Дж. Е. Конрат
Ръждив пирон (11)

Глава 9

Позвъних на звънеца на Даян още веднъж, но не очаквах някой да ми отвори. Съвпадението на татуировката в двата записа беше достатъчно, за да се предположи, че е извършено престъпление, което ми даваше позволение да вляза в къщата без заповед. Входната врата беше дървена, с резе и се съмнявах, че дори и най-добрият ми въртелив ритник щеше да може да я отвори.

Кварталът беше тъмен, тих, колите бяха паркирани на неосветената улица. Къщата на Корк беше типична за Чикаго, двуетажна, с червени тухли, къща близнак, с черна ограда около малко пространство. Подобни на тази къща стояха на по-малко от осемнайсет метра една от друга. Слязох по входните стълби и се отправих по страничната алея, търсейки прозорец на мазето, който да счупя.

Прозорците отстрани имаха декоративни решетки. Продължих напред, влязох в задния двор, очите ми бавно се приспособяваха към тъмнината. Бях в сърцето на стария град, но при липсата, на каквато и да е светлина, все едно бях в гората.

В задния двор също имаше веранда, а вратата красяха два малки прозореца. Изкачих дървените стълби, извадих пистолета от кобура си, с приведено чело и насочено дуло.

Веднага ми направиха впечатление две неща: мирисът на пушек и оранжевеещата светлина, която мъждукаше през процепите в пердетата.

Пожар.

Пробвах вратата. Беше заключена, но дръжката беше студена. Сграбчих силно револвера си, счупих левия прозорец на вратата, издърпах пердетата и с тях се предпазих от назъбените стъкла.

— Полиция! Има ли някой вътре?

Никой не отговори. Усетих топъл, неприятен мирис, прибрах си пистолета, извадих мобилния телефон и се обадих на 911. След това се промъкнах през прозореца.

Попаднах в кухнята първо на ръце, с длани върху балатума, и след това се издърпах навътре. Два плота и пода под мен бяха в пламъци, а огънят сякаш чакаше моето влизане, за да ме подгони.

Много умно, Джак, да счупиш прозореца и да захраниш огъня с кислород.

Панически посегнах зад себе си, дръпнах пердетата и ги увих около главата си, парченца стъкла се разпиляха в косите ми, а огънят ме беше обградил.

Стана ужасно горещо, все едно се въртях във фурна. Запари ми под пръстите и пуснах горящите драперии, претърколих се към вратата, омотала в горящи, пушещи пердета.

Главата ми се показа навън и кичур от косата ми се захвана за топящия се под. Надникнах с едно око и видях, че се бях претърколила през най-страшната му част, но пердетата ме обвиваха като пашкул и в долния край здравата горяха. Освен това, от каквото и да бяха направени те, пушекът беше задушлив, кафяв, замъгляваше очите ми и ме караше да кашлям.

Но едно по едно. Първо освободих лявата си ръка и се опитах да отвия пердетата, държейки в ръка плата, който още не беше пламнал.

Топла вълна насочи вниманието ми надясно и аз видях как пламъците облизаха стената и затвориха прозореца, през който влязох. Нямаше вече изход оттам.

Очите ми бяха безполезни, носът ми течеше като кранче, а кашлицата ми беше пълна със секрети. От какво бяха направени тези пердета? Арсен? Знаех, че ще се задуша, преди да изгоря, затова разкъсах плата, ритайки и дерейки, въртейки се, докато най-сетне не се освободих.

Кашлях, плюех и пълзях през вратата. Лявата ми ръка ме болеше ужасно и аз я свих, но не успях да изчистя изгарянията от саждите. Свих юмрук. Болеше, но поне помогна.

Все още коленичила, аз се огледах и осъзнах, че съм във всекидневната. Таванът беше покрит от дебел слой сив пушек, а стените изглеждаха като обърнати водопади; огънят пълзеше нагоре, вместо падаща вода. А шумът — нещо като бумтене, примесено с пукот от милиони листа — достатъчно силен, за да приглуши моята кашлица.

На около шест метра от мен видях долната част на врата. Пропълзях на четири крака към нея, като пренебрегвах болката в изгорената си ръка, и се приближавах на четири… три метра…

Два крака се появиха сред пушека и застанаха пред вратата, скрити от коленете нагоре. Бяха обути в широки дънки, работни обувки с развързани връзки.

— Полиция! — дрезгаво извиках аз и затърсих кобура си.

В същия момент чух изстрел. Усетих го, ударно „Буумм“ от дясната страна на главата ми. Извадих пистолета, прицелих се и изстрелях три куршума в центъра на тялото на стрелеца, точно когато краката се втурнаха назад.

В главата ми отекваше силен резонанс, който измести звука на огъня. Превъртях се надясно, по корем, с прицелен пистолет към вратата. Изчаках петнайсет секунди, тридесет секунди.

Ходилата ми се затоплиха, хвърлих бърз поглед и видях как огънят пълзи към мен. След малко щях да бъда погълната.

Припълзях напред, като използвах краката си и изгорената си ръка, а З8-калибровият пистолет беше насочен пред мен. Пушекът беше изпълнил стаята и беше толкова ниско, че ми влизаше в очите. Стрелях още веднъж през вратата, след което се изправих на крака и изтичах през нея леко приведена.

Бърз поглед наоколо ме накара да разбера, че съм направила грешка.

Бях влязла в Ада.