Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Даниелс (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rusty Nail, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Silverkata (2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2022)

Издание:

Автор: Дж. Е. Конрат

Заглавие: Ръждив пирон

Преводач: Станислава Лазарова

Година на превод: 2010 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство „Монт“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010 (не е указана)

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Соня Георгиева

Художник: Димитър Стоянов — Димо

ISBN: 978-954-8055-23-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16558

История

  1. — Добавяне

Глава 30

Сънят не беше алтернатива, затова тръгнах към Индианаполис рано, с изгряващото слънце в очите, когато се насочих на изток. Зимата леко напомняше за себе си, подухваше студен ветрец, който изискваше яке. Бях облякла три четвърти шлифер „Лондон фог“, черни дънки „Levi’s“ и блуза на червени и черни райета на „Катлин Би“, която си бях купила в малък бутик в Аврора. Блузата беше направена от материя, която наричаха „пудел“ и беше плътна като пуловер, но доста по-прибрана. Бях обута с найкове — никоя жена не обича да кара на дълги разстояния с токчета.

По време на пътуването доста мислих. Ако наистина бях истински щастлива, когато съм нещастна, което подозирах, то аз внезапно бях влязла във фаза на еуфория.

Баща ми умря, когато бях малка. Отгледа ме майка ми, но тя работеше редовна смяна като полицай, затова от единадесетгодишна възраст нататък прекарах доста време заключена в малкия ни апартамент. Обичах майка си и оценявах всичко, което беше направила за мен, но не ми трябваше специалист, за да зная, че страдах от синдрома на изоставените. Имах и проблеми с контрола. Преследването на лошите ми помагаше да държа проблемите на разстояние. Беше по-лесно, отколкото да ги извадя на бял свят и да се справя с тях.

Но в моменти като тези, когато светът сякаш се разпадаше около мен, когато лошите не ги хващаха, когато имах нужда повече от всякога да бъда силна — тогава се чувствах уязвима.

Когато след колежа постъпих на работа в полицията, майка ми ме прегърна и ми каза, че е много горда с мен, след което ме умоляваше да напусна. Тя беше моделът ми за подражание. Исках да бъда като нея и не разбирах защо съжалява, че тръгвам по нейните стъпки.

Сега разбирах. Отне ми двайсет години, но разбрах. Направих много добри неща, помогнах на много хора. Спасявах животи. Хващах престъпници. Направих света по-добро място.

По-добро място за всички, освен за мен самата.

Имах съпруг. Можех да имам семейство и да се издигна в друга професия, където смъртта не тичаше по петите ми.

Странно нещо са разкаянията. Не се жалвах от това, което бях направила, а по-скоро от това, което не бях.

А сега, с ранения си приятел, с работа, която е застрашена, с несъществуващ любовен живот и с майка, която е в кома, не можех да спра да се чудя дали не трябваше да послушам майка си да не ставам полицай.

Дали щях да бъда щастлива?

Осъзнах меланхолията, която таях, в пожара, когато си мислех, че ще умра. Срещнах очи в очи смъртта. И я приветствах с апатия.

Това задейства алармите.

Малко преди девет пристигнах в женския затвор в Индиана. Отвън приличаше на училище, двуетажна сграда, построена от червени тухли, с кръгово движение и добре поддържани зелени части. Помощник-директорът на затвора ме посрещна вътре — фина, слаба жена на име Патриша Педерсън. Имаше строги черни вежди, които изглеждаха като гъсеници, както и загатване за мустачки над тънки устни. Униформата й с панталони напълно съответстваше на мустака.

— Лейтенант Даниелс, добре дошла в нашата институция. Трябва да проверим оръжието ви.

Заключиха пистолета ми и г-жа Педерсън ми взе данните, преди да ме вкара вътре. Знаех малко за затвора. Беше първият женски затвор в Америка, открит през 1870 г. Средно високо ниво на сигурност, общи килии, а не единични.

