Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Даниелс (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rusty Nail, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Silverkata (2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2022)

Издание:

Автор: Дж. Е. Конрат

Заглавие: Ръждив пирон

Преводач: Станислава Лазарова

Година на превод: 2010 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство „Монт“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010 (не е указана)

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Соня Георгиева

Художник: Димитър Стоянов — Димо

ISBN: 978-954-8055-23-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16558

История

  1. — Добавяне

Глава 27

Индианаполис беше само на 3–4 часа път. С Хърб се уговорихме с началника на затвора да посетим Лорна утре следобед. Индианаполис беше и родният град на Майк Майерс, който бе наел „Еклипс“-а. След като видим Лорна, можехме да посетим неговата къща.

Все още не се бях чула с Фин. Хърб страстно ненавиждаше Хари и дори безплатната храна не би могла да го убеди да застане до частния детектив. Напълно безсмислено беше упражнението да измисля кого да доведа. Нямах приятели. От месеци не се срещах с мъже. Работата ми бе моят живот.

Помислих си с насмешка кого ли бих поканила за кум, ако някога се омъжвах. В това отношение бях в същото положение като Макглейд.

Не че някога ще ми се случи подобно нещо.

— Ще ядеш ли това?

Хърб сочеше шоколадчето с боровинки, което се показваше от джоба на якето ми.

Подадох му опаковката. Отхапа си плахо.

— Ужасно е.

— Знам.

— Толкова е малко.

Изяде го, след това смени петдоларова банкнота за дребни, за да направи своя, както го наричаше, „Поход на въглехидратите“ — разходка до автомата за храна.

— Искаш ли нещо?

— Не.

— Ще мина по-късно.

— Хърб… кажи ми като излязат резултатите от биопсията.

Обадих се в Полицейското управление на Детройт и ги помолих да ми дадат цялата информация, която имаха за Калев Елисън. Буквално повториха това, което Дейли вече ми беше казал. Елисън беше типичен насилник, който бе изчезнал от лицето на земята.

— Може да е заровен някъде — ми каза полицаят, с когото разговарях. — Няма да е голяма загуба.

Помолих го да изпрати по факса досието на Калев, което се оказа комплект от „Най-добрите хитове“ от арестите за извършени углавни престъпления. Ако предположехме, че Калев не лежи в някой изкоп, сега щеше да е 37 — 38-годишен, около 90 кг, червеникава коса и с много татуировки.

Пренастроих се и започнах да търся следи и да преглеждам докладите, които бях оставила настрана, като започнах с пожара онзи ден.

Три часа по-късно не виждах нищо и ми се спеше. Телефонът ме извади от ступора.

— Здрасти, Джак. Фин е.

Какво облекчение.

— Хей. Благодаря ти, че се обади.

— Къде ни е срещата?

— В „Мон ами Габи“, френски ресторант в „Линкълн парк“. В три часа. Направени са резервации на името на Бътшиц.

— Ама че име.

— Не е истинско. Хари си мисли, че е оригинален.

— Ще се видим в три.

Затвори. Прозях се, протегнах се и си погледнах часовника. Беше 12:30 ч. Време да се пускам по вълнуващата бърза лента на писането на доклад.

Процесът беше толкова изтощителен, че аз напълно се приспах. Някой ме изтръгна от дрямката след известно време.

— Джак. Спиш ли?

Отворих си очите и се фокусирах върху Хърб.

— Вече не.

— Извинявай. Не исках да те притеснявам. Отивам си вкъщи.

Премина бърза вълна на паника и си погледнах часовника. Три и десет.

— По дяволите! Закъснях. — Погледнах Хърб. — Защо си отиваш вкъщи толкова рано?

— Получих резултатите от биопсията си. — Лицето му се разля в широка усмивка. — Доброкачествен. С Бърнис ще празнуваме.

Усмихнах се широко и прегърнах партньора си.

— Това е страхотно, Хърб. Поздравления. Утре рано ще тръгнем за Индиана.

Буквално излетях покрай Хърб по стълбите, скочих в моята „Нова“, сложих лампата и пуснах сирената.

Въпреки че ми правеха път на улицата, не успях да стигна до „Мон ами Габи“ преди четири без петнайсет. Набързо се оправих в страничното огледало, хвърлих на пиколото ключовете и влязох в изискания хотел „Белдън Стратфорд“.

