Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (71)

71.
Пул

Ден пети, 21:15 ч.

Гаражът бе отделна постройка зад къщата на Хилбърн, в края на алея, покрита с напукан асфалт, под клоните на стара върба, която изглеждаше така, сякаш ще се катурне при следващия лек ветрец. Робин Хилбърн бе дала на Пул ключ, но той откри, че вратата отстрани е отключена. Това съвсем не значеше, че лесно ще се отвори. Дали заради влагата, заради старата боя, или заради изобилните количества лепило, но беше заяла, и то от доста време. Пул я удари с рамо и след няколко опита тя изпращя и най-накрая се предаде. Долната й част изскърца по бетонния под.

Пул напипа ключа за осветлението вдясно от вратата, но когато го завъртя, крушката, която висеше от гредата в средата на тавана, само присветна и угасна със сухо изпукване. Той включи фенерчето на телефона си и обиколи помещението с лъча.

От тавана висяха паяжини. Бели, преплетени. Паяците отшелници са характерни за Южна Каролина… но имаше и толкова много други видове. Не можеше да каже кой е изплел точно тези паяжини, а и паяци не се виждаха никъде, но усещаше как го гледат — натрапник в родния им дом.

Имаше места за паркиране на две коли. Онова, което бе по-близо до вратата, бе запълнено с кашони с всевъзможни размери.

На другото бе спрян бял ван с плъзгаща се задна врата.

Гумите му бяха спаднали, уплътненията — напукани, стъклата — покрити с дебел пласт мръсотия. Пул винаги се бе чудил как някой може да позволи превозното му средство да се разпада, натикано в някакво тъмно ъгълче. Вероятно Дерек Хилбърн бе карал именно този ван и сега жена му нито имаше полза от него, нито можеше да понесе спомените, които колата й навяваше. По-лесно е да го забравиш, отколкото да се опиташ да го продадеш.

Пул пристъпи напред, като прекрачваше и заобикаляше кутиите и разчистваше паяжините със свободната си ръка. От надигналия се прахоляк се разкиха неудържимо. Стигна до предната врата на гаража, напипа дръжката за отваряне и я дръпна нагоре. Също както страничната врата, и тази оказа сериозна съпротива. Ролките протестираха гръмко с всеки сантиметър, с който повдигаха метала. В крайна сметка обаче успя да я отвори и с удоволствие усети полъха хладен въздух.

Няколко мишки се защураха насам-натам, хукнаха навън и се изпокриха в запуснатата морава. Една се спря достатъчно време, за да изгледа Пул. Това вероятно бе най-едрата мишка, която бе виждал в живота си. Носът й потрепваше нервно, а очите й пламтяха. Гризачът застана на задни лапи и дълго наблюдава Пул, преди да се обърне и да последва събратята си.

Откъм къщата блесна прожектор, окачен под стряхата и насочен към отворената врата на гаража. Пул прикри очи с длан и видя Робин Хилбърн, изправена до задната врата. Тя вдигна ръка и му махна несигурно, преди да изчезне в дълбините на къщата.

Светлината стигаше до него, но сградата някак я ограничаваше. Но все пак беше по-добре от фенерчето на телефона. Нямаше как да се справи със задачата лесно, затова Пул се зае да я върши по единствения начин, който му бе известен — кашон след кашон. Започна с първия, до който успя да достигне, изкара го навън на алеята, отвори капака и се зарови вътре. Дънки и панталони, няколко дузини, мухлясали и проядени от молци. Първите пет кашона се оказаха със сходно съдържание — тениски, пуловери, чорапи. Не можеше да се насили да изхвърли всичко, както го бе помолила Робин, затова започна да ги сортира — всичко, което ставаше за даряване, отиде в дясната част на тротоара, останалото — наляво. Дерек Хилбърн определено бе събрал доста боклуци.

Четиресет минути по-късно Пул бе плувнал в пот и не бе открил нищо полезно.

Тъкмо се чудеше дали да не почука на кухненската врата и да помоли за чаша вода, когато очите му се спряха върху белия ван.

