Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (57)

57.
Наш

Ден пети, 17:03 ч.

„Пицата на Кармин“ заемаше целия долен етаж на стара триетажна сграда на Западна Двайсет и шеста улица в онази част на града, която бе известна като Литъл Вилидж. Наш с огромни усилия вкара шевито на едно свободно местенце за паркиране откъм северната част на улицата. Седеше в колата, слушаше как моторът кашля и се дави и наблюдаваше червено-зелено-бялата витрина. През вратата от време на време излизаха служители с топлоизолирани чанти за пици. Някои продължаваха пеша по улицата, други се запътваха към паркираните две сгради по-нататък автомобили. Докато Наш изчакваше, мъж на около шейсет задържа вратата отворена пред един от служителите, след което влезе вътре. Излезе пет минути по-късно с кутия пица в ръка. След секунда момиче с пухкаво розово палто, шал, шапка и ръкавици се провря през същата врата, излезе след малко с две кутии и чанта и се затича към работещата на празен ход кола, шофирана от жена, която по всяка вероятност бе майка й.

Нищо не подсказваше, че зад тази фасада се крие агенция за компаньонки. Наш огладня. Стомахът му бе започнал да ръмжи преди около пет минути. В доклада, който бе получил от нравствения отдел, се казваше, че бизнесът с компаньонки се върти от това място вече почти цяло десетилетие. Освен това пишеше, че „Пицата на Кармин“ има рейтинг четири звезди и половина в популярния Yelp.

Не че да поддържаш законен бизнес като прикритие за сенчестите си дейности, беше нещо ново. Само че Наш бе силно озадачен от местоположението на „Пицата на Кармин“ — беше на по-малко от една пресечка от затвора на окръг Кук. Институция, разпростряла се върху почти половин квадратен километър, приютила 6500 затворници, 3900 пазители на реда и 7000 цивилни служители. От мястото, на което бе паркирал, се виждаше ъгълът на огромната сграда. Не можеше да не се чуди колко от пиците на Кармин отиват в ръцете на чикагските полицаи всеки ден. Можеше да се обзаложи, че имат някакво тайно ръкостискане или намигване, понеже нямаше как подобен пазар за плът да не бъде разкрит толкова дълго. Отдел „Нравствени престъпления“ например знаеше всичко. От затвора също би трябвало да знаят. Само че никой не даваше пет пари. Сигурно пиците бяха дяволски вкусни.

Наш угаси двигателя, изхлузи се от колата и устремно пресече улицата. Подхлъзна се на един заледен участък в края на тротоара, успя да запази равновесие и отвори вратата на „Пицата на Кармин“.

Ароматът вътре беше божествен.

Момче на около шестнайсет с фирмена фланелка с логото на „Пицата на Кармин“ лекьосана със сос, го изгледа иззад тезгяха:

— Парче или цяла?

Кухнята бе разположена зад тезгяха — открита, напълно видима. Поне половин дузина пещи работеха с пълна пара, наоколо се суетяха петима — бъркаха соса, миеха чинии, месеха тесто… Господи, колко беше гладен! Опита се да не гледа натам.

— Може ли да говоря с управителя ви?

Хлапето подбели очи и извика през рамо:

— Ади, още едно ченге се домъкна!

— „Още едно ченге“? Много ли ченгета идват?

Хлапето не отговори, а се запъти към кухнята, без да промълви и думичка.

Миг по-късно от вратата до мивката излезе жена на около петдесет, облечена в бял пуловер и черен клин. Сигурно тежеше към сто и четиресет килограма. Наш с интерес наблюдаваше как жената се обръща настрани, за да се промуши между масите и фурните и да стигне най-накрая до тезгяха. Изгледа го от глава до пети и се подсмихна:

— Какво?

— Не съм дошъл за пица — поясни Наш.

— Глупости! Дори ченгетата, които ни доят, плюскат пица. Идвай насам.

Тя се врътна кръгом и се запровира обратно.

Наш я последва.

Заведе го в тесен офис, препълнен с кашони, и му нареди да затвори вратата. Той се подчини. Тя се тръсна в един въртящ се стол зад бюрото и се облегна назад.

