Дж. Е. Конрат
Ръждив пирон (22)

Глава 20

Гари, Индиана, се намираше на 40 минути източно от Чикаго. Запознах Хърб, докато шофираше, с всичко, което бях научила и свършила през последните два дни. Вместо да ме поздрави за геройствата ми, Бенедикт се хвана за битовизмите.

— Не мога да повярвам, че този глупак Макглейд се жени. Проститутка ли е?

— Още не сме се срещнали, но май си прав.

— Парите трябва да сменят собственика си. Няма друг начин. Освен ако жената не е със сериозни умствени проблеми.

— Нали ти казах за пожара?

— Два пъти. Ей, ами ако Бъд Корк е нашият човек, как се вписва колата под наем?

Свих рамене. Другите пет „Еклипс“-а от списъка бяха открити със страничните огледала на местата им.

— Може да има съучастник. Или Бъд Корк не е нашият човек. А може пожарникарят да е объркал колата. А може и колата, която си е изгубила страничните огледала, да не е карана от убиеца — може да е просто гражданин, който се е паникьосал.

Барабанеше с пръсти по волана.

— Много вероятности.

— Някой е убил Даян Корк и запали къщата й. Някой, който е запознат със случая на Джинджифиловия мъж.

— Може да е имитатор.

Направих физиономия.

— През трийсетте години, през които си полицай, да си виждал имитатор — убиец?

— Нито веднъж. Но в „От местопрестъплението“ се случва постоянно.

Хърб взе кутийка портокалови „Тик-так“ от пепелника и ми предложи. Отказах му и той изпразни кутийката в устата си.

— А може — каза той, а бонбонките хрупаха между кътниците му, — Даян Корк да е убиецът. Сложила е изкуствена татуировка на жената от видеозаписа, като ни кара да си мислим, че тя е убитата.

— Не мисля. Татуировката не се виждаше много-много на записа.

— И все пак, не можем да изключим вероятността. Не сме открили тялото й и след всичко преживяно, може да е превъртяла.

— Даян Корк беше учителка. Този, който стреля по мен, пропусна главата ми за милиметри.

— Може да е вземала уроци, а може да ти е провървяло.

Хърб се обади на диспечера по мобилния си и помоли да проверят дали Даян Корк има разрешително за притежание на оръжие. В Илинойс всеки, който бе въоръжен, трябваше да има. Бързо ни дадоха информация.

— Няма данни за Даян Корк да е собственик, но въпреки това може да има оръжие.

— Не ми се връзва нещо. Някой друг е. Нали ти казах за куфара.

Хърб се намръщи.

— Човекът си пази трофеи.

Тези, които убиваха за удоволствие, обичаха да си пазят малки спомени за своите постъпки. Изгорената човешка коса вероятно беше свалена от скалп. А аз знаех, че извитата метална част беше банела на сутиен, защото достатъчно много бях патила от тях през годините.

— Ако убиецът е Даян Корк, не мисля, че ще пази сутиена на жертвата.

— Може да е нейният сутиен.

— А косата пак ли е нейната? Можем да се обадим на федералните и да ни изнесат лекция относно това колко рядко се срещат жени серийни убийци и как никога не са разкривани такива, които си вземат трофеи от жертвите си. Не, Хърб, нещо друго трябва да е. Някой започва оттам, откъдето Чарлз Корк спря. Някой, който познава случая.

— Това могат да бъдат 20 милиона души, Джак. А може и повече. Филмът върти ли се още на видео?

— Надявам се, че не.

Преди „Фатална независимост“ да се превърне в пошъл сериал, имаше друг нелеп филм, направен за телевизията, който разказваше случая на Корк. Насила трябваше да изгледам част от него; Хари ме беше накарал да стана технически съветник.

— За достоверност — беше казал той.

Приносът ми бе пренебрегнат и филмът се превърна в пълна пародия. Но въпреки това имаше доста реалистични факти в него. А след като приключи случаят, набързо бяха стъкмени както доста статии, така и документални филми.

Много хора разбраха за случая на Джинджифиловия мъж. Това ме накара да преразгледам хипотезата с подражанието.

Хърб намали, за да плати таксата по магистралата. Качвахме се на „Скайуей“ — най-големия мост на Чикаго. Беше дълъг около 13 километра и толкова висок, че можеше да се види доста навътре в Индиана. Гледката ни разкриваше множество фабрики, с високите им комини, които плюеха изобилие от пушек и мръсотии и папаха притъмнялото небе. Индустрията не беше красиво нещо.

За няколко минути карахме, без да си говорим, докато Хърб не каза:

— Страх ме е.

Протегнах се и го докоснах по ръката.

— Всичко ще е наред. Хърб. Дори и да е рак, ще го пребориш.

— Така казва и Бърнис.

— Умна жена.

— Аз съм следовател в „Тежки престъпления“, а тя е по-силна от мен.

— Хората се справят със смъртта по различен начин, Хърб.

Предното стъкло се напръска от дъжда. Хърб включи чистачките и се оформиха мръсни матоци с цветовете на дъгата.

— Мислиш ли понякога за смъртта, Джак?

— Понякога. Вчера едва не умрях в пожара.

— Беше ли те страх?

— Отначало, да. След това я приех и просто се натъжих.

В гласа на Хърб, който обикновено бе твърд и солиден, сега се усещаха треперливи нотки.

— Баща ми умря от рак. Най-силният мъж, когото познавах. Накрая тежеше 41 килограма и го хранеха с лъжичка.

Сетих се за майка си, която упорито губеше тегло, въпреки тръбата в гърлото си. Разсеях представата и се опитах да бъда забавна.

