Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (125)

125.

Дневникът

Докато стигна до патрулката, Пол вече изскачаше от уличката, като ми махаше с две ръце.

— Бягай! — изкрещя той.

— Какво стана?

Стоях до багажника на полицейската кола. Вратата откъм шофьора беше отворена. Двигателят работеше. От радиото вътре се разнасяха някакви приглушени гласове.

Пол не отговори. Притича покрай мен, към тротоара на Къмбърланд. Не забави ход нито за секунда.

Погледнах назад към уличката, но от мястото, където бях застанал, не успях да видя нищо.

Все още държах в ръка месарския нож, затова се приближих до отворената врата, мушнах се в патрулката и прерязах кабела на микрофона. Когато излязох, забих острието в предната лява гума, преди да се затичам след Пол с цялата бързина, на която бях способен.

От уличката се дочу вик. Приличаше на човека с вана, но не се обърнах да проверя дали наистина бе той.

Отпред покрай ъгъла на Чърч стрийт се появи Винсънт. Той спря колата, като почти блокира кръстовището. Пол дръпна припряно задната врата и се метна вътре. Наоколо свиреха клаксони. Със залитане се добрах до шевито, буквално паднах върху седалката и успях някак си да затворя вратата зад гърба си. Винсънт натисна газта до ламарините и се понесохме по Къмбърланд. Когато минахме обратно покрай уличката, човекът с вана беше изчезнал. Опитах се да се вгледам, но беше твърде тъмно.

— Къде е Невестулката? — попита Винсънт, приведен зад кормилото. Направи толкова рязък десен завой, че Пол се изтърколи върху мен.

Пол се тресеше целият. Лицето му бе мъртвешки бледо. Измънка нещо, но не можах да разбера какво точно.

Сграбчих го за рамото и го обърнах към себе си:

— Какво стана? Къде е Невестулката?

Пол ме погледна. Устата му се отвори, но от нея не излезе нито звук.

— Пол!

Той заговори в паузите между резките вдишвания и издишвания:

— Той е… о, господи… той го застреля… мъртъв е… Невестулката е мъртъв…

Опитах се да го накарам да разкаже какво се е случило с подробности, но той зарови лице в ръцете си и избухна в сълзи.

Друга полицейска кола с пуснати светлини и сирена ни подмина в насрещното, очевидно насочена към Къмбърланд.

— Трябва да се махаме — каза Винсънт и зави по някаква пряка.

Още две патрулки се приближаваха. Сирените виеха като полудели.

Винсънт погледна към часовника на радиото.

— Изминаха почти четиресет минути. На половин час път сме.

— Казах на Либи два часа. Връщаме се.

Винсънт кимна.

Стигнахме за рекордно време.

Колата на Финики я нямаше.