— В момента сме препълнени, имаме 388 затворници. Повечето са непълнолетни. Току-що пристигна едно момиче в осми клас, което е пребило майка си до смърт с бейзболна бухалка. Съдена е като възрастен и е изпратена тук, а е на 13 години.

Коридорът, по който вървяхме, нямаше врати — само циментови блокове и боядисани в бяло и сиво плочки по пода, които приветстваха квадратните токчета на г-жа Педерсън с наподобяващото конска походка хлоп-хлоп.

— Разкажете ми за Лорна.

— Приета е преди дванайсет години. Отрязала е гърдите на някаква жена. Доста проблемна беше в първите няколко години. Нападаше надзирателите. Правеше палежи. Напоследък се укроти, откакто навърши 60 години. Все още е доста силна жена. Не я подценявайте.

— Напоследък да са я посещавали?

— Не мисля. Мога да проверя в регистрите.

— Ако е възможно.

Преведе ме през тежки стоманени врати в първото отделение. Напомняше на войнишки казарми, между леглата имаше железни шкафчета. Всички бяха празни.

— Тъкмо започна закуската в общата зала. Ще я хванем на прибиране. Искате ли самостоятелна стая или можете да говорите в двора?

— Трябва ми стая.

— Мога да сложа няколко стола в изолатора и надзирател на вратата.

— Ако е възможно да заведете там първо нея.

— Разбира се. Можете да изчакате в кабинета ми.

— Мога ли да прочета досието й?

— Вече го извадих за вас.

Г-жа Педерсън ме преведе през още заключени врати, още един празен коридор в малка стая с претрупано бюро. В ъгъла, на стойка, отпуснато висеше американското знаме, а стената украсяваше снимка с автограф на предишен президент. Седнах в дървен стол; червената винилова възглавница беше изтърбушена и твърда.

Донесе ми досието на Лорна Хънт Елисън и аз го прегледах набързо. Лорна беше родена в Индиана преди 62 години. Била е арестувана повече от 12 пъти, в повечето случаи за упражнено насилие, а преди това е била две години в поправителния дом в Роквил, защото е подпалила магазин за алкохол.

Това беше тестът с лакмус за престъпниците от работническата класа — палеж на магазин за алкохол.

Психологическата оценка показваше поведение на антисоциална личност, пасивноагресивно разстройство, импулсивност и садистични наклонности. Нови изследвания добавяха към клиничната и история и биполярно ефективно разстройство. Всеки ден Лорна приемаше коктейл от антипсихотични медикаменти в количество, способно да приспи горила. Нямаше опасност коефициентът й на интелигентност да достигне трицифрен резултат.

Бегло се споменаваше за сина й Калев и въобще не се говори за Бъд Корк.

Чудех се дали федералните не бяха в грешка и Лорна да няма нищо общо с Корк. Нямаше да е за първи път.

Г-жа Педерсън се върна и ми каза, че Лорна е готова.

— Не е в добро настроение тази сутрин. Само ви предупреждавам.

— Проверихте ли посетителите й?

— Да. Няма посещения, откакто е в затвора.

— Популярна дама. Дали ще имам време за едно геврече или нещо друго? Тръгнах рано и не съм закусвала.

— Разбира се. Нека минем през столовата.

Не бях гладна. Исках Лорна да се попържи малко.

Минахме покрай входа за кухнята и си взех две препечени филии с масло, а до мен стояха две жени и белеха огромно количество картофи. Те не говореха с мен, аз също не им проговорих.

Г-жа Педерсън стоеше мълчаливо, докато закусвах; не бързаше, но не беше много доволна от факта, че трябва да ме гледа, докато ям. След като минаха десет минути, аз я помолих да ме заведе при Лорна.

Изолаторът беше чист и силно осветен. Вратите бяха солидни, метални, с плъзгащи се панели на нивото на очите. Един надзирател с бирено коремче стоеше пред вратата.

