Дж. Е. Конрат
Ръждив пирон (47)

Глава 45

Финъс Троут избърса носа в рамото си. Кръвта беше започнала да капе.

Не беше сигурен преди колко време беше излязла Холи. Преди час, може би час и половина. Тя сякаш обработва Макглейд цяла вечност, докато бедният кучи син не припадна.

Фин живееше в западналата част на Чикаго. Срещал бе пласьори на наркотици, гангстери, проститутки и сводници, продажни ченгета и убийци, но не и нещо толкова коравосърдечно като Холи. Тя не е човек.

От своя страна, Макглейд понесе всичко доста геройски. Крещеше, разбира се, но не молеше и не се извиняваше. Но в даден момент и това ще стане. Никой не може да понесе такава агония за дълго време.

Фин се зачуди дали Макглейд е изпаднал в шок. Може би не е зле да е така. Поне няма да усеща болката.

— Как си, Хари?

Макглейд измуча.

— Имаш ли аспирин?

— В другите панталони ми остана.

— Друг път.

Фин трябваше да попита. Въображението му се беше развихрило.

— Как е ръката ти, Хари?

— Не боли много, защото не остана много от нея, което да ме боли. Надявам се, че виковете ми не те притесниха.

— Всъщност, прекъсна ми дрямката. Опитай се следващия път да си по-тих.

— Ще се опитам. Извинявай.

Възхищаваше се на куража на Хари. Уважението му към частния детектив се покачи с няколко пункта.

— Ръката ли ти е най-зле?

— Това проклето ръждясало нещо в крака ме боли повече. Гадна работа. Мога да усетя как тетанусът се просмуква във вените ми. Въпреки че да умра от тетанус в този момент няма да е лоша идея.

Фин познаваше болката. Той я познаваше повече отколкото обикновените хора. Когато няма в какво да се концентрират, болката поглъща всичко. Парализираща. Психологическите й аспекти са също толкова гадни, колкото и неврологичните.

Ако продължи да разговаря с Хари, може би болката няма да се усеща така силно.

— Значи, името ти е Харисън Харолд Макглейд?

— Да.

— Родителите ти са те кръстили Хари Хари.

— Да.

— Доста е смешно, не мислиш ли?

— И това ми го казва мъж, който се казва Финъс Троут.

Гласът на Макглейд стана по-слаб. Фин усети усилията му.

— Поне не ми се пикае повече — казва Макглейд. — Когато ми отряза палеца, се изпуснах.

Фин трябваше да го обърне на шега.

— Няма от какво да се срамуваш, Хари Хари.

— Всички със сухи гащи казват така.

— А може би така е по-добре. В урината има амоняк. По всяка вероятност си дезинфекцирал раната от ръждясалите пирони.

— Не стигна дотам. Целех се в друга посока.

Мина минута.

— Мога да видя пръстите си — каза Хари.

— Как така?

— На пода са, пред мен. Мислиш ли, че доктор би могъл да ги зашие обратно?

Към изгорено място? Фин се съмняваше, но каза:

— Разбира се.

— Но при условие че се измъкнем оттук.

— Работя по въпроса.

Когато човек слуша как на друг му отрязват пръстите и как краката се обгарят с горелка, то той се задейства. По дяволите раните. Фин започна да върти китките си. Кабелът е тънък и се впива в плътта.

— Какво правиш? — попита Хари. — Използват свръхестествените си способности, за да извикаш Супермен ли?

— Ще се освободя от този кабел.

— Твърде стегнат е. Ще си прережеш ръцете първо.

— Независимо как, ще се освободя.

— Добър план. Ако не проработи, и аз имам план.

Фин потрепна. Усети как кръвта започва да се стича по дланите му.

— Какъв е планът ти?

— Когато тя се върне, ще си глътна езика и ще се задуша.

— Добър план.

— Да. Ще й покажа на кучката.

Фин продължи да върти. Напред, назад. Напред, назад. Жицата режеше като острие, но все пак малко се разхлаби.

След това или се беше впила повече, или се беше отпуснала още.

— По дяволите! — Макглейд изкрещя и изкара ангелите на Фин. — Остави това, кучи сине!

— Хари, добре ли си?

— Ах ти, копеле! Ще те следвам до дупка и ще те убия!

Сякаш Макглейд изпадна в безсъзнание.

— Хари, какво става? На кого крещиш?

— Проклет плъх! Избяга с един от пръстите ми.

Фин не знаеше как да отговори на това.

— Средният ми пръст май.

— Съжалявам. Хари.

— Това ми беше любимият пръст.

— Може и да си го върнем.

— О, по дяволите. Виждам го, в ъгъла, как го държи.

Фин започна да се смее.

— Плъхът ти показва среден пръст?

— Цуни ме отзад, Фин. Не е смешно.

Фин използва смеха, за да завърти по-силно, дебелата му китка разшири кабела милиметър по милиметър.

— А сега какво прави, Хари? Използва пръста ти, за да си бърка в носа ли?

— Яде го. Все едно е кочан царевица.

Напред и назад. Напред и назад. „Плътта е по-силна от стоманата“, мислеше си Фин. „Решителността е по-силна от стоманата. Болката е временна. Не спирай. Не спирай…“

— Ох.

Фин чу звука от капки, почувства топлата течност по пръстите си.

Жицата се беше врязала прекалено надълбоко и беше увредила нещо важно. Вена. Или може би артерия.

Има около четири литра кръв в човешкото тяло. Когато повече от два литра изтекат, ситуацията става критична. Получаваш шок, след което умираш.

Фин знаеше това и се почуди как да процедира.

Помисли си: „Или ще успея, или няма“.

Като не видя друга възможност, продължи да върти китките си.