бишъп. Нещо, скрито в тези дневници. Нещо истинско, покрито с купища лъжи. — Той закима и се усмихна. — Нещо, което вече виждам. — Погледна към Пул: — Трябва да ми се довериш.

Пул се взря в него. Секундите зацъкаха една след друга.

— Някой хора мислят, че ти си бащата на Ансън Бишъп.

Слюнката продължаваше да се точи от устата на Портър и капеше върху металната повърхност на масата, образувайки малка локвичка. Той обърса устни и погледна Пул право в очите:

— А ти какво мислиш?

— Мисля, че доказателствата в стаята ти в хотел „Гийон“ са доста убедителни.

Портър се изкиска:

— Снимките ли? Стига, де, знаеш колко лесно могат да бъдат фалшифицирани.

— Някои от тези снимки са на повече от двайсет години — отвърна Пул. — Дори и да искаше да ги фалшифицира, откъде Бишъп ще намери двайсетгодишни твои фотографии, за да работи с тях? Откога го познаваш. Сам?

— По-малко от половин година — отговори Портър. — Срещнах го в същия ден, в който и Наш — онази злополука с автобуса, когато се преструваше, че работи за чикагската полиция. Подложи ме на детектор на лъжата, ако това ще те успокои — не ми пука. Нямам какво да крия. Снимките не са по-различни от нотариалния акт — просто се опитва да те заблуди, за да не съзреш истината.

— Истината, която само ти виждаш — в дневниците му.

Портър не отговори нищо. Съзнанието му отново се бе отнесло някъде.

Пул се опита да не позволи разочарованието да се изпише върху лицето му.

— Коя е Роуз Финики?

— Трябва да ми позволиш да изчета дневниците. Знаеш, че не би ги оставил, ако не са важни. Най-малкото би трябвало да осъзнаваш това.

— Ще накарам хората ми да ги прегледат.

— Нямаме време за това. Хората ти не знаят какво точно да търсят. Не могат да прозрат истината, зарината от всичките лайна. Аз познавам Бишъп.

— Наистина ли? — контрира Пул. — И колко добре го познаваш?

Някой почука по стъклото. Тежък юмрук. Два бързи удара.

Пул остана безмълвен за момент, очите му не се отделиха от Портър. Детективът също не отмести поглед. Пул не можеше да го разчете. Искаше му се, но не можеше. Дори Портър да лъжеше, езикът на тялото му не го издаваше. Очевидно вярваше на всичко, което казва.

Това обаче не означава, че е истина, напомни си Пул.

Той се изправи и отиде до вратата.

Зад него Портър се обади:

— Не можеш да го заловиш без мен. Не можеш да заловиш никой от тях.