Дж. Е. Конрат
Ръждив пирон (48)

Глава 46

Извикахме още полицаи и беше направено цялостно претърсване в радиус от четири пресечки. Нямаше и следа от Холи.

Придържах се към процедурата, но знаех, че няма да я открием. Особено след като знае, че сме по петите й.

Пълна катастрофа.

Федералните ми съчувстваха. Обещаха да продължат да се опитват чрез мобилния телефон да намерят местонахождението й. Аз и на това не разчитах много. Всеки, който гледа телевизия, знае, че мобилните телефони могат да бъдат проследявани, а Холи беше по-начетена от средното ниво. Едва ли ще използва мобилния си отново.

Малко след десет се върнах в апартамента си и с почуда видях Лейтъм да седи на дивана ми.

Радостта ми беше кратка. До Лейтъм, с полуавтоматик, насочен към главата му, беше Бъд Корк.

Посегнах към кобура си, но замръзнах, когато усетих оръжие, допряно до главата ми.

— Горе ръцете, свиня.

Лорна. Беше се скрила зад вратата ми.

Вдигнах си ръцете над главата и гледах как дебелите й пръсти извадиха моя „Колт“. С една ръка тя махна фиксатора и отвори цилиндъра. След като изпразни патроните върху земята, хвърли оръжието настрани.

— Цяла нощ те чакаме. Приятелят ти беше така любезен да ни покани вътре.

Хвърлих поглед на Лейтъм, милия ми Лейтъм, облечен в костюм и вратовръзка, с букет рози в краката му на земята. Червената му коса беше по-къса от всякога, почти нула номер. Зелените му очи — така искрящи и жизнени, сега бяха изморени и тъмни. Едното от тях затворено, синьо и подуто, а ужасна рана на челото му беше оставила засъхнала кръв по едната страна на лицето.

— Влязох с ключа, който имах — каза той. — Исках да те изненадам. — Лейтъм ми се усмихна плахо. — Изненада!

Лорна се пресегна зад себе си и затвори вратата, а очите й не ме изпускаха и за миг.

— Сядай на дивана, свиня. Ще се позабавляваме.

Хвърлих поглед към алармата ми срещу крадци. Не бях натиснала деактивиращия код. Ако не се изключи, полицията щеше да е тук до три минути. Но панелът беше тъмен, нямаше светеща индикация. Лейтъм. И той знаеше кода. Сигурно са го накарали да я деактивира.

Ако останех жива след всичко това, наистина трябваше да се изнеса от проклетия апартамент.

Закуцуках до дивана и седнах до Лейтъм. Топлината от неговото тяло би трябвало да ми донесе спокойствие, но аз почувствах само празнота.

Лорна се заклатушка към мен с оръжие, насочено към главата ми. Беше облякла червен анцуг, толкова тесен, че краката й изглеждаха като целулитни наденички. Горнището й бе също толкова по мярка, беше с тениска, на която някога е пишело „Индиански дюни“ отпред, която се деформираше от малките й гърди и коремните гънки.

— И така, двамата с Бъд доста мислихме какво да ти сторим, докато пътувахме насам. Бъд, кажи й колко бях разстроена, когато чух за малкия Калев по радиото.

— Когато чу по радиото — каза Бъд, — Лорна се разстрои.

Лицето на Лорна стана въплъщение на буквалното значение на думата „омраза“.

— Ти, убиваща свиня!

Гледах как пръстите й треперят на спусъка. Държеше автоматик, 45-ти калибър. Голямо оръжие. Трепна.

— Не бях аз. Александра го уби.

— Конски фъшкии! — Слюнки хвърчаха от моравите устни на Лорна. — Ти си го сторила, лъжкиня такава! Кажи й, Бъд!

— Александра е ангел. Помощникът и защитникът на човечеството. Това означава името й. Тя помогна на Лорна.

Ръката на Бъд, в която държеше оръжието, трепереше от паркинсона. Той седеше от другата страна на Лейтъм, твърде далеч от мен, за да мога да го взема. Държеше 9-милиметров, приличаше на „Глок“. Чукчето беше вдигнато назад. Един спазъм на мускула и Лейтъм щеше да е мъртъв, а Бъд непрекъснато потръпваше.