Дерек Хилбърн (или който го бе карал за последно) го бе паркирал на заден ход, като вратата откъм шофьора бе опряна до страничната стена, а задницата на автомобила бе плътно до задната. Пул не се бе сетил преди, но сега си помисли, че който и да го е паркирал, е трябвало да слезе през предната дясна врата. Нямаше логика. Ако са искали да го сложат така, че да оставят максимално свободно място за багаж в гаража, защо не са го вкарали на преден ход?

През годините пред дясната врата се бяха натрупали няколко купчини с кашони, които блокираха достъпа дотам. Пул измъкна всички на алеята и прегледа съдържанието им, докато не си разчисти пътя до вратата на вана. Беше заключена.

Светна си с фенерчето, но не видя кой знае какво. Между предната и задната част на вана имаше преграда, в която, точно зад двете предни седалки, се виждаше врата.

Пул провери под калниците за ключ, но не намери. Под бронята — поне докъдето успя да бръкне — също. Хвърли поглед към къщата и видя, че лампите вътре са угасени. Робин Хилбърн най-вероятно си бе легнала.

Пул обмисли дали да не счупи стъклото, но прецени, че шумът ще привлече нежелано внимание. Вместо това измъкна от един кашон телена закачалка за дрехи, изправи метала и го огъна като малка кукичка в единия край. Натика телта между уплътнителя на прозореца и стъклото и я завъртя наляво-надясно, докато куката закачи копчето за отключване на вратата. Пет опита по-късно успя да захване върха му, дръпна нагоре и отключи.

Когато отвори вратата, го лъхна застоял въздух, по някаква странна причина по-студен от този в гаража — древен, уловен в капан въздух, бързащ да се измъкне на свобода. Слоят прах върху седалките бе толкова дебел, та Пул първоначално си помисли, че са сиви, докато не прекара пръст по едната, за да установи, че всъщност са черни.

Отвори жабката. Пистолет калибър .38, две кутийки патрони и кожен кобур за колан. Документи на вана. Упътване. Наполовина празна опаковка от таблетки против киселини. Нищо друго.

В поставката за чаши до скоростния лост имаше стара кутийка „Пепси“. Течността около ръба отдавна се бе изпарила, оставяйки след себе си черен пръстен, подобен на катран. На пода, свит на топка, лежеше стар тъмносин тренчкот.

Пул се покатери и се промуши през металната врата, водеща към задната част на вана, напипа дръжката и откри, че не е заключена. Вратата изскърца на уморените си панти, докато се отваряше.

Той извади фенерчето отново и огледа вътрешността.

До калника имаше зелена чанта, на която с черен маркер, избелял от годините, бе написана една-единствена дума.

Портър.

Чанта за фитнес вероятно. Може би торба, с която Портър е пренасял мръсните си дрехи от съблекалнята в полицейското управление в Чарлстън до къщи и обратно. Не беше нещо необичайно, което да откриеш в колата на партньора му. Но не и нещо, което Пул възнамеряваше да пренебрегне. Щеше да я провери след малко, понеже друго привлече вниманието му.

Някакъв вързоп в най-далечния край. Черни найлонови торби за боклук, в които имаше нещо, омотано с монтажно тиксо, запечатано здраво.

Тъй като не беше сигурен какво ще открие сред вещите на Хилбърн, Пул носеше ръкавици, но вече бяха скъсани на няколко места и покрити с мръсотия. Той ги свали и нахлузи нов чифт, преди да се промуши до задната част на вана. Вързопът беше дълъг почти метър и половина. Пул още от дете винаги носеше със себе си нож, затова посегна към джоба си механично, но след това се сети, че е летял дотук с граждански полет и трябваше да остави и ножа, и пистолета си в Чикаго, ако не искаше да се озове в някой от списъците на бюрото на специален агент Хърлес. Дори когато слагаха оръжие в чекирания багаж, федералните агенти се задължаваха да обявят, че пренасят пистолет. Тази информация влизаше в база данни, която автоматично се сверяваше с текущите криминални разследвания. Всяка аномалия се отбелязваше, а Пул нямаше намерение да се превръща в аномалия.

Дръпна края на черния найлон и го проби с пръст.

Отвътре се прокрадна сладникава миризма. Миризма, която Пул веднага разпозна.

Отдръпна се и запуши нос.