Дж. Е. Конрат
Ръждив пирон (25)

Глава 23

Когато докторът дойде в чакалнята, за да говори с мен, изглеждаше пребледнял. Предположих, че е на моята възраст, 178 см, посивяващи слепоочия, с коремче на иначе мършавото му тяло. Табелката му гласеше Мърфи.

— Как е Корк?

— Пациентът е с линеарна фрактура на черепа, трета степен на мозъчно сътресение и счупен нос. Направих му и шест шева на скалпа. Казахте, че сам си го е причинил?

— Удари главата си в пода.

Стисна устни.

— Това обяснява всичко, като се има предвид състоянието, в което е.

— Вероятно сте видели гърдите му.

— Гърдите му са детска игра в сравнение с други неща, които открих. Няма ли роднини?

— Никакви. — Аз се изправих, изпънах гърба си, гръбнакът ми пукаше като целофан. Седях свита на тесния пластмасов стол повече от три часа.

За втори път тази седмица се обличах с последния болничен хит в облеклото — широки дънки, риза „Пейсърс“ и сандали. Дрехите, с които бях облечена сутринта, бяха опаковани в две торби, включително и обувките ми „Диор“. Съмнявах се, че някога ще премахна вонята от тях.

От болницата бяха достатъчно любезни да ми позволят да си взема душ и аз се изтърках до порозовяване с индустриално количество антибактериален сапун. Въпреки това не беше достатъчен, за да изкорени зловонието от косата и от кожата ми. Вонята се носеше около мен, сякаш си я бях сложила за парфюм. „О дьо гнилост“.

— Бих искала да го видя, д-р Мърфи.

— Не е в съзнание. Може още известно време да е така.

— Искам да ми покажете другите неща, които споменахте.

Докторът се поколеба. Тук нямах власт, но все пак настоях.

— Той е масов убиец. От мазето му са извадени вече единадесет трупа, а още чакат да бъдат открити. Нека го видя. Може да спасим няколко човека.

Д-р Мърфи склони и ме поведе по силно осветен болничен коридор до една стая в интензивното. На пост беше един от полицаите в Гари — толкова млад, че все още имаше акне.

— Току-що извадиха номер 12 — той намали радиостанцията си и ми кимна почтително. — Направихте голяма услуга на Индиана.

— Да се надяваме, че вашият прокурор също смята така.

Въпреки че с Хърб минахме процедурата като по учебник, можеше да възникнат някои проблеми с прокуратурата, защото не беше под нашата юрисдикция. Но аз имах по-непосредствени грижи.

Бъд Корк лежеше на болнично легло с белезници, които го прикрепяха за рамката. Бяла марля беше обвила главата му като тюрбан. На носа си имаше памучно парче, а носната му кост беше облепена с лейкопласт. Очите му бяха обградени от сини кръгове, устата му беше отворена, разкривайки десетилетия дентално нехайство в кафяво и жълто.

Д-р Мърфи махна чаршафа и болничната роба, показвайки белезите върху бледата хлътнала гръд на Корк. Бяха с размер около седем сантиметра и оформяха думата грешник. Тя беше повторена седем пъти на гърдите и върху стомаха му и се беше превърнала в изпъкнала розова кожа.

— Предполагам това се е получило от някаква дамга.

— Така е. Намерихме калъпа в къщата му.

Това не бе всичко, което открихме, така че знаех какво да очаквам с продължаването на прегледа.

— Помогнете ми да го обърна, лейтенант.

Той беше хванал раменете на Корк, а аз натисках по хълбоците. Корк падна по корем. Гърбът му беше карта на болката. Нямаше здраво място от врата до коленете му. Приличаше на бюфет с нарязано, съсирено месо, цялото на възли и без цвят.

— Повечето от белезите са саморъчно направени. — На лицето на д-р Мърфи се изписа гняв. — Някакъв вид камшик с много краища и със зъбци накрая.

В дрешника на стаята на Корк открихме стара кутия за инструменти, пълна с приспособления. Белезите вероятно щяха да паснат на бича, който притежаваше.