— Казах на оня Уорник всичко, което знам. Той ме предупреди, че и вие ще дойдете въпреки всичко. Каза, че дори може да домъкнете и федералните, за да се опитате да ме сплашите. Пълна загуба на време, мен ако питате, но тъй и тъй сте дошли, изпейте си урока. Само гледайте да сме приключили, преди да стане време за вечеря, че тогава е пълна лудница.

— Не ми изглеждате много притеснена.

Тя изпуфтя.

— Че какво може да ми направите? Нищо нередно не се случва тук. Аз съм сватовница, това е всичко. Какво правят онези пълнолетни хора в свободното си време, си е тяхна работа, не моя. Била съм в съда повече пъти, отколкото мога да преброя, и обвиненията никога не издържат. — Тя се наведе напред и понижи глас: — Честно, ако знаехте какви имена имам в списъка с клиентите си, щяхте да разберете, че няма грам шанс да ме вкарате в неприятности. Имам копия от този списък при приятели из цялата страна. Ако нещо ми се случи, разни неща на секундата тръгват да изтичат из медиите. Ще видите как акаунтът ми в Инстаграм вече няма да публикува пухкави котенца, а снимки на политици, облечени като Малката Русалка в садо-мазо вариант. Мога да ви гръмна по средата на Двайсет и шеста улица, ако поискам, и никой няма да ме бутне и с пръст. Та, да си дойдем на думата, че минава пет часът. Какво искате от мен?

Отпред имаше още един стол. Наш разчисти седалката от натрупаните разпечатани пликове с писма, сложи ги на бюрото и се настани удобно.

Жената се намръщи.

— Това не ми прилича на бързо приключване.

— Никак даже.

Тя въздъхна:

— Вижте, казах и на Уорник — изпратих Латрис. Руса коса, сини очи, двайсет и две годишна, без възражения относно малките странности на господин кмета. Била е с него два пъти, знаеше какво е. С мен е вече три години, затова й разказах какво би могла да очаква, ако той се опита да предприеме нещо неочаквано. Тези мъже често еволюират — или деволюират, в зависимост от гледната точка. Като млада съм се нагледала на какво ли не — кметът не е някаква изненада или аномалия, просто поредната подточка в списъка с говна, какъвто представлява съвременният мъж. Тя отиде подготвена, също като останалите ми момичета. Пристигнала на мястото плюс-минус три минути от часа, в който се очаква, и си тръгнала трийсет и осем минути по-рано. Никаква изненада — поне не и от моя страна. Не позволявам да се случват изненади. Онова момиче с кестенявата коса не е от моите. Нямам представа кое е.

— Пазите ли някаква документация?

— Ама вие наистина ли мислите, че щях да ви я покажа — дори да имах?

Наш сви рамене.

Тя кимна към очукания лаптоп на бюрото:

— Не мога да ви ги покажа, даже и да искам. Компютърът ми лепна някакъв вирус. Всичките ми файлове са прецакани. Чакам компютърджията да дойде и да ми го оправи.

Наш отвори снимките на двете жени, които бяха открили в компютъра на Ъпчърч, и плъзна телефона си по бюрото.

— Тези двете познати ли са ви?

Отначало изобщо не ги погледна. Взираше се в него, сякаш се състезаваха кой ще мигне или ще сведе очи пръв. Когато все пак им хвърли един поглед, само поклати глава:

— Не, не са от моите.

Наш й показа фотография на Сам Портър:

— А този човек?

Жената замълча. Отначало Наш си помисли, че го е разпознала, но след това осъзна, че е виждала толкова много мъжки лица през годините, че й бе необходимо малко повечко време, преди да прерови картотеката в мозъка си.

— Не е от клиентите ни — каза тя най-накрая, облягайки се отново назад.

Наш първоначално почувства прилив на облекчение, но после до съзнанието му стигна фактът, че дълбоко в себе си наистина бе мислил, че тя ще разпознае Сам. Това го разтревожи, понеже въпросната мисъл бе родена от детектива, скрит в подсъзнанието му. Някои хора наричаха този детектив „шесто чувство“, други — „интуиция“. Някога Портър му бе казал, че си струва да се вслушва в този глас. Според него подсъзнанието имало начин да подреди парченцата от пъзела малко по-бързо от съзнанието и щом веднъж се научиш да се доверяваш на този глас, да го слушаш, ставаш по-добър детектив. Наш тогава му бе отвърнал, че трябва да спре да слуша гласовете в главата си. Може би сега бе моментът да последва собствения си съвет.