Лорна се приближи. Можех да видя кръвта, засъхнала под ноктите й.

— Още някоя лъжа, свиня, и ще ти отрежем лъжливия език.

Бързо прокраднах поглед към Лейтъм. Неговата ръка леко докосваше моята. Исках да я хвана и да я държа, но да си държим ръцете свободни беше най-разумно.

Горкият Лейтъм. Ако не му се бях обадила, нямаше да е тук и да търпи това.

— Та, докъде бях стигнала? — Лорна извади езика си и започна да го дъвче, лицето й беше сбръчкано в размисъл. — Бъд, докъде бях стигнала?

— Чухме какво е станало с малкия Калев по радиото.

— Точно така. Милото ми дете. Той толкова много обичаше майка си, а ти го уби. Затова аз си карах и са мислех как да те накарам да си платиш. А Бъд е в кухнята с печката.

— Кухнята? — попита Лейтъм. Направих му незабележим знак с лакътя си, който казваше: „Не провокирай тъпите животни“.

— Карахме едно от онези четириъгълни къмпингови возила — каза Лорна. — Взехме го на магистралата.

Бъд добави:

— Оттам взехме и дрехите.

Пак погледнах към Бъд. Беше облечен в широки дънки и голям червен пуловер, на предницата му имаше огромно коледно дърво. Можех да се досетя какво беше станало с нещастните собственици на караваната.

— И така, Бъд прави каквото трябва да прави с горелката, крещейки и плачейки, наказвайки се, за да изкупи греха си, и тогава осъзнах какво трябва да сторим с теб.

Бъд докосна гърдите си.

— Изгорялото боли. Боли наистина лошо.

Представих си съсухрената плът на Бъд под пуловера и знаех, че той има представа за какво говори.

— Затова нека всички ние, четиримата, отидем в кухнята. Приготвили сме нещо на котлона, което мислим, че ще ти хареса, свиня.

Беше мой ред да стана. Направих го, последвана от Лейтъм и Бъд, който продължаваше да притиска треперещата си въоръжена ръка до неговото слепоочие.

Какъв гаден край на кариерата ми. Да бъда убита от злочестивите Мама и Татко Кетъл.

Веселата ни дружинка влезе в кухнята и аз подуших нещо на печката. Носът ми разпозна растително олио, което цвърчеше на един от котлоните.

Лорна ми се ухили и ми показа своите безцветни, дребни зъбки.

— Изгарянето от вряло олио е много неприятно, защото ти попива в кожата.

— Правил съм го преди — кимна Бъд, а пилешкият му врат мърдаше. — Лошо изгаряне.

Лорна се изкиска.

— А ние ще го излеем върху малката ти свинска глава. Ще си направим бекон.

Бъд също се засмя, което бързо премина в дълбока, гръдна кашлица.

Реших, че да ми излеят вряло олио върху главата не е добра идея. Щях да поема няколко куршума, преди това да се случи.

— Добре — стараех се да звуча делова. — Сама ще го направя.

Закуцуках към тигана, пресегнах се към дръжката, но преди да направя и две крачки, Лорна изникна пред мен.

— Няма нужда да прибързваме с това, свиня. Седни малко. Почини си.

Стъпих назад и усетих котешки пясък да пука под краката ми. Господин Фрискърс беше направил поредната си бъркотия в кухнята ми. А всъщност, къде беше той?

Видях лекото движение с периферното си зрение. Котката. Сгушила се върху хладилника, в позиция да нападне.

Гледаше Лорна.

— Аз ще имам честа да ти поливам.

Лорна хвърли бърз поглед зад нея, търсейки олиото. Преди да може да го вземе, петкилограмово скрибуцащо, драскащо коте скочи от хладилника и се приземи върху лицето й.

Отдръпнах се настрана, плъзгайки се по котешките боклуци на балатума. Лорна крещеше, Господин Фрискърс пискаше, Бъд виеше. Лорна изпусна оръжието като се опитваше да махне котката от лицето си, Лейтъм клекна долу и ме докосна.

— Бягай! — извиках му. — Доведи помощ!

Бъд се обърна към нас и се прицели в Лейтъм.

Изстрелът му беше висок и уцели тавана.

