Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (60)

60.
Наш

Ден пети, 17:07 ч.

Наш се повъртя няколко минути пред апартамента на Портър, преди да се реши да влезе. Когато дойдоха тук преди няколко дни с Клеър, бяха угрижени за Сам. Тревожеха се за своя приятел. Искаха да помогнат. А сега Наш действаше зад гърба му и се промъкваше като крадец. Откъдето и да го погледнеш, това си беше предателство, без значение колко се мъчеше да го замаскира.

Вратата не беше запечатана с полицейска лента. Технически погледнато, престъпление не беше извършено, следователно нямаше нужда от лента. Въпреки това Наш изпита същото чувство, което го изпълваше, когато стоеше на местопрестъпление. Вътре в него вреше и кипеше, за добро или за лошо.

Почука. Няколко пъти.

Някъде у него тлееше надежда, че Сам ще отвори вратата, с усмивка ще го покани да влезе, може би ще му предложи бира и ще му обясни как бяха гледали на цялата тази работа от грешната страна. Никой не отвори вратата обаче, така че Наш започна да се чуди къде точно грешат.

Бишъп или Сам.

Сам или Бишъп.

Двамата заедно.

Съобщението от Клоз беше онова, което го стресна здравата. Преди този есемес късчетата доказателствен материал, които се натрупваха постепенно около Сам, му се струваха като димна завеса, пусната от Бишъп, някаква съшита с бели конци история, която се мъчи да отклони лъча на прожектора. След това, когато Наш беше на половината път към управлението, дойде съобщението:

Открих четири тегления в брой от разплащателната сметка на Сам, всяко за по две хиляди и петстотин, през септември миналата година. Намерих и съответстващи депозити по сметката на Бишъп — същите суми, в разстояние на двайсет и четири часа от тегленията на Сам. Всяка сума над три хиляди долара се докладва на данъчните съгласно Патриотичния акт^[1]. Сам би трябвало да го знае, затова се е опитал действията да останат незабелязани.

Броени мигове след това последва второ съобщение:

Лицевото разпознаване даде резултат при две от снимките в компютъра на Ъпчърч — съвпадения с двете жертви, открити тази сутрин. Засега не мога да намеря начин да потвърдя дали това са Кристина Нивън и Теган Савала (не съм сигурен дали имената са истински) — няма съвпадения при социалните осигуровки или актовете за раждане. Продължавам да ровя…

P.S.: Чувствам се отвратително. Ти?

— Аз ли? Направо съм свеж като краставичка. — Наш потърка възпаления си нос и се опита да звънне на Клоз за повече подробности, но беше веднага прехвърлен на гласова поща, също както и при Клеър. Проклетата болница беше черна дупка за мобилните мрежи. И не отсега.

Той препрочиташе съобщенията отново и отново, докато стоеше в коридора пред апартамента на Сам, преди да се реши да измъкне ключовете от джоба си и да влезе.

Въздухът в апартамента бе странно неподвижен, застоял като в гробница. Спомни си как бе дошъл тук на вечеря преди време. Сам и Хедър се постараха да го накарат да се чувства добре. „Мечките“ по телевизията губеха със седем точки преди втората четвъртина. Звукът на телевизора беше изключен. По радиото звучеше някакъв класически рок… „Хотел Калифорния“ на „Игълс“. Странно как музиката може да възвърне спомените.

Сега музика нямаше.

Светлината се процеждаше скъпернически през пуснатите щори. Из въздуха се носеха прашинки.

— Сам, ако си тук… влизам.

Знаеше, че го няма, но някак му се струваше правилно да каже точно това. Ако не беше съобщението на Клоз, щеше да се обърне и да си тръгне.

Огледа помещението внимателно. Не беше сигурен откъде да започне — дори не знаеше какво точно търси. ФБР вече бяха обърнали мястото с главата надолу — книгите на Сам и Хедър бяха струпани пред шкафовете, вместо да са на лавиците, всяка страница бе прелистена, не бяха открили нищо. Половината кухненски шкафове бяха затворени. Наш отиде до хладилника. Вътре имаше само развалено прясно мляко, изсъхнал хляб и слузести резени месо за сандвичи. Камерата съдържаше единствено лед. На кухненския плот се търкаляше топка смачкано алуминиево фолио с надпис „Телешка кайма“. Знаеше, че Сам крие пари тук, но това бе преди да замине за Ню Орлиънс. Където взе дневниците от…

Наш се върна във всекидневната. Не го забеляза първия път, когато мина оттук, а трябваше. Коженото кресло на Сам, любимото му, което той бе обърнал на една страна, за да извади дневника, скрит под залепения с велкро плат. Все още беше на една страна, когато двамата с Клеър бяха идвали преди два дни. А сега беше изправено.

Сам се бе връщал тук, след като бе избягал от управлението.

Наш пъхна ръка под стола, натисна подпората за ръце и така успя да преобърне тежкото кресло. Платът бе опънат и закрепен. Не както бе оставен.

Той хвана едното ъгълче и дръпна велкрото. Включи фенерчето на телефона си и надникна в открилата се кухина. За шперплата и металната рамка с монтажно тиксо, почти невъзможно за достигане, бе залепено някакъв бял найлонов пакет. Наш протегна ръка, с връхчетата на пръстите си успя да хване края на пакета, издърпа го и седна на пода пред креслото.

Бяла, превързана с черна лентичка торбичка за отпадъци, в която имаше нещо квадратно.

Не дневникът.

Нещо по-голямо.

Наш разкъса тиксото по краищата, развърза лентичката и разгъна найлона, преди да осъзнае, че не носи ръкавици. Извади чифт от джоба си и ги надяна, след което изтърси на земята съдържанието на торбичката.

И кихна.

Не от настинката, грипа или каквото беше там, а от облака прахоляк, който го блъсна право в лицето, когато четирите парчета гипсокартон паднаха на пода. Върху първите три бяха изписани стихове, а върху четвъртото — само едно изречение:

Не можеш да играеш ролята господ, без да опознаеш дявола.