— Тук, долу, по бедрата, белезите са други.

Ръждясалата телена четка, която служи за сваляне на боя.

— Тези Х-ове тук, тук и тук са белези от изгаряне.

Още една дамга, във формата на кръст.

— А тези следи от убождане са от гвоздеи.

Не бяхме намерили никакви гвоздеи в комплекта му за осакатяване, но вероятно щяха да изскочат отнякъде.

— Да го поставим отново по гръб. Има още.

Обърнахме Корк обратно и главата му се килна настрана. Тихо хъркаше.

— Пригответе се за това, лейтенант. От шестнайсет години съм лекар, но не бях виждал подобно нещо.

Дръпна надолу чаршафа и откри слабините на Корк. Потръпнах.

Бъд Корк нямаше гениталии. Пенисът и тестисите му липсваха. Малък кафеникав израстък от изранена кожа се подаваше от гнездо от сиви пубисни косми.

Докторът пусна чаршафа.

— Става дори по-зловещо. Когато видях осакатените гениталии, наредих да се направи рентгенова снимка на таза. — Извади снимката от джоба на леглото. — Погледнете.

Взирах се в рентгеновата снимка на таза и на бедрата на Корк. Сякаш беше покрита с бели резки.

— Виждате ли всички тези линии? Между два и четири сантиметра дълги? Има четиридесет и три в тялото.

— Какво е това?

— Игли.

Погледнах недоверчиво Корк.

— Има повече от четиридесет игли, вградени в слабините, ректума, бута и бедрата му. Виждате ли тези прекъснати линии тук? Тези са били в тялото му толкова дълго, че то е започнало да ги чупи. Болката вероятно е невъобразимо голяма.

Спомних си как вървеше Бъд Корк, сякаш всяка стъпка му причиняваше болка.

— Имате ли представа кога ще се събуди?

— Може да е след десет минути. Може и след година.

Подадох на доктора визитката си.

— Много е важно да ми се обадите, ако настъпят промени. Или ако дойде в съзнание. Освен че в мазето му са открити всички тези мъртви депа, той е главен заподозрян и по едно текущо разследване за убийство.

— Възможно е, когато се събуди да не си спомня къде е или какво се е случило. Раните по главата са доста коварни.

Направих гримаса и подадох ръка на човека.

— И преди съм се сблъсквала с подобно нещо. Благодаря ви, докторе.

Излязох от стаята и помолих полицая отпред да ме свърже по радиото с екипа в къщата на Корк и да извикат сержант Хърб Бенедикт. След известно пращене и бърборене се обади Хърб.

— Здрасти, Джак. Изпускаш истински цирк. Край.

— Престъпникът е в безсъзнание. Така ще е известно време. Как върви обиска. Край.

— Няма видеокамери, няма записи. Човекът е нямал дори работещ телевизор. Няма и черни ръкавици или ловджийски нож. Край.

Убиецът от видеозаписа на убийството на Даян Корк носеше черни ръкавици и беше използвал ловджийски нож.

— Открихте ли нещо въобще, Хърб?

— Сега изваждат тринадесетото тяло. А има и странни неща.

— Тук също. Когато приключиш, ела да ме вземеш.

— Скоро ще съм при теб. Прекъсвам.

Оставих Хърб на местопрестъплението, защото полицията в Гари разгласи историята с Корк и сега в града имаше повече репортери, отколкото бяха жителите. Засега болницата не допускаше пресата, което беше идеално за мен. Сигурна бях, че Бейнс беше на път да получи аневризъм, заради пожара вчера. Ако ме видеше по телевизията, главата му щеше да се пръсне.

Върнах се в чакалнята и гледах „CNN“. Двама мъже в еднократни защитни костюми и противогази изнасяха още едно тяло в чувал от къщата на Корк. Заглавието гласеше „Ужас в Индиана“, отдолу течеше текст, който разказваше, че това е домът на Бъд Корк, вероятно баща на Чарлз Корк, скандалният убиец, познат като Джинджифиловия мъж.