Ресторантът беше разположен в лявата част на фоайето, влизаше се по няколко тапицирани стълби. Беше доста изискан френски ресторант; излишно пояснение, защото евтини френски ресторанти нямаше. Малък, интимен, с колосани покривки на масите и количка с вина, която струваше повече от един „Мерцедес“. Свенливо изрекох на облечената в смокинг управителка името на резервацията и тя ме поведе през десетина или повече маси, всичките заети.

Докато вървяхме към масата, в ума си разигравах най-лошите сценарии, повечето от които включваха как Фин убива Хари.

Представете си учудването ми, когато забелязах масата им и чух смях.

— Джаки! — Хари ме посрещна с тон, по-висок, отколкото се предполагаше за това място. — Ела! Сядай! Запознай се с моята любима!

Забелязах Фин, който изглеждаше доста добре в сиво-черното си сако и в светлосивата си риза, закопчана до долу, с изключение на копчето на яката. Усмихна ми се приятно.

Хари стана, за да ме поздрави — нещо, което досега не се бе случвало, същото направи и Фин. Макглейд плесна ръката ми, все едно току-що се връщах от война, а лицето му сияеше от щастие. Беше облечен в поредния намачкан костюм, но ризата му беше колосана и кърпичката в малкото му джобче си пасваше с вратовръзката.

Любимата на Хари не стана, но ме дари с ослепителна усмивка. Аз отвърнах още по-сърдечно.

Всъщност, жената беше сладка. Прекрасна кожа, деликатен нос, плътни устни, високи скули, дълбоки сини очи, гъста черна коса и къса прическа.

— Джак Даниелс, запознай се с моята годеница — Холи Фрейкс.

Хали подаде ръка — ноктите й бяха перфектни. Имаше здраво, стегнато ръкостискане.

— Значи това е известната Джак Даниелс. Доста си различна от телевизионната героиня. Костюмът ти ми харесва.

— Благодаря! — Де да се бях нагласила още малко. Кремавата й копринена блуза беше разкошна и разкриваше доста добре прекрасната й фигура. Разгледах я по-надолу и видях същия цвят пола и чанта, която със сигурност беше „Прада“. Такава вещ струваше повече от всичките ми принадлежности, събрани на едно място.

— Радвам се да се запознаем, Холи. Ти също изглеждаш прекрасно.

Усмивката на Холи стана по-ярка.

— Емануел Унгаро. Просто го обожавам, а ти?

— Само от витрините. — Емануел Унгаро не се беше появявал по „Хоум шопинг клъб“ все още. Отпуснах се.

Седнах между мъжете, сложих салфетката в скута си и още веднъж погледнах Фин.

— Холи тъкмо ни разказваше една история за издирване. — Макглейд я потупа по ръката. — Продължавай, скъпа.

— Ловец на глави ли си? — попитах аз.

— Частен детектив. Като Хари. Понякога издирвам и задлъжнели хора, за да поддържам тръпката. Докъде бях стигнала, мили?

— Беше го приклещила в уличката.

— Точно така. Глупакът не искаше да се подчини, въпреки че бях извадила пистолета си. Каза ми да го застрелям.

— Какво беше престъплението? — очите на Фин бяха като на кутре.

— Нападение. Обичаше да удря жени. Е, лично аз нямах нищо против да изпразня няколко пълнителя в този кучи син. Заслужаваше си го. Но не беше въоръжен, а и местните полицаи едва ли щяха да ме подкрепят. Затова стрелях два пъти, покрай главата му, за да привлека вниманието му. А човекът се бе втренчил в мен, не помръдва.

Холи разказваше по изключително интригуващ начин историята, очите й бяха широко отворени, а ръцете й непрестанно жестикулираха, за да придадат по-голяма сила на думите.

Веднага ми стана неприятна. На масата имаше бутилка червено вино, сипах си една чаша и пийнах хубава глътка.

— И така, стрелях още веднъж — между краката му.

— На какво разстояние беше? — попита Фин.

— На шест метра.

— Холи е изключителен стрелец — добави Хари.

— Стрелкиня — поправи го Холи. — Спечелила съм няколко трофея. Нищо особено.

— И аз. Шампион съм в областта.

Аз ли казах това? Господи, Джак, толкова ли несигурни се чувстваме?

— Какъв имаш? — попита ме Холи.

— 38-и калибър. „Колт“.

