Дж. Е. Конрат
Ръждив пирон (53)

Глава 51

Ударът ме повали на една страна. Превъртях се, като пазех главата си, и коленичих с ръце, готови да блокират.

Виждах малки звездички, зрението ми беше размазано, но можех да фиксирам Холи — лицето й беше маска за Хелоуин, микс от кръв и гняв — как се опитва да ме ритне още веднъж.

Инстинктът ми надделя. Отбих ритника с лявата си ръка, а с дясната оформих юмрук и силно ударих във вътрешната част на бедрото й. Извика и отстъпи две крачки. Това ми позволи да се изправя. Свалих токчетата и застанах в позиция, левият крак назад, като се опитвах да не натоварвам наранения си десен глезен.

Тя избърса лицето си с ръкав. Челото й кървеше ужасно силно. Въпреки че гумените куршуми не бяха смъртоносни, те бяха равносилни на това да те ударят с прашка. Кръвта в очите й беше предимство и аз се възползвах от това.

Преглътнах болката и завъртях бедрата си, изпънах левия си крак напред, като се опитвах да я ударя в гърдите. Измести се, както очаквах, и аз стъпих на левия крак, след това напред и направих втори удар с десния.

Изпънах крак и оставих петата ми да се слее с нейната брадичка.

Шокът от контакта ме накара да се задъхам и да виждам в червено, но Холи го отнесе по-лошо. И двата й крака се отлепиха от земята и тя падна — първо на дупето си, което не беше най-добрият начин да се приземиш върху цимент.

Като се възползвах от предимството си, аз се приплъзнах напред, исках да мина отгоре й и да я ударя в лицето или гърлото. Твърде много прибързах. Кръстоса крака и подкоси моите и аз паднах на земята доста лошо.

Когато боят се пренесе на земята, побеждава по-силният опонент. Холи не само беше по-силна, но вероятно военноморската й подготовка превръщаше обучението ми в полицейската академия като уроци по балет. Превъртях се назад, на два или три човешки ръста разстояние, и коленичих.

Придвижи се светкавично и замахна като бейзболна бухалка, като се опита да ме удари с юмрук в лицето, но аз успях да реагирам навреме и поех удара с лявото си рамо.

Цялата ми ръка изтръпна.

Последва също толкова жесток ритник в гърдите ми. Събрах и малкото гръдни мускули, които имах, но голямата й обувка изкара целия ми въздух и аз излетях назад на прашния под по дупе.

Оставих инерцията да прехвърли краката ми над главата и паднах на крака. Дробовете ми се опитаха да си поемат въздух, но не функционираха. Чувството да не можеш да си поемеш дъх е ужасяващо. И преди ме бяха удряли в диафрагмата и знаех, че след няколко секунди мускулът ще спре да се свива и ще ми позволи да дишам, но когато се бориш с паниката, разумът въобще не работи.

Холи усети борбата ми и се приближи до мен с гримаса на кървящото си лице, засили се и се приготви за двоен ритник.

Избегнах първия удар, но вторият ме удари в брадичката, долната ми челюст залепна за горната и ме завъртя като пумпал. Щях да падна на пода, но се ударих в металните рафтове и успях да се хвана, за да не падна. Възстанових дишането си и поех въздух, но започнах да се давя, нещо заседна в гърлото ми и изплюх част от зъб.

Десният ми глезен пулсираше. Пренесох цялото натоварване върху левия и се вкопчих в металното скеле.

— Мислех, че си трети дан — казах аз през новата дупка в предните си зъби. — Биеш се като жълт колан.

Холи избърса кръвта от очите си и застана в своята котешка позиция, дланите й изпъната, пръстите, приготвени за мушкащ удар.

— А сватбената ти рокля те правеше ужасно дебела.

Извика „Киай“ и нанесе удар към врата ми. Извъртях глава и пръстите й уцелиха металните тръби, които крепяха огромния рафт.

Рафтът победи.

Нанесох удар с лакът и в бузата. Непозволен удар, но тук нямаше съдии все пак.

Тя удари главата си в рафтовете и аз сграбчих косата й, като й помогнах да се удари още два пъти. За този удар нямаше име в таекуон-до, но аз се чувствах чудесно. Тъкмо щях да я ударя трети път, когато китката ми, пренесе цялата си тежест върху коляното ми и ме метна назад.

Преди да мога да вдигна ръце, използва дръжката на ножа и ми счупи носа.

Досега не ми бяха чупили носа, но знаех, че е счупен, защото чух изхрущяването, болката и замайването, което усетих. Когато се спрях, наклоних главата си настрана и повърнах.