Сцените се прекъснаха от откъси отпреди две години, когато приключихме случая на Джинджифиловия мъж. Показаха лицето ми, на пълен екран, и казах нещо за възтържествуване на справедливостта.

Изписаха името ми, лейтенант Джак Даниелс, с големи букви, и след това започнаха да обясняват как съм се превърнала в телевизионна звезда от сериала „Фатална независимост“.

Чудех се дали началникът на полицията гледа „CNN“.

За щастие лицето ми бе заменено от никаква ужасна трагедия в Близкия Изток. Забих нос в списание „Женски свят“ и търпеливо чаках Бенедикт да дойде.

След двайсет минути дойде.

— Отвън има цяла орда репортери, Джак. Може би искаш да излезем отзад? Или да увиеш вестник около главата си?

— Сега няма значение. Вече съм заела голяма част от времето на „CNN“ и ще ме въртят на всеки четиридесет минути, докато цялата история не утихне. Давай да се махаме. Не вярвам някой да ме разпознае.

С Хърб излязохме и се вляхме в море от репортери, камери, оператори. Някой извика:

— Това е Джак Даниелс!

Тълпата ни приближи и погълна, навсякъде имаше бръщолевене и бутане.

— Лейтенант Даниелс, вие ли извършихте ареста?

— Лейтенант Даниелс, говорихте ли с Бъд Корк?

— Лейтенант Даниелс, как този случай е свързан с Джинджифиловия мъж?

— Лейтенант Даниелс, виждаме, че сте отслабнала. Заради стреса ли е?

Хърб се опита да ме издърпа през тълпата от хора, но множеството отказа да отстъпи. Като нямах друг изход, аз вдигнах ръка и извиках:

— Искам да дам изявление.

Всички млъкнаха.

— Не съм в Гари заради случая с Бъд Корк. Бях в болницата „Благословена милост“, за да ми направят една операция по мой избор.

— Каква операция? — попитаха осем или девет репортери.

— Извадиха ми крака от един репортерски задник. Не искам още една операция в близко време, затова ни пуснете да минем.

Пуснаха ни. Когато най-сетне стегнахме до колата, Хърб ми се ухили.

— Вероятно това няма да го излъчат.

— Кой знае. „FOX“ може да го пусне. Не ми пука. Ръката ме боли, дробовете ме болят и все още нямаме нищо по случая, а аз воня на мъртъвци. Искам просто да се прибера вкъщи.

Хърб излезе от паркинга и следваше знаците до магистралата.

— Току-що премахнахме от улицата един много лош човек, Джак. Трябва да си щастлива.

— Той е луд. Ще прекара остатъка от живота си в някоя уютна клиника и ще го проучват някакви плиткоумници с ОБИ. Свършил е чудесна работа, като се е бичувал. Можем да го оставим на мира.

— Бичувал се е?

Сбито преразказах на Хърб видяното от мен. Като привърших, вече му беше лошо.

— Отрязал е малкия си войник?

— От дъно.

— И яйцата?

— Лявото и дясното, и двете.

Бенедикт потръпна.

— Господи. Ето на кого са принадлежали. Полицаите намериха гениталии, опаковани във фолио и поставени във фризера.

Направих престорено сериозна физиономия.

— Хърб, нали знаеш какво е това?

— Не. Какво е.

— Член — комплект.

Не се засмя. Може би бях пропуснала момента. В комедията е важно времето.

— Мъжете не намират кастрацията за смешна, Джак.

Сръгах го с лакът.

— Това е защото си прилича с лоботомията.

— Виждаш ли? Не е смешно.

Но аз имах още смешки.

— До известна степен ми е жал за Бъд. Имам предвид, къде ли си слага ръцете, когато гледа телевизия?

— Не всички мъже се хващат долу, когато гледат телевизия.

— Или когато шофират?

Бенедикт погледна надолу и се хвана, че се намества. Стана червен като цвета, в който обикновено се печатат картичките за Свети Валентин.

— Не се бях хванал долу.

— А какво правеше? Само се проверяваше?

Той продължи упорито.