— Половин час стига ли ви? — попита г-жа Педерсън.

Кимнах.

— Би трябвало.

— Обещах на Лорна допълнително десерт, ако ви сътрудничи. Преди години наръга съкилийничка с вилица, за да си вземе плодов пай.

— Благодаря.

— Чухме за труповете в къщата на Корк, разбира се. Ужасна история.

— Лорна знае ли нещо за това?

— Всички знаят. Ще се видим след половин час.

Г-жа Педерсън се оттегли, а стъпките и отекваха след нея.

Надзирателят стоеше и се усмихваше лениво.

— Ако стане буйна, просто ударете по вратата или извикайте, или направете нещо друго. Аз ще влиза и ще ви спася.

Да ме спаси? Преценях, че ще са ми нужни само четири секунди, за да го ослепя, да счупя и двете му колене и да го направя фалцет. Но тъй като в него бяха ключовете, запазих размишленията за себе си. Той отвори вратата на килията.

Първо ме застигна миризмата — острата воня на старото тяло. Набърчих нос и влязох. Вратата се заключи зад мен.

Стаята беше малка, вероятно около шестнайсет квадрата, с чисто бели стени, а подът беше издълбан от ярката флуоресцентна светлина. От ъгъла се подаваше тоалетна от неръждаема стомана, до нея имаше мивка, която приличаше повече на чешмичка.

Лорна Хънт Елисън седеше в олекотен пластмасов стол с лице към мен. Косата й беше бяла и приличаше на Айнщайн, сякаш току-що се беше включила в мрежата. Лицето й изглеждаше изхабено, разядено, но очите й блестяха като сини топчета за игра.

Беше облечена в дънки, вероятно размер 16, коремът й висеше над колана. Ризата й беше светлосиня и достатъчно широка, за да стане за престилка на художник. Имаше петна от пот под мишниците й и по ребрата й. А малките й гърди бяха скрити в гънките на ризата.

— Добро утро. Лорна. Съжалявам, че те накарах да ме чакаш.

— Свиня. — Гласът й прозвуча дрезгав и скърцащ. Глас на вещица.

Седнах на втория стол с лице към нея, коленете ни почти се докосваха. Лорна дръпна стола си назад.

— Нямам какво да ти казвам, свиня.

Чарът съответстваше на красотата й.

— Видях се с Бъд. Праща ти поздрави.

Тя изкара нещо дълбоко от белите си дробове и се изплю на пода.

— Дръжки ми праща. В безсъзнание е.

— Така пишат по вестниците. Истината е, че нищо не може да го спре да говори. Разказва ни разни неща. Неща за теб. За жертвите ти.

Лорна изкриви поглед, стъклените й очи ме фокусираха.

— Не съм убила никого от онези хора. Нищо не можете да докажете.

Аз си мълчах. И двете знаехме, че има участие в убийствата, но не за това бях тук.

Мълчанието продължи. Лорна се почеса под мишницата и остави ръката си отдолу. Тя първа проговори.

— Как се казваш, свиньо?

— Лейтенант Даниелс. И ако още веднъж ме наречеш свиня, бабче, ще те хвана за пилешкия ти врат и ще те накарам да излижеш тоалетната.

Лорна се изкиска, а очите й се сбръчкаха от удоволствие.

— Даниелс! Познавам те! Ти си тази, която хвана малкия Чарлз.

— Добре си го отгледала. Беше истински шедьовър.

— Чарлз вече беше провален, преди да се преместя при тях. Според Бъд беше самият дявол.

— И ти ли мислеше така?

Сви рамене.

— Момчето имаше някои проблеми.

Което може би беше най-неочакваното откритие на столетието.

— А твоето момче? Калев? Той имаше ли проблеми?

— Калев беше добро момче. Слушаше майка си.

— Къде е той сега?

Не ми отговори, но очите й останаха втренчени в мен. Не виждах и капка интелигентност, но видях хитрост. Хитрост на животно, сякаш гледах змия в очите или плъх.

