Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (50)

50.
Пул

Ден пети, 15:17 ч.

— Видя суичъра, нали? На снимката?

— „Чарлстън Ривърдогс“ — каза с равен глас Наш. — Там, където Портър е бил новобранец.

Отново седяха в черния ескалейд, на няколко минути път от управлението.

Пул почеса наболата по брадичката му четина.

— Когато за пръв път видях онази кутия, която ти и Клеър намерихте в апартамента на Бишъп, останах с впечатлението, че става дума за нещо от рода на трафик на хора. Счетоводни документи, снимки и така нататък.

— И ние това си помислихме, но Клоз дигитализира всичко в кутията, сравни фотографиите с тези в базите данни за изчезнали деца и не открихме съвпадения. И с таблиците не стигнахме доникъде. Твърде неясни са.

— Така, както го виждам аз, са възможни два сценария — размишляваше на глас Пул. — Всички жертви имат връзка помежду си, включително кметът. Ако се вярва на Бишъп…

— Аз лично не му вярвам.

Пул му хвърли строг поглед, за да замълчи.

— Ако се вярва на Бишъп, Портър някак си стои зад всичко, като се опитва да прикрие нещо, което се е случило с него в Чарлстън. „Тя беше там, тя ме видя, когато го направих, трябваше да си замине“ — това според Бишъп е казал Портър, преди да застреля онази жена в хотел „Гийон“. — Преди Наш да възрази, Пул продължи: — Знам, знам, ако Портър е застрелял онази жена. И аз не искам да навлизам в тези води все още. Опитвам се да остана отворен за всякакви хипотези.

— Добре, от мен да мине, ще се включа в играта — каза Наш. — Ако Сам казва истината и Бишъп стои зад всичко, това значи, че Бишъп се опитва да ни посочи нещо, което се е случило в Чарлстън, нещо, свързано с децата на онези снимки. Съмнявам се, че би избил всички тези хора само за да прикрие нещо. По-скоро ги е убил като някаква форма на отмъщение. Знаем, че Талбът е бил близък с кмета. Това също може да е свързано по някакъв начин.

— Който и от двамата да е виновен, със сигурност не действа сам — изтъкна Пул. — Имаме ли единодушие поне по този въпрос?

Наш кимна.

— Прекалено много работа е за сам човек. А и сега и двамата са в ареста, обаче нещата продължават с пълна пара. Бих заложил на Уейднър. Защо не и онази жена, която Сам каза, че е била в хотел „Гийон“ заедно е Бишъп — Уернър. Може да са и двамата. Нямам представа.

Пул хвърли бърз поглед през прозореца на колата.

— Много мислих за този вирус.

— И?

— И нещо не ми се връзва. Убийствата на У4М винаги са били от близко разстояние и прекалено лични — очи, езици, уши… Кражбата на вируса обаче, както и използването му по този начин — това е пълна противоположност. Той не би могъл да знае кого ще зарази. Няма конкретна цел.

— Е, поне си изпълни предназначението, що се касае до Ъпчърч — отбеляза Наш. — Докараха онзи специалист светкавично.

— Хм, има го и този момент. Но някак си изглежда… не на място. Помниш ли, когато бяхме в Щаба и ти споменах за шумотевицата?

— Каза, че трябва да се отървем от шумотевицата, че е за отвличане на вниманието.

— Мисля, че вирусът е точно такъв „шум“.

— Възможно е.

Замълчаха. После Пул се обади:

— Ако Бишъп казва истината и Портър стои зад цялата афера, как вирусът помага на Портър?

— Няма да тръгна по този път.

— Каза, че си открит за всякакви хипотези.

Наш кихна три пъти и избърса нос в ръкава си.

— Извинявай. Просто настинка е, кълна се.

Кихна още веднъж, наведе се напред и изпъна ръка. Изглеждаше така, сякаш се опитва да затаи дъх в опит да потуши пристъпа на кихавица. Когато се успокои, се намести обратно на седалката. Очите му бяха червени и подпухнали.

— Сам няма никакъв мотив да разпространява вируса или да иска да зарази първите отзовали се. Особено като знае, че първи на местопрестъплението ще пристигнем ние с Клеър.