— Джак! — Чувах Лейтъм да ми крещи, но гласът му беше много далече. Виждах като в калейдоскоп, но видях как Холи се препъва към мен, изглеждаше като Сиси Спесек в края на „Кери“ — окървавена, убийствена и полудяла.

На около трийсет сантиметра, все още в котешката клетка, беше Господин Фрискърс.

— Дръж се — казах му аз.

Холи нападна.

Аз взех клетката и пъхнах единия край в лицето и. Залитна назад, а вратичката се отвори. Господин Фрискърс изскочи, погледна ни разочаровано и избяга в тъмнината.

Хванах здраво дръжката на клетката, коленичих и я хвърлих по нея. Избегна я и пак се насочи към мен. Нямаше да мога да стоя права. Сякаш тиква израстваше в крака ми, а носът ми превръщаше и най-малкото движение в истинско мъчение.

Холи изглеждаше по-добре. Дясната й ръка беше осакатена и имаше няколко видими цицини на главата си, но това въобще не я забавяше.

— Стига с тези простотии.

Пресегна се към задния джоб и извади ловджийския нож. Ножът на Чарлз Корк. Онзи, който така хитроумно успях да взема със себе си.

Колко бързо нещата могат да станат от лоши към безнадеждни.

Паднах на четири крака и изпълзях възможно най-бързо. Хари беше най-близо до мен, затова се насочих към него, протегнах ръка към стола му, след което усетих желязната й хватка около болния си глезен.

Болката беше ужасна, но когато заби острието в бедрото ми си помислих, че съм умряла и съм попаднала в Ада на болката. Извъртях се, болката ми даде суперсила и изритах Холи със здравия си крак, за да я махна от себе си.

Протегнах ръка, пипнешком по тялото на Хари и пръстите ми се обвиха около дръжката на нещо, което изглеждаше като четка за коса, но когато я издърпах от Макглейд, той изскимтя и аз видях, че вместо четина, по нея имаше десетки стърчащи пирони.

Холи скочи към мен, с нож в ръка.

Извиках, мозъкът ми крещеше от гняв, страх и болка; лявата ми ръка блокира долната част на острието, а с дясната завъртях четката с цялата си останала сила и я забих в лицето й, като разкъсах по-голямата част от него. Завъртя се наполовина и падна на земята.

Седях там, сграбчила четката, поемах си въздух на шумни глътки, чаках я да стане, за да я ударя още веднъж. Но тя не става.

— Пак намокрях гащите — каза Хари.

Допълзях до нея, не поглеждах развалината, която някога беше такова хубаво лице, не чувах клокоченето, което излизаше от устата й, а взех ножа от ръката й, пребърках й джобовете и намерих ключовете за белезниците си.

Влачейки се по пода отключих Лейтъм, който нежно ме прегърна и ме целуна по върха на пръстите.

— Браво. Джак! Бях забравил колко вълнуващ е животът с теб. Бяхме разделени няколко месеца и никой не се опита да ме убие за това време.

— Значи се събираме?

— Не можеш да ме държиш далеч от себе си, дори и да искаш.

— Ей, любовниците! — Извика Хари. — Може ли да оставите целувките за по-късно и да ме измъкнете оттук?

Лейтъм изтича навън, за да намери помощ. Погледнах Фин и той вяло вдигна палците си.

Върнах се при Холи, закопчах ръцете на гърба й и свалих ризата, за да се опитам да спра масивното кръвотечение по лицето й. Не беше много от полза.

— Използвай турникет — предложи Макглейд. — Сложи го на врата й.

Изпълзях до Фин, но не исках да го местим, в случай че има гръбначна контузия. Холи не бе искала да умре, вероятно защото е искала да е около нея за някои мъчения.

Свалих колана на Хари и го вързах около ръката на Фин, за да намаля кървенето. След това взех някакви тънки клещи и допълзях до Хари, като го освободих точно в момента, когато сирените се чуха в далечината.

Хари ме прегърна.

— Благодаря ти, Джаки. Длъжник съм ти.

— Просто ме махни от проклетия сериал.

— Да те сваля? Знаеш ли какви невероятни серии ще станат от това? По дяволите, Джаки, ние сме номер едно сред останалите сериали.

— Хари…

— Добре. Ще те сваля.

Сирените се приближиха и Лейтъм се върна с мобилния ми в ръка. Седна до мен и ме прегърна силно. Аз започнах да плача, но не от болка и не от шок. Беше от чисто облекчение.

Звук на мъркане ме накара да се обърна. Господин Фрискърс седеше в скута на Макглейд с мъртъв плъх в устата си.

— Добро котенце — каза Хари. — Добро котенце, мамка му.

Той продължи да го гали, докато не се появиха линейките.