Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Даниелс (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rusty Nail, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Silverkata (2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2022)

Издание:

Автор: Дж. Е. Конрат

Заглавие: Ръждив пирон

Преводач: Станислава Лазарова

Година на превод: 2010 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство „Монт“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010 (не е указана)

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Соня Георгиева

Художник: Димитър Стоянов — Димо

ISBN: 978-954-8055-23-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16558

История

  1. — Добавяне

Глава 6

— Здравейте, лейтенант. Надявам се, че ни помните. Аз съм специален агент Дейли, а това е специален агент Кърси. — Наведе се леко. — От Бюрото сме.

Бяха с еднакви подстрижки. Специален агент Джим Кърси беше в сив костюм. Специален агент Джордж Дейли, който беше със същия ръст и телосложение като Кърси, носеше също сив костюм, но неговите копчета бяха четвъртити, за разлика от заоблените на колегата му. Вероятно така собственикът им ги разпознаваше.

— Мога ли да видя картите ви? — помолих аз.

Дейли посегна към джоба си, но Кърси го спря с поглед.

— Шегува се. Обича да прави така.

— Не сте ли чели профила ми? — попитах Дейли.

Отпусна ръката си и застана като федерален. Дейли и Кърси бяха от ООТП от отдела за поведенческо изследване на ФБР. ООТП беше съкращение от Отдел за оценка на тежки престъпления, където използваха високотехнологични методи на профилиране на заподозрените и невероятни компютри, с които губеха времето на местни полицаи като мен.

— Имаме невероятни новини — каза Кърси.

Не се стърпях:

— Напускате Бюрото и се присъединявате към пътуващата трупа на Майкъл Флетли?

— Не. Полицейското управление на Ивънстън ни покани при разследването на новото убийство на Джинджифиловия мъж.

Ето едно доказателство, че господ ме мразеше.

— Имаме копие на видеозаписа. В него има общи черти с убийствата на Корк.

— Господа — започнах аз — докато цялата се изпълвам с топлота и уют, че вие сте…

— ОБИ вече направи профил — прекъсна ме Кърси, а Дейли извади дебел топ хартия от куфарчето си и ми го стовари на бюрото.

— ОБИ е компютърът в ООТП — обясни Дейли. — Той е прецизно събрана база с данни от извършените престъпления на територията на САЩ.

Всеки път, когато се отбиваха при мен, ми разясняваха какво е ОБИ. Вероятно на врата си имах табела: „Обяснете ми пак. Аз съм идиот“.

— Въпреки че нямахме достатъчно време, за да анализираме подробно хасетата, ОБИ смята, че това е работа на имитатор — каза Кърси.

— Имитатор — продължи Дейли.

— Имитатор — казах аз. — Извадихте си това заключение от бележката или от факта, че се случваше в къщата, където убиваше Корк?

С тези не можех да проявя сарказма си, но това не ме караше да се откажа.

— Ако погледнете профила, ще видите, че това престъпление е отнело изключително много време за подготовка и организиране — каза Кърси.

— Толкова много, че ОБИ не смята, че е работа само на един човек — каза Дейли.

— Фактите сочат, че убиецът всъщност е група от хора — каза Кърси.

— Група? — попитах аз.

— Организирана група от поне трима души. Вероятно членове на клуб или на организация.

Пробвах се наслуки.

— Като „Родителско учителска организация“?

— Всъщност — каза с понижен глас Кърси — имаме информация от Национална сигурност, че трима членове от подривна бразилска група са минали през митницата на летище О’Хеър преди 11 дена.

Вдигнах ръка.

— Момчета, въпреки че изпратената до мен касета може би е искала да подтикне към терор, не мисля, че става дума за терористичен акт.

— Те не са терористи — каза Дейли. — Наричат се „Царете на самбата“.

Кърси добави:

— Музиканти са.

Поех си дъх, преди да кажа нещо.

— Мислите, че убийците са трио бразилски самба музиканти?

Дейли изпъна дясната си ръка и сви пръсти.

— Организирани са. Съсредоточени са. Мотивирани. И са в отлично физическо състояние, както си личи от обложката на компактдиска им.

Проверих си врата за надписа „Аз съм идиот“. Нямах такъв. Но се замислих дали да не им направя два, с еднакви сиви букви.

— Господа — започнах аз.

— Има и още — прекъсна ме Дейли. — Според Интерпол барабанистът и вокалистът имат предишни провинения, а и в последно време има десетки примери на осакатявания в Бразилия.

Кърси се наведе.

— Осакатяване на добитък — каза той.

— А може би техният музикант на маракаси пие кръв от животни — предположих аз.

Дейли и Кърси размениха погледи.

— Явно не вземате всичко това несериозно, лейтенант.

Въздъхнах.

— Съжалявам, момчета. Беше тежък ден за мен. Защо не ми оставите да прочета доклада и ще ви се обадя, да речем, следващата седмица?

