Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (41)

41.
Пул

Ден пети, 13:00 ч.

— Тези снимки са нови. Прическите им са същите — каза Наш, взирайки се в лаптопа на Ъпчърч.

Пул погледна към Ролфс:

— Може ли?

Тя кимна.

Той седна на стола и цъкна с десния бутон върху една от снимките, прегледа метаданните, след това кликна на другата.

— И двете са заснети миналата седмица.

Ролфс се пресегна и натисна няколко клавиша.

— Направил е около дузина снимки на всяка от тях с различни дрехи. На някои от фотографиите косата им е вдигната нагоре, на други е пусната. Нямам представа дали е планирал да направи повече от един фалшив документ, или просто са търсили най-добрия кадър.

Пол прегледа галерията със снимките.

— Докъде е стигнал с работата? Имаме ли някакви имена?

Тя поклати глава.

— За тези двете — никакви. Като че ли не е успял да ги завърши. Има стотици други обаче, някои са отпреди десетина години. Шофьорски книжки не само от Илинойс, но и от Луизиана, Северна и Южна Каролина, Ню Йорк… Занимавал се е с това от доста време.

Наш цъкна с език.

— Сам спомена имената на двете жени, когато за пръв път го разпитва. От дневниците. Мислиш ли, че…

— Кристина Нивън и Теган Савала — спомни си Пул. — Не знам, може.

Наш се обърна към Ролфс:

— Можеш ли да пратиш копие от всичко това на Клоз?

— Вече му го пратих. Преди няколко часа.

Пул отвори уста, за да възрази, но вместо това извади визитка от задния си джоб.

— Свържи се със специален агент Фостър Хърлес на този телефон и се уговорете да изпратиш копия и до полевия офис на ФБР в Чикаго.

Тя сложи картичката в джоба на блузата си.

— Непременно.

Пул стана и обходи с поглед претъпканата стая. Върху бюрото забеляза телефон за еднократна употреба, сложен в торбичка за веществени доказателства.

— Нещо полезно тук?

Ролфс сви рамене:

— Зависи какво определяш като „полезно“. Евтин модел, ползваш и хвърляш. Ъпчърч е изтривал историята на обажданията всеки път, след като го е използвал, затова компютърджиите се мъчат да получат списъците от мобилния оператор. Би трябвало да ни ги пратят след няколко часа.

— Обади ми се, като ги получите. Мобилният ми е записан на гърба на визитката — инструктира я Пул. — Да сте открили нещо подобно на дневник, някоя от онези черно-бели тетрадки…?

Ролфс кимна към срещуположния край на стаята.

— Под леглото.

Наш беше най-близко. Обърна се, наведе се и вдигна розовото одеялце.

Въздъхна дълбоко, след което започна да вади нещата, до които можеше да достигне — пет чисто нови тетрадки, все още опаковани в прозрачен целофан, две отделни, както и няколко купчини разпечатки, хванати с щипки.

Пул пристъпи напред и взе една от тетрадките. За обложката бе защипан черен химикал, а във вътрешността й имаше няколко сгънати хвърчащи листа хартия. Той разгъна страниците и зачете:

Здравей, Сам.

Предполагали, че си объркан.

Предполагаем, че имаш въпроси.

Знам, че аз имах. И все още имам. Наистина.

Въпросите са основата на знанието, ученето, откритията. Любознателното съзнание няма външни стени. Любознателното съзнание представлява огромен склад с неограничена площ, един дворец на спомени с безкрайно количество стаи и етажи, пълни с красиви лъскави нещица. Понякога обаче съзнанието понася определени щети, някоя стена се срутва, дворецът на спомените има нужда от ремонт, цели стаи се оказват потресаващо занемарени. Твоето съзнание, боя се, спада към въпросната последна категория, фотографиите около теб, дневниците, с които разполагаш — ето това са ключовете, които ще ти помогнат, докато ровиш из останките и изграждаш мястото наново.

Може да разчиташ на мен, Сам.

До теб съм — както винаги.

Простил съм ти, Сам. Вероятно и другите ще ти простят. Ти не си вече същият. Превърна се в нещо много повече.

Ансън

Беше същият текст като онзи, който бяха открили на екрана на компютъра до Портър в хотел „Гийон“. Само че не беше разпечатка, а написано на ръка на първата страница на тази тетрадка. Пул беше виждал достатъчно от дневниците, за да е уверен, че тези треперливи драскулки ще съвпаднат не само с почерка на оригиналния дневник, но и с този в тетрадките, които в момента се намираха в ареста заедно с детектив Портър. Почерк, който се предполагаше, че е на Ансън Бишъп.

Наш беше седнал на пода, опрял гръб в леглото, и го наблюдаваше.

— Ако е същото, каквото си мисля, Бишъп може да го е подхвърлил. Това не значи, че ти е казал истината.

Беше прав, разбира се, но нещата хич не изглеждаха розови.

Телефонът на Пул иззвъня.

Наш все още го гледаше.

— Хърлес?

Пул погледна дисплея и кимна.

— Като човек, който е врял и кипял в играта „Избегни началството“, мога да предскажа със сигурност, че рано или късно ще те открие. И колкото по-дълго отлагаш, толкова по-бесен ще става — сподели Наш.

Пул неохотно натисна зелената слушалка и вдигна телефона до ухото си.

— Агент Пул.

— Защо си в къщата на Ъпчърч?

Както при всички агенти, работещи под негово командване. Хърлес имаше достъп в реално време до джипиес данните от телефона му. Пул знаеше и въпреки това всеки път се чувстваше некомфортно, когато началникът му изтъкваше този факт.

Разказа на Хърлес какво са открили.

Шефът му обмисли чутото.

— Някой да докара тези страници в полевия ни офис. При нас все още е лаптопът на Портър и принтерът от неговия апартамент — ще видим дали ще имаме съвпадение.

— Да, сър.

Хърлес закри микрофона на телефона си с длан и заговори с някой друг. Когато приключи, каза на Пул:

— Един джип те чака вън. Черен „Ескалейд“. Искам теб и онзи детектив вътре в него след пет минути.

— Трябва да се върна в полицейското управление и да продължа да разпитвам…

— Пет минути — прекъсна го Хърлес.

И затвори.

Пул не обичаше да използва неприлични изрази, но му хрумнаха няколко много сполучливи.