— Само проверявам дали са си тук.

Бенедикт се качи на магистралата. Когато червенината му малко поотмина, смени темата.

— В къщата на Корк намерихме някои наистина ужасни неща. В плевнята открихме заключена дървена кутия, цялата с малки дупчици. Когато я отворихме, вътре имаше следи от драскане. Затварял е вътре хора.

Потръпнах.

— Господи.

— Този човек е чудовище. Донякъде се обяснява защо синът му се е превърнал в това, което беше. Представяш ли си да израснеш в такава къща?

— Дори не искам да си помислям. Не ми е работа да разбирам тези откачалки. Работата ми е да ги хващам.

— Като не ги разбираш, по-лесно ли ги хващаш?

— Разбира се. Следващия път, когато видя човек с надписи „грешник“ по цялото тяло, ще го арестувам.

— Искаш ли да чуеш най-странното нещо, което намерихме? В банята. Ваната. Пълна до горе.

Отвърнах:

— С какво?

— С урина. Явно Корк е пишкал в тази вана от години.

— Това е отвратително.

— Става дори по-гадно. — Хърб направи физиономията на г-н Гадост. — До ваната имаше сапун и прогизнали от урина хавлии. Явно той си е вземал вани.

Масажирах слепоочията си. Това официално стана прекалено извратено за мен, за да го асимилирам.

Останалата част от пътуването прекарахме в състезание да накараме другия да повърне и до момента, когато Хърб ме остави пред нас, бях решила да откажа храната завинаги.

Като влязох в апартамента, Господин Фрискърс избяга от мен. Вероятно заради миризмата на умряло. Проверих за съобщения (нямаше такива) и напълних вана, в която излях всички масла, соли и пяна, които притежавах. Тъкмо се вмъкнах, мехурчетата бяха до ушите ми, когато телефонът звънна.

Оставих да се включи секретарят.

— Джак, Лейтъм е.

Изскочих от ваната и почти да срещна смъртта, защото се подхлъзнах на плочките, когато хванах телефона, останала без дъх.

— Лейтъм? Здрасти! Тъкмо се прибирам.

— Здрасти. Как си?

Смърдяща. Самотна. Депресирана. Замръзваща.

— Чудесно. Чудесно съм. Ами ти?

— Добре. Работата върви добре. Новият ми апартамент ми харесва много. Как е майка ти?

— Все още в кома.

— Това е ужасно. Съжалявам.

— Може ли да се видим? — захапах долната си устна. Беше ми толкова студено, че коленете ми се удряха.

— Разбира се. Би бяло чудесно, но аз се срещам с някого.

Щеше по-малко да ме боли, ако беше извадил сърцето ми с клещи. Стиснах очи и се опитах да звуча нормално.

— Чудесно. Как се казва?

— Мария.

— Мария. Чудесно. Чудесно име. Сериозно ли е?

— Срещаме се от няколко месеца и сега я поканих да се премести при мен.

Лейтъм покани и мен, но аз му отказах, защото съм „Кралицата на Всички тъпачки“.

— Ами… това е чудесно. Радвам се за теб.

— Въпреки това бих искал да те видя. Да наваксам. Да те видя как си.

И да ме чукаш, докато изгубя свяст? Вместо това казах:

— Да, би било чудесно.

— Ще ти се обадя тези дни.

— Да. Разбира се. Ще се радвам.

— Чао, Джак. Радвам се, че се чухме.

— Да, аз също.

Той затвори.

Останах така за момент, зъбите ми тракаха, а след това се потопих във ваната си.

Моя беше вината, че е с Мария. Също както беше моя вината, че майка ми беше в кома. Тя живееше при мен и един престъпник, когото преследвах, проникна в апартамента ми и изкара гнева си върху нея.

Чудех се дали Бъд Корк имаше дамга с надпис „смотаняк“.

След като хубаво се накиснах, което не премахна напълно миризмата, се промъкнах в леглото си и се взирах в тавана с ясното съзнание, че никога няма да заспя.

Така че дори не се и опитвах.