— Косата ти червена ли е била? — попитах я аз.

— Не. Беше кестенява, но откакто станах на 40 побеля.

— Значи Калев е наследил червената си коса от баща си?

— Проклет ирландски труп. Не струваше и пукната пара.

— Къде е баща му сега?

Усмихна се като палаво дете, хванато да лъже.

— Калев не харесваше много баща си.

— Искаш да ми кажеш, че Калев е убил баща си ли?

— Нищо не искам да ти кажа… — Устните й за малко да изрекат думата свиня, но тя разбра израза на лицето ми и вместо това каза — Лейтенант.

— Беше ли омъжена за баща му?

— Докато смъртта ни раздели.

— Калев поддържа ли връзка с теб?

— Понякога ми пише.

— Пазиш ли писмата му?

— Може би.

— Искаш ли да ми ги покажеш?

— Мамка му, не.

Лорна скръсти увисналите си ръце. На челото си имаше кафеникав израстък.

— Говорих с г-жа Педерсън. Упълномощила ме е да ти дам някои неща, ако сътрудничиш.

— Мисли си, че ще предам сина си за допълнително пай? Може да ме цуне по косматото дупе.

Тази жена беше истинска чаровница. Трябва да се запише в „Кой иска да се ожени за психясалата кучка?“

— Кога се преместихте с Калев у Бъд?

Още едно прокашляне. Още една плюнка.

— Преди години. Когато Калев беше в основното училище.

— Калев разбираше ли се с Чарлз?

— Калев се разбираше с всички. Такова добро момче.

— За добро момче доста често е загазвал.

— Не го разбираха.

— Да, а и като се има предвид как е бил възпитаван. Да расте в къща, пълна с психопати.

Лорна не обичаше да я квалифицират. Гледах как ръцете й се свиха в юмрук. Поддържах огъня.

— За това ли те мрази? Защото си дебела психясала идиотка?

— Внимавай какво говориш, полицай.

— И аз бих мразила майка си, ако беше бавноразвиващ се мизерен боклук.

— Не съм боклук.

— Да си се поглеждала в огледалото последните няколко години?

— И не съм бавноразвиваща се.

— Четох досието ти, Лорна. Ако можеше да четеш, щеше да видиш, че са използвали тази дума няколко пъти.

Лорна беше прекалено съсредоточена върху предходните обиди, за да асимилира новите.

— Не съм бавноразвиваща се и момчето ми не ме мрази. Той обича майка си.

Наведох се по-близо, като пренебрегвах миризмата.

— Защо тогава никога не те е посещавал?

Лицето на Лорна се изкриви.

— Зает е.

— Зает всеки ден през последните дванайсет години? Нали от толкова си тук, Лорна?

— Праща ми писма.

— Не ти вярвам.

— Праща ми.

— Покажи ми.

— Искаш да ти ги покажа? Тогава ще трябва да направиш нещо за мен.

Изчаках.

— Искам да видя Бъд.

— Не.

— Искам да видя красивото му лице още веднъж.

— Сигурна съм, че ще споделяте един и същ казан в Ада.

Станах и се запътих към вратата. Имах нужда от чист въздух, а и знаех, че от Лорна нищо повече няма да измъкна.

— Не искаш ли писмата на Калев?

— Не ми пука за писмата му. Искам да разбера къде е.

— Не знам. Не ми казва. Но знам нещо, което може да те заинтригува.

— Всичко, което ме интересува. Лорна, е да се разкарам от теб.

Почуках на вратата.

— Нека да видя Бъд още веднъж и ще ти покажа нещо.

Вратата се отвори.

— Достатъчно видях от Лорна, за да ми топли до края на дните ми.

— Знам къде са заровени още тела.

Това ме спря.

— Какво каза?

— Ако ме пуснеш да видя Бъд, що те заведа при още тела. — Тя се усмихна и ми показа малките си остри зъбни. — Още много.