Той смени темата:

— Кога компютърът ви прихвана този вирус?

— Преди около седмица. Все едно изведнъж го удари старческата сенилност и почна да забравя разни неща. Всички дати се разбъркаха, ето това е най-лошото — всеки файл, който погледнах, дори в самите файлове, като екселски таблици и уърдовски документи например, всяка дата бе сменена с някаква произволна. Не знам как е станало! Не съм от онези, дето цъкат, без да гледат, върху разни линкове в писма или по уебстраници. Моят компютърджия каза, че дори не е възможно с работещия тук софтуер. Определено е шибан малоумник.

— Имам човек, който би могъл да го оправи. Искате ли да го питам ще се заеме ли?

Тя се засмя за пръв път, откакто бе дошъл:

— Това е най-забавното шибано нещо, което съм чувала за цяла седмица! — Ухили се. — Ама разбира се, господин Ченге! Вземете лаптопа ми и го направете да е като новичък, само не поглеждайте нищо вътре, нали мога да ви се доверя? Я върви се шибай! — Столът изскърца под тежестта й. — Мисля, че приключихме тук.

— Още нещо. — Наш прегледа снимките в телефона си и намери онази, която търсеше. Беше гърбът на един от полароидните кадри, открити в апартамента на кмета в хотел „Лангам“. Той увеличи изображението, за да може написаният на ръка текст — 203. БЖ15 3х. ЛМ — да се вижда по-добре и плъзна телефона към нея.

— Това говори ли ви нещо?

Тя отново се наведе напред и извъртя телефона така, че да може да прочете думите. Отначало не каза нищо. Не се и налагаше. Лицето й пребледня мъртвешки и ченето й увисна за части от секундата, преди тя да възвърне самообладание и да бутне телефона към него.

— Нямам представа.

— Не му е времето сега тепърва да почвате с лъжите.

— Говорете с Уорник. Не искам да се забърквам.

— Уорник знае какво значи това?

— Трябва да си вървите.

Тя се изправи, отиде до вратата и посегна към дръжката.

— Свързано ли е с Чарлстън?

Това я накара да замълчи за кратко.

— Чарлстън? Не… не съм сигурна какво… просто говорете с Уорник.

— А с „Гийон“?

Тя бързо поклати глава, развълнувана, опитваща се да си събере мислите.

Някой почука на вратата и Ади отвори. Отвън стоеше момиче на около деветнайсет години, облечено в елегантна сива рокля, с обувки на токчета. Намръщи се, когато видя Наш:

— Извинявай, не разбрах, че не си сама. Трябва ми превоз.

Ади се намръщи:

— Майкъл ще те закара. Освен ако детектив Наш не си предложи услугите. Той тъкмо си тръгваше.

При споменаването на думата „детектив“ очите на момичето се разшириха.

Наш се изправи.

— Мога да ви закарам до някое убежище за малтретирани жени.

— Можете и просто да си тръгнете — каза Ади, отваряйки вратата по-широко.

Наш се усмихна на момичето, като се опитваше да изглежда успокояващо, и почувства как кихавицата гъделичка вътрешността на носа му. Момичето направи крачка назад. Той мина покрай двете и излезе от офиса.

Зад гърба му жената извика:

— Това не е нищо ново, детектив. Абсолютно нищо ново. Всичко това се случва още от мига, в който Ева казала на Адам: „Ако искаш да направя това, по-добре ме черпи една ябълка“. Единственото, което върша, е да се грижа нещата да са безопасни и добре организирани. Трябва да ми бъдете благодарен. По-добре е тези момичета да работят за мен, отколкото да търчат като въртоглави по улиците навън, сам-самички. И двамата знаем как свършва тази история.

Наш знаеше.

Взе две парчета пица, току-що извадена от фурната, и си тръгна. Не защото искаше, а защото това не беше неговата битка. Поне не и днес.