Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (9)

9.
Клеър

Ден пети, 06:29 ч.

Клеър кихна и издърпа още една хартиена кърпичка.

— Май ще ни трябва по-голяма кутия^[1] — изрече Клоз с най-добрия северняшки акцент от Ню Ингланд, на който беше способен (не беше кой знае колко добър). След което подсмръкна.

Клеър му хвърли мрачен поглед.

— Хич не ме блазни идеята да си умра тук с теб.

Клоз се облегна на стола. Старият метал изскърца жалостиво.

— Ако можеше да умреш, където и с когото си поискаш, кого би избрала?

Тя се замисли за секунда.

— Матю Макконъхи. Винаги съм си мислела, че е доста секси като за бял пич. Е, Макконъхи на четиресет и нещо, разбира се, не онзи младият от „Объркани и непокорни“.

— Къде?

— Може би на плаж в Барбадос.

Клоз поклати глава:

— О, я пак си помисли… Единственият начин да умреш на плаж е да бъдеш изяден от акула. Никой не иска да бъде изяден от акула.

— Това е много тъпа и шибана игра.

Клоз не й обърна внимание:

— Аз бих заложил на Дженифър Лоурънс, но само ако носи кожените дрехи от „Игрите на глада“.

— И къде би искал да умреш?

— Толидо, Охайо. Несъмнено.

— Защо точно Толидо?

Той сви рамене:

— Няма акули.

— Очевадно.

— Освен това в Толидо няма какво да се прави. Така че, ако сме там с Дженифър Лоурънс, заключени в някаква долнопробна мотелска стая…

Клеър стисна очи и запуши ушите си:

— Достатъчно! Не искам да знам какво се случва в главата ти. Нито сега, нито никога.

— Просто се опитвам да разведря обстановката.

— Знам.

— Не искам да умра тук.

— Знам.

— Не можем да напуснем сградата и почва да ме хваща съклет.

— Знам.

С десния си крак Клоз се отблъсна от пода и започна бавно да се върти на стола си обратно на часовниковата стрелка.

— Вирусът ТОРС има инкубационен период десет дни. Нашият приятел от ЦКПЗ още не е дошъл да ни го съобщи, но по протокол са длъжни да запазят карантината на това място не по-малко от десет дни след последния известен случай. Ако вирусът не ни убие, вероятно няма да ни пуснат оттук поне още две седмици.

— Надали ще ни държат толкова дълго.

— Защо не? — възрази Клоз. — Имаме легла, храна, достъп до всякакви медицински услуги и сме изолирани. Можеш ли да се сетиш за по-добро място, където да ни държат? Едва ли ще рискуват вирусът да напусне тази сграда.

— Бишъп разполага с вируса и може да е навсякъде.

— И ако зарази други, най-вероятно ще ги докарат тук за лечение поради същите причини, поради които държат всички ни тук — легла, медикаменти, храна, изолация. Ще ни държат заключени, докато епидемията затихне от самосебе си. Без лечение всичко друго е безсмислено. Никой няма да рискува избухване на епидемия. Дори да заловят Бишъп днес, пак няма да ни пуснат. Поне докато всичко това свърши.

Клеър знаеше, че е прав, но нямаше намерение да го признава на глас. Смачка на топка кърпичката и я метна към кошчето. Не го уцели.

Три бързи почуквания на вратата.

И двамата вдигнаха глави.

Джеръм Стоут влезе в стаята, преди някой от тях да е отворил уста.

Като шеф на охраната в болницата той не се бе спрял и за секунда, откакто бяха пристигнали, затова изглеждаше изтощен като всички тук. Обикновено гладко избръснатата му глава бе покрита с наболи косъмчета, на униформата му имаше петна от пот под мишниците. Клеър беше чувала, че е поел поста в болницата след пенсионирането си от чикагската полиция преди пет години. Определено не беше очаквал да му се случват подобни неща. Носеше бяла хирургическа маска, затова умореният му глас прозвуча леко приглушено:

— Детектив, трябва да дойдете с мен.

— Защо?

Нервният му поглед се стрелна към ъгълчето, където седеше Клозовски, след това обратно към нея:

— Намерихме труп. Лоша работа.

— О, мамка му — измърмори Клоз.

Клеър стана.

— Сложете си това — инструктира я Стаут, кимайки към маската, която й бяха дали.

Тя си я сложи и нагласи връвчиците зад ушите си, докато бързаше след него.