Пул не отговори веднага. Искаше да подбере думите си внимателно.

— Има нещо, което не съм споделил с теб. Трябва обаче да го знаеш. Понеже е важно. След като говорих с Портър тази сутрин, пуснах молба за достъп до контактната информация за стария му партньор в Чарлстън. Предположих, че Бишъп лъже, но исках да съм изряден и да проверя всичко. Ако нещо се бе случило с Портър в Чарлстън, исках да го знам. — Той замълча за секунда, погледна през прозореца, след което отново впи поглед в Наш: — Съобщиха ми, че Дерек Хилбърн се е обесил в мазето си преди шест години. Не ми казаха подробности, но въпреки че всичко говорело за самоубийство, местните го разследвали като потенциално убийство. Очевидно е имало предсмъртно писмо, късичко, но написано с друг почерк, различен от почерка на Хилбърн — именно това накарало полицаите да се усъмнят.

— Какво е пишело в писмото?

Пул облиза устни:

— „ТАТКО, ПРОСТИ МИ“.

Наш се отдръпна рязко назад, все едно изчезна в плюшената седалка.

Пул не искаше да продължава, но чувстваше, че трябва да го стори:

— Ако Портър е искал да убие теб, Клеър или когото и да било друг от първите отзовали се, вирусът би бил перфектният способ. А като го припише на Бишъп, работата направо заспива. Ако прикрива нещо, нещо голямо, може да не иска да оставя живи потенциални свидетели.

— Какво би могъл да прикрива?

— Доста хора са умрели покрай него.

Наш изпръхтя подигравателно:

— Та той е детектив от отдел „Убийства“! Все едно да кажеш, че около продавача на стари коли има прекалено много трошки.

— Хилбърн е умрял при подозрителни обстоятелства преди шест години. Точно преди първата жертва на У4М.

— Обикновено съвпа…

— Знаеш, че не вярвам в подобни неща.

— Както и Сам. И той никога не би наранил умишлено Клеър или мен. Абсурд.

— Работех по един случай преди осем години — каза Пул. — Ченге от Синсинати на име Бен Прийс. Човекът работеше в полицията почти петнайсет години, беше спечелил повече почетни грамоти от половината си екип. Лесно би могъл да стане капитан, но искаше да остане в отдела за нравствени престъпления. Казваше, че вършел повече добро там. „Вътрешни разследвания“ получиха оплакване от отдел „Наркотици“ — Прийс бил забелязан в съмнителна част на града в три сутринта. Тайно следял същия дилър, който от отдела били набелязали. Нямало причина полицай от „Нравствения“ да е там в толкова ранен час. Не го приближили, просто щракнали една-две снимки и предали информацията на „Вътрешни разследвания“. Открили въпросния дилър мъртъв след седмица — свръхдоза хероин. Знаеш как действат „Вътрешни“ — веднага сложили проследяващо устройство на личния автомобил на Прийс. Сдобили се и с разрешение да подслушват джиесема му. Забелязали нещо странно — три или четири нощи в седмицата Прийс излизал навън, но оставял мобилния си вкъщи — данните от джипиеса на колата му не съвпадали с тези от телефона. Започнали да го следят и установили, че извършва тайно наблюдение над хора, които нямали нищо общо с работата му, също като онзи дилър. „Вътрешните“ почнали да ровят, сложили шпионски програми на служебния и на домашния му компютър. Оказало се, че компютърът на бюрото му преди няколко години принадлежал на полицай от отдел „Наркотици“ и когато IT отделът разпределил машината на друг служител, не форматирали харддиска, както е по протокол, а просто създали нов потребителски акаунт. Не е било лесно, освен ако не знаеш къде да търсиш, а Прийс очевидно знаел. Предишният собственик на компютъра използвал програма, наречена „PassVault“, за да съхранява паролите си, така че когато Прийс се логвал като него, получавал достъп до всичките му акаунти, включително и до базата данни, която ползвал в отдел „Наркотици“. Като проверили влизанията, разбрали как Прийс получава сведенията си. Междувременно успели да свържат с него шест други убийства, станали почти три години по-рано. Доста зает е бил. „Вътрешните“ го оставили да действа, но тихомълком подготвяли материал за дело. Открили още две убийства — едното в Индиана, другото в Западна Вирджиния. Тогава включиха и мен. Свързах още три жертви с него — всичките ченгета. Лоши ченгета, между другото — установихме това после, обаче корумпирани или не, знаехме, че ги е убил. Беше си покрил следите, но ти е известно, че няма значение колко дълго метеш пода — някои отпечатъци са упорити. Когато най-накрая го обвинихме, имахме доказателства за четиринайсет негови убийства, плюс още три, за които нямахме достатъчно доказателства. Призна си всичко, даже не поиска профсъюзен представител. Не се наложи да му извиваме ръцете. Беше облекчен. Каза, че искал да спре, но не можел. И че се надява вече да спи като хората. След това ни разказа за партньора си.

