Дж. Е. Конрат
Ръждив пирон (24)

Глава 22

Алекс изчака д-р Мортън навън от пицарията, на тротоара. Докторът беше влязъл сам преди осемдесет и пет минути. Достатъчно време за един спокоен обяд. Мястото е известно със своята пица с дебел блат, печена в тиган и със сос върху богата гарнитура от сирене.

На осемдесет и шестата минута откакто бе влязъл, д-р Мортън излезе от ресторанта. Лицето му изразяваше едновременно шок и изумление, когато се натъкна на Алекс пред вратата. Бързо се съвзе, но вътрешно Алекс изпита удоволствие, че успя да шашне психоаналитика.

— Алекс! О, здравей! Просто минаваш оттук ли?

— В Чикаго има повече от три милиона души, докторе. Каква е вероятността и двамата да сме избрали един и същ ресторант за обяд?

Наблюдаваше го, докато размишлява.

— Значи ме проследи. Има ли някаква конкретна причина за това?

— Искам да поговорим.

Д-р Мортън погледна към часовника си. Много непрофесионално.

— Притиснат съм от времето, Алекс. Нямаме ли уговорка за утре?

— Прекарахте осемдесет и шест минути в ядене на пица. Не можете ли да отделите десет минути за мен?

— Но аз имам уговорка с друг пациент, Алекс.

— Трябва да говоря с вас сега, докторе — Алекс провери улицата и тя все още бе празна, затова небрежно извади пистолета. — Изпадам в криза.

Д-р Мортън не изглеждаше уплашен, но това няма значение.

Ще се уплаши и то скоро.

— Може ли да поговорим в колата ми? Само за пет минути. Мога дори да ви закарам до офиса ви и да ви спестя таксито.

Докторът издиша бавно.

— Добре, но ми дай оръжието.

— Нямате ли ми доверие, докторе?

— Ти сам каза, че си в криза. Не искам да направиш нещо, за което да съжаляваш.

Алекс се усмихна и предаде оръжието си.

Д-р Мортън го вмъкна в джоба на якето си и Алекс го съпроводи до колата. Дори и да бе забелязал липсващите странични огледала, добрият доктор не каза нищо.

След като докторът си сложи колана, го убоде по горната част на ръката с игла.

— Алекс, какво правиш…?

— Просто нещо, което да ви отпусне, докторе.

Устата на д-р Мортън се отвори. Беше шокиран. Не беше свикнал да го изненадват. Свикнал е да държи нещата под контрол. Можеше да прочете всичко това по лицето му.

Докторът хвана дръжката на вратата, но тя беше заключена. Дръпна я четири — пет пъти, но тя не се отвори.

— Съжалявам, докторе — озъби се Алекс.

— Пусни ме оттук, Алекс.

— Не мога да го направя, докторе. Вие сте слабата връзка. Казах ви твърде много и сега трябва да се погрижа за вас.

— Да се погрижиш за мен? — думите му започнаха да се сливат.

— Ще направя малък разрез в корема ви, точно под пъпа. Ще напъхам клещи и ще издърпам вътрешностите ви през дупката. След това ще ги изядете.

Очите на д-р Мортън комично се уголемяваха. Пипнешком намери оръжието и го извади.

— Знаете ли как функционира полуавтоматикът, докторе? Този има предпазител.

Докторът очевидно не знаеше. Ръцете му трепереха, а той се опитваше да дръпне спусъка. Алекс се пресегна и махна предпазителя вместо него.

Д-р Мортън не се поколеба. Насочи оръжието към главата на Алекс и стреля. Чу се пукане и ударникът се върна.

Нямаше патрони.

— Разочаровате ме, докторе. Така ли се справяте с психично болните? Като се опитвате да ги простреляте в главата? Учудвам се, че въобще са ви останали пациенти.

Докторът вдигна оръжието и се опита да удари Алекс с него. Смееше се и лесно отби удара, след това удари д-р Мортън в носа, което предизвика малка кървава експлозия.

— Не се опитвай да се съпротивляваш, докторе, по-слаб от мен сте.

Д-р Мортън не го послуша. Отново се опита да намушка с оръжието. Избягна удара и му отне пистолета.

— Достатъчно. Време е за нанкане.

— Моля те. — Главата на д-р Мортън се търкулна настрана. Той бе почти в безсъзнание.

Алекс го потупа по главата.

— Утре ще имате достатъчно време да ми се молите, д-р Мортън. Обещавам ви.