Клеър не гореше от желание да мине през кафенето на самообслужване, но преди да попита Стоут няма ли друг път, той закрачи направо през него. В мига, в който я видяха, хората изригнаха. Когато полицаите бяха довели осемдесет и седемте потенциални жертви на Бишъп в болницата, ги бяха инструктирали да стоят в това помещение и в двете други прилежащи, които обикновено се използваха от персонала. Освен Клозовски тя бе единствената представителка на чикагската полиция тук и затова я разпознаха на момента. Някои носеха маски, други не, но всички без изключение крещяха. Изправяха се и тръгваха към нея, а в очите им пламтеше гняв. Искаха отговори, също както и тя, но за жалост нямаше какво да им каже. Проби си път през тълпата колкото можеше по-бързо, като успокояваше онези, които бяха по-близо, че всичко ще свърши скоро. Не че веднага не надушиха лъжата. Много от тях бяха медици. Прекрасно знаеха как стоят нещата. Децата им и половинките им бяха идвали тук. Някои бяха избутали встрани масите и бяха започнали да си правят импровизирани палатки от болничните чаршафи, отделяйки се от останалите. Поне двайсет-трийсет души липсваха. От това, което й бяха казали по-рано, Клеър знаеше, че на някои от семействата бяха предоставени стаи, но нямаше достатъчно за всички. Онези, които имаха кабинети, се бяха преместили там, други бяха окупирали съблекалните. Неколцина дори бяха тръгнали на визитации, все едно нищо не се е случило. Бяха се опитали да ги върнат, преди да са разпространили вируса, но по-голямата част от докторите знаеха, че вече е прекалено късно. Сега цялата сграда, не само кафенето, беше карантинна зона, точно както бе казал Клоз.

Стоут я поведе към асансьорите. Тя въздъхна, щом вратите се затвориха пред тях, разделяйки ги от гневната тълпа.

Когато останаха сами, Стоут каза:

— Някои от тях се опитаха да счупят стъклените врати в лобито и да се измъкнат, но полицията е изпратила Отряда за бързо реагиране. Не ми се иска да мисля какво ще се случи, ако някой все пак се измъкне.

Всъщност именно Клеър беше тази, която предложи да се изпрати специален отряд на позиция пред болницата, само че нямаше никакво намерение да му съобщава този факт. През годините, прекарани в полицията, се беше оказвала в центъра на три „цивилни събития с ескалирало напрежение“ (ченгетата никак не обичаха да ги наричат „размирици“). Всяко бе предшествано от нещо, присъствало първоначално във въздуха, предвестник, така да се каже. Тази болница направо смърдеше на „предвестник“ и не бе Клеър първият човек, забелязал това. Хората от персонала се занимаваха с техните си работи в почти пълно мълчание, а очите им се стрелкаха между тях самите и тълпата непознати в тяхното кафе. Родители се лигавеха с децата си и при първата, дори най-лека кихавица или кашлица започваха да се разменят убийствени погледи. Имаше предложения Агенцията за контрол на заболяванията да изолира болните. Бяха говорили с шефовете да се отцепи едно крило на втория етаж, но дори и да бяха напреднали с преговорите, тя нямаше как да знае, понеже не й бяха казали никакви подробности.

Качиха се с асансьора на четвъртия етаж.

Когато вратите се отвориха, Стоут с жест й показа пътя по коридора вляво. Надписът на стената гласеше: „Кардиологично отделение“.

— Една от сестрите го откри преди десетина минути.

— Кого?

Той не отговори. Продължиха по друг коридор, след това по трети, докато най-накрая се озоваха в нещо като административно крило. Повечето врати бяха затворени, а щорите — спуснати.

— Втората отляво — посочи Стоут.

Клеър се отправи натам. Върху табелката на вратата беше изписано „Д-р Станфърд Пенц“. Ръката й се отпусна върху служебното оръжие в кобура на хълбока й.

— Това няма да ти трябва.

Независимо от това Клеър откопча кожената каишка на кобура — за всеки случай, и стисна ръкохватката на оръжието по-здраво, докато се пресягаше към бравата. Вратата се отвори с лекота. Отляво имаше кушетка, а отдясно — махагоново бюро с два стола, тапицирани с кожа и плюш. Стената бе покрита с дипломи, а на бюрото бе поставена една-единствена семейна фотография: трима души — мъж на шейсетина години, съпругата му и момче на около дванайсет, всички усмихнати и издокарани като на празник.

В средата на стаята, с лице към огромния прозорец на отсрещната стена, на колене стоеше мъж. Главата му бе приведена, брадичката почти допираше гърдите му. Не носеше обувки. До него бяха оставени чифт черни мокасини.

Клеър пристъпи напред.

Стоут, който бе останал на вратата, се окашля, но не каза нищо.

Клеър заобиколи мъжа и като застана между него и прозореца. Тогава видя кръвта и трите малки бели кутийки, наредени на една линия върху пода.