Още един разменен поглед. Чудех се дали си комуникират чрез телепатия. Вероятно не, защото за нея се изискваше мозък.

— А защо не утре? — попита Кърси.

— А защо не през ноември? — контрирах го аз.

— В четвъртък? — каза Дейли.

— А на куково лято? — отвърнах аз.

— Добре, другата седмица — каза Кърси. — Сами ще излезем.

— Моля. А аз ще раздам на моите хора бюлетин със заподозрените и да обръщат специално внимание на всички, които говорят португалски.

Агентите ме дариха с безизразен поглед.

— Такъв е езикът в Бразилия — казах аз.

— Знаем — каза Дейли.

— Учили сме в Харвард — сподели Кърси.

— Благодаря ви, че се отбихте, господа. — Хванах доклада. — Веднага се заемам с него.

Излязоха, а аз сложих доклада в папката за разпределяне върху празната ми чаша за кафе. Бързо погледнах часовника си — „Мовадо“, който Лейтъм ми подари, и видях, че е почти време за обяд, а Хърб вероятно беше приключил с процедурата си. Обадих му се.

— Ало — гласът му беше уморен.

— Как мина колоноскопията? Нагъваш ли вече голяма кутия с начос?

Дълга пауза. Чух звуци от болница. Някъде говореше сестра. Викаха доктор.

— Откриха нещо. Тумор.

Онемях за момент.

— Господи, Хърб.

— Направиха ми биопсия. Ще е ясно по-късно.

— Добре ли си?

— Не. Трябва да затварям.

Прекъсна.

Взирах се в телефона и не бях сигурна какво трябваше да направя. Да отида да го видя? Хърб, въпреки че беше пухчо на външен вид, беше истински стоик. Ако отида да го видя, това ще го притесни и вероятно ще го разгневи. Но все пак, туморът е нещо сериозно.

Затворих очи. И преди Хърб имах партньори, но за никого не ми пукаше. Бенедикт ми беше като по-голям брат. Ако Хърб умреше…

Телефонът иззвъня. Затворих кранчето на чувствата си и вдигнах с надеждата, че е Хърб.

— Видя ли се с федералните?

Бейнс.

— Да, капитане. Ивънстън са ги повикали.

— Искам да се оттеглиш.

— Нали ми дадохте 48 часа.

— Казах да се пази тишина. С тези двамата скоро ще се появи телевизионен лагер отпред. Оттегляш се.

— Капитане.

— Оттегляш се.

Затворих телефона и си поех дълбоко дъх. Не ми олекна, затова продължих да дишам дълбоко.

Нещо вътре в мен, някакъв ключ беше натиснат и аз не бях сигурна коя съм вече. Помислих си за Хърб, за майка ми, за бившия си съпруг Алън, за Лейтъм, за работата си, за живота си, за това накъде бях тръгнала и докъде бях стигнала.

Спомних си колко много усилия ми костваше да запазя спокойствие и колко безполезно беше всичко. Спокойствието не вършеше работа. На съдбата не й пукаше колко усилия си положил, колко добре планираш всичко или колко силно желаеш нещо.

Съдбата си има свой план.

Бях на 46 години. Работата ми, моят живот, беше застрашена. Най-добрият ми приятел може да е смъртно болен. Майка ми беше в кома. А аз прецаках всичко, върху което имах контрол; обичах невероятен човек и развалих всичко. И ако исках да си призная, да погледна истината в очите и да се запитам защо — аз знаех отговора.

Дълбоко в себе си аз исках да бъда нещастна. Исках да бъда нещастна, защото това заслужавах и защото се мразех. А това беше доста нездравословен начин на живот и не исках да продължавам така.

Вдигнах телефона и набрах номера по памет.

— Ало?

— Здрасти. Лейтъм, Джак е. Съжалявам. Съжалявам, че те нараних. Знам, че мина доста време и сигурно ти си продължил напред, но аз не съм. Още те обичам. Мога ли да намина?

— Кой се обажда? Познавам ли ви?

Гласът не беше на Лейтъм.

— О, по дяволите! — Прекъснах и пак набрах, този път по-внимателно.

— Свързахте се с Лейтъм Конджър. Не мога да говоря в момента, но оставете номер и име и аз ще ви се обадя.

Отворих си устата, но нищо не изрекох.

Кажи нещо, Джак.

Мълчанието продължи.

Отвори си устата.

Въздухът застина, а всяха секунда беше като удар в корема.

По дяволите, жено, през целия си живот ли искаш да си нещастна?

— Лейтъм, Джак е. Съжалявам за всичко. Обичам те. Бих искала да те видя отново. Моля те, обади се.

Ето. Направих го. Направих нещо за себе си. Малка усмивка се появи на устата ми. Но раменете ми се разтресоха при мисълта, че ще будувам цяла нощ в очакване да ми се обади. За пореден път нямах контрол върху нещата.