Лейтъм беше пред очите ми само за секунда, в която ми каза, че веднага ще се върне. Обеща ми, че веднага ще се върне, след което се изстреля от кухнята.

— Хвани котката! Махни я от мен!

Виковете на Лорна бяха толкова пискливи, че приличаха на полицейска сирена.

Опитах се да се изправя и се задъхвах от болка в глезена. Бъд отново стреля по Лейтъм, който стоеше приведен, докато излизаше през входната врата.

В безопасност. Беше в безопасност.

Но аз не бях.

Бъд се наведе до мен и хвана косата ми с пръсти, натисна дулото в лявото ми око.

— Бъд! Помогни ми! Махни котката!

Бъд погледна към Лорна, после към мен, после пак към Лорна, после пак към мен. Накрая махна оръжието от лицето ми и се прицели в Лорна. Ръката му трепереше и се тресеше, а Лорна се въртеше като дервиш с Господин Фрискърс, залепнал за лицето и като велкро.

— Помогни ми, Бъд!

Бъд се прицели в Господин Фрискърс.

Изстрелът уцели Лорна точно в центъра на „Н“-то от надписа „дюни“ върху откраднатата й тениска.

Виенето й спря по средата на писъка и тя падна напред върху пода.

Господин Фрискърс, нейният жокей, скочи от главата й и излезе в тръс от кухнята.

Нещо средно между хълцане и писък излезе от устата на Бъд. Насочи оръжието срещу мен, а юмрукът му трепереше толкова силно, че бях сигурна, че ще стреля.

— Спаси я! Спаси я!

Пропълзях до Лорна. Изходната рана в гърба й беше оставила върху тениската й дупка с размера на топче от зърнена закуска, която бързо се пълнеше с кръв. Кръвта се стичаше под нея и образуваше бързо растяща локва.

Грабнах една кърпа от дръжката на хладилника и я натиснах върху раната. Със свободната си ръка се опитах да намеря пулс сред тлъстинките по врата й.

Намерих го, за да усетя три нестабилни удара, които после спряха.

— Спаси я!

Погледнах Бъд.

— Мъртва е.

Бъд отвори и затвори устата си, като риба, която се опитва да диша на сухо. Оръжието продължаваше, повече или по-малко, да е насочено към мен.

Прошепна:

— Не е мъртва.

— Ти я уби, Бъд.

— Не, не, не, не…

— Тя те обичаше, а тя я застреля…

— Случайно. Опитах се да й помогна.

Протегнах си ръката.

— Дай ми оръжието, Бъд.

За един малък миг си помислих, че ще ми го даде, но след това веждите му се свиха гневно.

— Не! Ти си блудница. Лъжкиня! Дяволът! Ти контролираше тази котка и я накара да нападне Лорна!

— Аз ли те накарах да дръпнеш спусъка, Бъд? Ти беше този, който стреля. — Гледах го, без да мигна. — Ти прегреши, Бъд.

Лицето на Бъд стана безцветно и въпреки че гледаше към мен, погледът му беше фокусиран някъде другаде, някъде зад мен.

— Съгреших…

— Ти си грешник, Бъд, и трябва да се покаеш за греховете си. Дай ми оръжието.

— Аз… трябва да бъда наказан.

— Да, трябва, Бъд. Аз съм полицай. Мога да те накажа.

— Да ме накажеш?

— Няма повече да убиваш, Бъд. Извърши ужасен грях, но можем да го поправим. Само ми дай оръжието.

— Мога да го поправя.

Бъд се обърна с лице към печката. Огледах се за оръжието на Лорна, но не видях къде го беше хвърлила.

— О, Боже мой — Бъд започна своето разкаяние. — Сърдечно съжалявам, че те обидих и признавам всички свои грехове…

— Бъд, недей…

Изпълзях назад като рак, измъквайки се заднешком от кухнята, защото нямах желание да гледам, но и не можех да се обърна. Затова видях как Бъд пъхна ръката си във врящото олио.

Крясъците му бяха нечовешки.

Обърнах се по корем и използвах касата, за да се изправя на крака, тъкмо навреме, за да видя как Лейтъм влиза през входната врата, а Холи беше до него.