Дж. Е. Конрат
Ръждив пирон (13)

Глава 11

Като всички любознателни тийнейджъри и аз бях пробвала цигари. Рано осъзнах, че тръпката от никотина не си заслужава задържането на пушек в белите ми дробове.

Това ми изплува в съзнанието, докато пълзях по димящия килим и бях забила главата си надолу, за да вдишвам и последния кислород, който се носеше по пода на всекидневната.

Резонансът в главата ми утихваше, но звукът на горящия огън се завръщаше. Погледнах набързо през дебелия пушек, но той беше като шкурка за очите ми и аз се чудех накъде всъщност пълзя. Бях дезориентирана и напълно възможно беше да се въртя в кръг. Опитах се да отида до място, където няма пламъци, но бяха останали много малко такива, огънят подскачаше около мен и палеше все повече вещи.

Топлината стана непоносима. Преди много време, в усилието си да потъмня своята болезнена бледнина, отидох на плажа на „Оук стрийт“ през юли месец и реших да си спестя крема против изгаряне, за да ускоря ефекта. Обаче, заспах и се сдобих с едно чудесно слънчево изгаряне, а кожата ми беше толкова червена, че се беше изприщила.

Сега ме болеше повече. Въпреки че не горях самата аз, беше толкова горещо, че все едно бях в печка. Потта се стичаше на вадички от мен, но почти незабавно се изпаряваше, още в мига, в който порите ми я бяха пропуснали навън.

Ударих с кокалчета нещо пред себе си. Изгоряла стена. Тръгнах по нея, сляпа и удряща се в предмети, и накрая стигнах до нещо открито.

Стълби.

При такава ситуация да се качваш нагоре въобще не е добра идея, но нямах друг избор. Качих се по стълбите на четири крака, стисках здраво пистолета с едната си ръка. Скоро щеше да е прекалено топъл, за да мога да го държа. На всичкото отгоре се чудех колко стабилни са патроните. Не ми се щеше куршумите да експлодират в пистолета ми.

Колкото по-нагоре се качвах, толкова по-задимено ставаше, което беше нормално, защото пушекът се издигаше нагоре. Когато стигнах края на стълбите, не можех нито да виждам, нито да дишам. Дробовете ми бяха като две купчини пепел от въглища, главата ми беше замотана. Между кашлицата започнах да плача.

Огънят беше точно зад мен.

Без да зная накъде да вървя, аз продължих по досегашния си курс и усетих плочка под ръцете си. Бях в банята. Коленичих, намерих стена и пуснах осветлението, като се надявах да заработи и вентилаторът и да изсмуче част от дима.

Нямаше ток.

Обезумяла и сляпа, затворих вратата зад себе си и замахах с ръце наоколо, удряйки се в мивката. Пуснах водата, напълних си шепите и полях лицето и очите си, за да ги изчистя поне малко.

Почувствах се по-добре и успях да различа прозореца, който беше срещу мивката. Вентилационен прозорец. Беше твърде тесен, за да мога да се промуша през него, но в този момент малко въздух щеше да ми дойде добре.

Напипах резето, отворих го и си поех дълбок, жаден дъх от хладния нощен въздух.

През пукота от огъня чух сирените.

— Помощ! — опитах се да извикам. Но се чу само нещо като изграчване.

Сложих пистолета си в кобура и опипах за хавлия. Държейки я здраво, аз си пъхнах ръката през прозореца и я развях така бясно, сякаш подавах знак, че се предавам. Прозорецът гледаше към едно от тесните пространства между къщите и единственото, което виждах, бе стената на съседната къща близнак.

След това топлината изведнъж се усили много и с ужас установих, че вратата на банята, която преди малко бях затворила, се бе подпалила.

Закачих хавлията на резето на прозореца и се отдръпнах от вратата, почти пропадайки във ваната.

Но беше лоша идеята за един душ.

Влязох във ваната, завъртях крана и дръпнах малката дръжка, за да пусна душа.

Водата беше топла, но се отрази чудесно на лицето и ръцете ми. Стоях под течащата вода с отворена уста, за да измие разраненото ми гърло. След това се наведох и запуших ваната, за да може да се напълни с вода.

Въпреки че прозорецът беше отворен, пламналата врата произвеждаше пушек по-бързо, отколкото можеше да излезе навън. Седнах, свила колене, и гледах как смъртта се спуска от тавана надолу сантиметър по сантиметър.

Пожарникарите сигурно гасят огъня долу, нали така?

Беше тухлена къща и това несъмнено е от полза, нали?

Не бяха ли видели висящата хавлия от прозореца и не знаеха ли, че бях тук?

Въпреки че беше сигурно над 43 градуса в банята, цялото ми тяло трепереше.

Бях цялата мокра, така че едва ли щях да обгоря до смърт. Пушекът щеше да свърши това. Или водата щеше да се затопли до такава степен, че да се сваря. И май натам вървяха нещата. Бях пуснала студената вода, но всъщност не течеше такава; огънят я подгряваше още докато е в тръбите.

Беше въпрос на време да разберат къде съм и да ме спасят. Най-много две минути. Можех да издържа още две минути. 120 секунди. И щях да бъда в безопасност.

Започнах да броя.

Едно… две… три…

На 160 спрях.

Пламъците пълзяха към тавана и части от изгорялата пластмаса паднаха във ваната и изгаснаха под дъжд от искри. Взех постелката в банята, напоих я с пепелявата вода и я увих около главата си. Душът започна да спира и да капе, след което напълно пресъхна, а ваната беше наполовина пълна.

Завладя ме някакво спокойствие, вероятно резултат от липсата на кислород. Щях да умра. Всъщност, нямах друг избор в случая. Знаех, че трябва да се боря по някакъв начин, за да предотвратя смъртта, но нямаше какво повече да се прави.

Бях победена.

Малка частица от мен не искаше да приеме фактите и ми заповядваше да действам. Можех да се увия в мокри хавлии и да сляза по стълбите. Въпреки че и тази стена беше в пламъци, може би трябваше да избия прозореца в банята и да викам, докато не ме забележат. Но по-голямата част от мен знаеше, че тези опити са напразни. Щях да поживея малко повече, ако чаках смъртта сама да дойде, а не тичах да я прегърна.

След като приех съдбата си, приех и всичко, което я съпътстваше.

Нямаше да разбера дали Хърб има рак или не.

Нямаше да разбера дали майка ми е излязла от комата.

Нямаше да знам дали Лейтъм ми се е обадил.

Нямаше да разбера и кой ме простреля долу.

Това ме натъжи.

Вратата на банята се разтресе и последното нещо, което си спомнях бе, че огнеборец в униформа се пресегна към мен.