Набърчи нос.

— Какъв е, с петсантиметрова цев ли?

Знаех за какво намеква. Късото дуло на 38-и калибър не беше добро за точна стрелба.

— В работата ми никога не се е налагало да стрелям на повече от 3 метра разстояние. По-късото дуло означава по-бързо изваждане. На състезанията за пистолети стрелях с 22-калибров „Смит и Уесън“, 2206.

— Надеждно оръжие. Аз предпочитам пистолета „Римфайър“, 41-ви калибър.

— Той не е ли с по-къса цев?

— Сантиметър по-къс от 2206 и 33 грама по-тежък. Но ми харесва как се захваща дръжката и мисля, че е доста добре балансирано оръжие.

Добре познаваше пистолета си, което я правеше дори по-досадна.

— И така, какво стана по-нататък? — попита Фин.

Холи се ухили.

— Е, вероятно бях пропуснала малкия му на около пет сантиметра, а това би изкарало ангелите на повечето мъже, но този продължаваше да си стои. А единственият начин, по който можех да си получа парите от възложителя си, бе да го доведа, а той беше по-тежък от мен поне с 45 килограма и не се страхуваше от оръжия.

Усмивката на Хари беше на път да разцепи лицето му.

— Следващата част ми е любима. Разкажи им какво си направила, скъпа.

— Свалих оръжието, отидох до изрода и го попитах дали е левичар или десничар.

— И какво ти отговори? — попита този път Хари, който сякаш се бе превърнал в Ед Макмахон.

— Каза ми, че съм кучка и че не е моя работа.

— И какво направи после?

Аз знам какво направих. Пийнах още вино.

Холи отпи също малко вино. И Фин, и Хари се пресегнаха за бутилката, за да й напълнят чашата. Фин изпревари.

Оставих празната си чаша на масата.

Никой не я напълни.

— Ами, казах му, че първоначално съм искала да му счупя непотребната ръка, но след като не ми казва — ще трябва да счупя и двете.

Хари пак плесна с ръце и издаде неподходящ за мястото звук.

— И какво направи той?

— Изсмя ми се в лицето.

— А ти какво направи?

Усмивката и бе дискретна.

— Счупих му и двете ръце.

Хари се засмя, а Фин се присъедини. Една от сервитьорките дойде и ми напълни чашата с вино и ме попита дали искам още една бутилка. Кимнах й енергично.

Хари ме сръга.

— Холи е експерт по бойни изкуства.

— Така ли? — имитирах интерес. — Какъв стил?

Сви рамене.

— Таекуон-до. Трети дан, черен колан, но вече не тренирам така често.

Аз имах само първи дан. Пих още вино и опитах хляба. Беше прекрасен.

— Е, къде се запознахте? — попита Фин.

Макглейд изпусна въздуха от гръдния си кош.

— „Ай кон“. Това е най-голямото събрание на частите детективи. Тази година беше в Чикаго, през февруари. Седях до нея по време на лекция за подслушвателните устройства и тя разпозна името ми от телевизионните серии.

— Срещнали сте се преди два месеца? — казах аз през хляба в устата си. — Не е ли малко прибързано да скачате веднага в брака?

— Защо да чакаме? — Холи се пресегна и хвана ръката на Макглейд. — Няма да станем по-млади.

Направих се на ударена.

— Това е нелепо. На колко години си — на 30?

— Благодаря ти много — Холи ме потупа по ръката. — На 48 съм.

Е, сега наистина я мразех.

Сервитьорката пак се появи с още вино и след едно прекрасно представяне на виното ни предложи специалитета на деня. Изключих я и се опитвах да разбера какво, по дяволите, намираше в Хари. Вероятно беше богат заради сериала, но всичките пари на света не можеха да компенсират факта, че Макглейд беше най-неприятният, безпардонен и досаден човек, който винаги си пукаше кокалчетата, а Холи, всъщност, изглеждаше идеална.

Поръчахме. Холи удостои момчетата с още геройски разкази. Аз пиех. След четвъртата чаша директно попитах:

— Холи, трябва да ми кажеш. Какво, за бога, правиш с Макглейд?

— Какво имаш предвид?

Жестикулирах без говор и накрая казах:

— Ами, погледни го само.

Холи сложи ръка върху главата на Хари и разреши къдравата му кестенява коса.

— Разсмива ме.