— За партньора си?

— Да. Твърдеше, че партньорът му знаел какви ги върши, бил се досетил още преди година, затова му плащал да си държи устата затворена. Партньорът му беше диабетик. Прийс призна, че е подменил една от ампулите му с инсулин с такава с физиологичен разтвор. Каза, че сега, щом истината е излязла на бял свят, няма нужда партньорът му да умира.

Без да го поглежда в очите, Наш каза:

— Сам никога не би ме наранил. Нито мен, нито Клеър, нито когото и да било. Далеч си от истината.

— Партньорът на Прийс бе негов братовчед… член на семейството — отвърна Пул. — Личностите, които сме на публично място, не са същите като онези, които сме при закрити врата. Възмездителите, които прибягват до саморазправа, се раждат заради разочарованието от системата. Всяка от жертвите на У4М е била замесена в някаква престъпна дейност. Не може да отречем това. Кой би имал по-силен мотив? Дете, уловено в капана на системата на приемните домове, или детектив, който е виждал доста от лошите да си тръгват свободни и ненаказани?

Наш затвори очи и се облегна на седалката.

— Чарлстън.

— Какво?

— Без значение дали вярваш на Бишъп, или на Сам, и двете теории водят към Чарлстън — отвърна Наш. — Помоли ме да бъда обективен. Ето, обективен съм. Бишъп ни сочи към Чарлстън, а Сам може да иска да не знаем за нещо, което се е случило там. Нямам нищо против да поровим в тази посока, ако така ще сложим край на цялата тази каша.

Той извади телефона от джоба си и набра Клеър. Включи се гласовата поща. Зае се да пише съобщение.

— Какво правиш?

Без да вдига поглед. Наш отговори:

— Казвам на Клеър и Клоз да потърсят дали жертвите в болницата имат някаква връзка с Чарлстън.

— Нито думичка за кмета — предупреди го Пул. — Не и докато не разберем какво става.

Наш не отговори. Дописа съобщението, изпрати го и прибра телефона в джоба си.

Шофьорът удари твърде рязко спирачки и задницата на ескалейда поднесе тромаво наляво, след това надясно, след като колата бе овладяна. Двамата погледнаха през прозорците. Вината не беше на шофьора. Отпред имаше сериозно задръстване, стоповете светеха и автомобилите отчаяно се мъчеха да избегнат сблъсък във валящия неспирно сняг.

— Съжалявам — каза шофьорът. — Солта не върши особена работа при тези температури. Спира да разтапя снега при минус петнайсет.

Наш кихна отново.

— Колко е сега?

— Минус шестнайсет. С вятъра се чувства като минус двайсет и три.

Пул се загледа през предното стъкло. Колите по Мичиган авеню не помръдваха.

— Можете ли да ни кажете какво става?

Без да сваля ръка от волана, шофьорът изпъна показалец напред:

— Пред полицията има огромна тълпа. Може би евакуация или нещо от този род?

Телефонът на Наш изписка. Той го извади от джоба си и се вторачи в дисплея.

— Какво има?

Мълчание.

— Наш?

— Току-що получих съобщение от скрит номер.

— Какво пише?

— „Не можете да опазите живота ми. Никой не може да го опази. Той няма да спре, докато умрем до един“. — Наш спря за секунда. — Подписано е „АБ“.