Дж. Е. Конрат
Ръждив пирон (17)

Глава 15

Алекс се размърда върху кушетката и си повтаряше наум въпросите на психоаналитика.

— Изброй някои от нещата, които баща ти ти причиняваше.

Толкова са много, че понякога се чудеше дали наистина са се случвали. Сандъкът за наказания, който беше с размерите на ковчег и в който ги заключваше с дни, без храна и вода. Подмокряше леглото и искаше да изближе напиканото. Да коленичи върху кабарчета. Закачанията с главата надолу и шибанията, докато пресипне от викане. Помагаше на баща си да убива хора. Дори и деца, приятели от училище.

— Той ми причиняваше много неща. Ако имаше награда за насилие върху деца, той щеше да я спечели.

— Ти разбра, че е насилие, когато порасна. А докато беше дете? Осъзнаваше ли, че баща ти прави зло?

— Знаех, че татко е различен, но не знаех, че е луд, докато не пораснах малко. Не подлагах под въпрос насилието. Просто се опитвах да го преодолея.

— Като убиваш котки?

Алекс се усмихна. Д-р Мортън явно едвам беше чакал, за да попита.

— Освен другите неща. Живеехме в непрестанен страх и затова правехме разни неща, за да го преодолеем.

— Какви неща?

— Понякога се нарязвах по краката. Не е ли странно това? Аз бях дете, което насилваха по ужасен начин, а само̀ се наранявах.

— Вероятно, за да изразиш болката, стаена в теб.

Премисли казаното.

— Или може би започнах да харесвам болката?

— Харесва ли ти болката, Алекс?

Погледна към д-р Мортън. Добрият доктор е спокоен и уравновесен, както винаги.

— Не знам със сигурност. Винаги ме е ужасявало, че ще ме наранят. Но с времето се превърна в предизвикателство. Нещо като: „Това ще го понеса, какво още имат за мен?“. Не мисля, че самата болка ми харесва толкова, колкото да имам власт над нея.

— А какво ще кажеш за нараняването на другите?

Алекс се озъби с пълна сила.

— О, това наистина ми харесва.

— Затова са и котките.

— Да, затова.

— Но сега знаеш, че не е от полза за теб да нараняваш животни.

— Да. Няма повече да наранявам животни. С това съм наясно.

Д-р Мортън изсумтя, вероятно в опит да се съгласи.

— Какво още правиш, за да се справиш с болката, Алекс?

— Секс. Правех секс.

— Правеше ли секс с баща си?

— Не. Никога. За баща ми сексът беше нещо перверзно. Неестествено. Дело на Дявола.

— И ти ли така мислиш за секса?

— Не. Смятам, че сексът между двама души, които се обичат, може да бъде красиво нещо.

— На колко години беше по това време?

Алекс помисли.

— На 14 години.

— А човекът, с когото прави секс?

— Петнайсет.

— Обичаше ли го?

Затвори очи и спомените нахлуха. Откраднати целувки. Погледи по улиците. Срамни ласки, които така се услаждаха, че не можеха да бъдат дело на Дявола.

— Да.

Таймерът на бюрото иззвъня.

— Ето че приключи още една сесия. — Д-р Мортън се изправи и се усмихна доброжелателно.

— Утре по същото време? — попита Алекс.

— За жалост, не. Целият ден ми е ангажиран.

Настроението на Алекс се развали.

— Казахте ми, че можем да се срещаме всеки ден.

В града съм за кратко, а трябва да се справя с доста неща.

— Съжалявам, но нищо не мога да направя. Мога да те приема вдругиден, по същото време.

— Аз настоявам да ви видя утре.

— Невъзможно. Но за твое сведение, справяш се чудесно.

— Наистина ли?

— Да. На път си да се възстановиш, Алекс. Прогресът, който направи през последните ни няколко срещи, е невероятен. Почини си. Направи нещо забавно. Радвай се на живота.

Алекс се изправи и протегна ръка.

— Така и ще направя. Благодаря ви, докторе. Ще се видим утре.

Д-р Мортън се усмихна.

— Вдругиден, Алекс. Ще се справиш. Повярвай ми.

Алекс излезе навън и се приближи към колата под наем. Внимателно погледна нагоре, после надолу по улицата. Нямаше никого наоколо. Алекс отвари багажника.

Д-р Франсис Мълруни се беше втренчил нагоре, очите му широко отворени от ужас. Китките и глезените му бяха вързани с въже от простор, достатъчно стегнато, за да спре притока на кръв. Вероятно е мъчително, помисли си Алекс. Ръцете на графолога бяха ужасно посинели — лишени от кръв, некрозата вече беше налице. Като паднал плод, оставен да се разлага.

Няма значение. Така или иначе няма да има нужда повече от ръцете си.

Мълруни се опитваше да извика, но парцалът не му позволяваше. Алекс му шътна да млъкне.

— Всичко е наред. Психоаналитикът ми казва, че имам голям напредък.

Беше доста лесно да се намери Мълруни; едно обаждане в университета свърши работа. А отвличането бе детска игра. Само трябваше да се сдобиеш по интернет с „Рохипнол“ и да ползваш инвалидна количка. Инжектираш някого на улицата, слагаш го да седне, докато наркотикът не започне да действа, и си го извозваш, където поискаш. Той дори няма да се оплаче.

Алекс отвари куфарче в краката на Мълруни и извади спринцовка.

— Време е да поспиш. Когато се събудиш следващия път, ще сме вече у нас. Ще видя колко от кожата ти мога да сваля, преди да умреш.

Още един приглушен писък. Алекс пъхна иглата в бицепса му и инжектира наркотика.

Това ще е приятна загрявка за Джак. Радваше се, че лейтенантът се спаси. Щеше да е жалко, ако умре, без да се запознаят.

Очите на Мълруни започнаха да трепкат. Алекс го потупа по бузата.

— Трябва да се забавлявам. Следвам съветите на доктора. Но първо трябва да спрем в железарията и да вземем някои инструменти. Не мога да те одера без инструменти.

Мълруни продължи да крещи, докато багажникът се затваряше.