Макглейд лапна парче хляб, голямо колкото юмрука му.

— А и съм надарен като белуга. Само че имам повече коса.

Целунаха се. Извъртях очи. И аз бях част от цирка. Поне като се разведе ще получи прилично обезщетение.

Вечерята пристигна и вероятно беше прекрасна, но имах твърде много грижи, за да забележа. От вино преминах на кафе, защото трябваше да шофирам, а Холи беше хванала ръката на Фин и с приглушен глас като за песента „Честит рожден ден, г-н президент“ го попита, дали ще я удостои с честта да бъде неин кум след два дни на сватбата.

Фин, разбира се, се съгласи. Ако го беше помолила да си отреже краката, сигурно щеше да тича за резачка.

— А на теб, Джак, ти благодаря искрено, че ще си от страната на Хари.

Каза го така естествено, че направо й повярвах.

— Удоволствието е мое — казах почти искрено аз.

Дори и да беше усетила, Холи не каза нищо.

— Знаеш ли, утре следобед имам малко свободно време. За първи път от дни насам.

Хари се ухили и й държеше ръката.

— Не обичам да я изпускам от поглед за дълго време.

Холи също му се ухили. Любовта със сигурност е отвратителна.

— Както и да е, Джак, не съм стреляла от ужасно много време. Искаш ли да изпразним няколко пълнителя?

— Разбира се — не знаех какво друго да кажа. — Мини през управлението утре към пет. Ще отидем на стрелбището.

Не знаех защо прави тези усилия и още по-малко защо аз й отвърнах. Защото нямах приятели? Или защото все още не разбирах как такава прекрасна жена се омъжва за Хари?

Или може би заради желанието да получа доза удовлетворение като я бия по точки на мишените?

Ядохме и десерт, още кафе, след което Холи се изправи и отиде до тоалетната.

— Е? — Хари ме сръга с лакът в ръката. — Какво мислиш за нея? Каква кобилка, нали?

Извъртях очи.

— Да, Хари, истинска кобилка е.

— Ами ти, Джим?

— Фин.

— Фин. Същинска златна мина разработвам, нали?

— Чудесна е. — Фин ме погледна, за втори път тази вечер, с питащи очи.

Хари сръбна малко кафе, като изля част от него върху ризата си.

— Аз със сигурност съм най-щастливият човек, който някога е живял. Тя е красива, умна, забавна, а сексът е умопомрачителен. Не носи бельо. Представяш ли си? Ще пиша на „Пентхаус“.

Холи се върна, Макглейд плати сметката, всички се запрегръщахме, някои малко по-силно от другите. Пиколото докара първо колата на Хари и с Холи се отдалечиха с бибиткане и махане с ръце.

— Това не е истина — каза Фин, докато стояхме във фоайето.

— Кое?

— Макглейд. Този човек е идиот. Всъщност, да го наричам идиот е обидно за останалите идиоти. Какво, за бога, прави тя с него?

— Макглейд е богат. Може да е златотърсачка.

— Може и да си права, но със сигурност не го обича.

— Защо мислиш така?

— Хайде, Джак. Кой ще се влюби в него? Ако аз трябваше да прекарам насаме с него десет минути щях да се застрелям. Или да застрелям него.

Пиколото докара моята кола.

— Някъде бях чела, че хубавите жени често са самотни, защото мъжете се страхуват да ги доближат.

На това ми отвърнаха със сумтене.

— Осъзнай се, Джак. Огледа ли се в ресторанта? Всеки с Y-хромозоми я изпиваше с поглед. Холи не е страдала от липса на компания никога в живота си.

Това ме накара да се почувствам доста по-добре.

— Да те закарам ли някъде?

— Не, ще се оправя. До понеделник, Джак.

— Благодаря ти, че дойде, Фин. Длъжник съм ти.

— Беше забавно. Ей, нали не харесваш Макглейд?

— Той е като братът, когото никога не съм искала.

— Ако го сполети някакъв неприятен инцидент, нали няма да страдаш?

Не знаех дали Фин се шегува, или не. Дадох бакшиш на пиколото, качих се в колата и отворих прозореца.

— Не можеш да го убиеш, преди да ме е махнал от сериала.

— Разбрано. Изглеждаше чудесно тази вечер, Джак.

— Радвам се, че някой е забелязал — казах аз, но след като вече бях потеглила.