— Не се надявай, Хърб. Никога няма да тежиш 41 килограма.

Шегата ми прозвуча плоско. Хърб гледаше през неговия прозорец. Минахме покрай изключително грозна фабрика, а пушекът изригваше пламъци като великия замък на Оз.

— Това, което ме плаши най-много, е мисълта за прекратяване на съществуването. Всичко, което съм аз, всичко, което мисля, което чувствам, всички мои спомени, мисли и мечти — изтрити. Сякаш въобще не съм бил тук.

— Имаш семейство, Хърб. И приятели. Те ще ти помнят.

Лицето на Хърб бе тъжно.

— Но когато умра, аз няма да си ги спомням.

Продължихме по И-90 на изток още 20 минути. В Индиана магистралата беше нова и асфалтът по-добър. Известно време се движеше паралелно на ЖП линии, а след това се отклоняваше на север по „Клайн“ и след това на запад по „Гари авеню“, след което слязохме в равнините, където нямаше сгради с километри.

Проверих посоката на навигатора.

— Търсим „Съмит“. Скоро трябва да се появи.

— Нищо не се появява. Освен няколко крави. Ей!

Хърб посочи надясно. Погледнах натам, накъдето сочеше пръстът му, и видях големи бали сено.

Не се разсмях, но поне беше излязъл от паниката.

„Съмит“ се оказа мръсен път, който свършваше в ранчо от сглобяеми къщи, построени към 1950 г., дворът отпред бе обрасъл с бурени. Вяха разхвърляни древни уреди и старо селскостопанско оборудване, имаше и стар обор, който изглеждате сякаш Годзила е минала през него.

— Това ли е? — попита Хърб.

— Трябва да е. Няма друго място наоколо.

— Прилича на къщурката от „Изродите от Бевърли“.

— Или от „Тексаска кланица“.

Хърб паркира до един пикап „Форд“, който изглеждаше толкова стар, че вероятно вървеше на нискооктанов бензин.

— Готов ли си да се срещнеш с бащата на чудовището?

Хърб кимна и излязохме от колата. Колкото повече приближавахме, толкова по-зле изглеждаше. Половината шиндели от покрива липсваха. Няколко греди на верандата бяха напълно изгнили. От стените се люспеше толкова много бяла боя, че къщата приличаше на хартиена бреза.

Извадих си значката и забелязах, че Бенедикт вече я беше приготвил. Не беше добра идея да изненадаме обитателя. Лесно беше да си го представя как се е свил зад вратата, с пушка в ръката, и чака нарушители в собствеността си.

Хърб се поколеба за момент, преди да стъпи на верандата, хвърляйки й несигурен поглед. Първа тръгнах аз. Деформираните дъски изпукаха, но понесоха теглото ми. Бенедикт ме последва, като стъпваше по-бързо.

Почуках и се разнесе слаб, приглушен звук.

— Бъд Корк? Полиция!

Изчакахме.

Никой не отговори.

Пак почуках.

— Г-н Корк? Камионът ви е отвън. Знаем, че сте си вкъщи.

Чу се глас през вратата.

— Влизайте. Обличам се.

Погледнах към Хърб и двамата сложихме ръце на кобурите си. Той отвори вратата, а аз влязох бързо и се изтеглих вляво.

Къщата беше тъмна и миришеше така, все едно нещо е умряло под дървения под. Една-единствена муха бръмчеше в задушния зловонен въздух. Намерих ключ за осветлението на стената и го включих, а стаята се обля в бледна жълта светлина от слабата четиридесетватова крушка на тавана.

Стаята придаде на думата безпорядък нови измерения.

Имаше няколко купчини с вестници, високи до раменете ми. Около дванайсет счупени телевизора, някои по-стари и от мен, подредени по стените. Голяма кутия с ръждясали зъбчати колела, поставена върху счупен аквариум, пълен със суха трева. Стените бяха празни, с изключение на един прашен портрет на строгия Исус, който гледа надолу от небесата. Надписът отдолу гласеше: „Господ винаги ни гледа“.

Хърб ме последва, като се спираше, за да разгледа наоколо. Тананикаше си нещо тихо и аз разпознах мелодията от сцената с банята от „Медиум“.

Прескочих една голяма кофа, пълна със смачкани на кълбо опаковки от хляб, и продължих към вратата в дъното на стаята.

— Г-н Корк?

— В кухнята съм.

Гласът му беше дрезгав, хрипкав, все едно всеки момент ще се разплаче. Минах през още боклуци и надникнах през вратата.

В малката кухня стоеше един болезнено слаб мъж, цялото му тяло се тресеше от паркинсон. Беше облечен в бяла изцапана долна тениска, която висеше на него като парцал, бежови памучни панталони, изцапани по същия начин, а на коленете имаше дупки. Главата му представляваше един череп с тънък слой кожа, покрита със старчески петна. Тънки, безцветни устни. Орлов нос. Обли, влажни очи. Беше плешив, но веждите му бяха бели, космати и достатъчно дълги, за да ги реши, а от мъха в ушите му можеше да се направи възглавница.

Показах му значката си.

— Аз съм лейтенант Даниелс. Това е сержант Бенедикт. Бихме желали да ви зададем няколко въпроса.

Кимна, а огромната му адамова ябълка се движеше нагоре-надолу.

— За дявола. Въпроси за дявола.

Приближих се, но миризмата от тялото му не ме допусна в личното му пространство.

— Какво за дявола, г-н Корк?

— Е, вие знаете всичко за дявола, нали? Вие го срещнахте.

— Срещнала съм дявола?

Повтарянето на чуждите реплики кара хората да говорят повече и ги прави по-отзивчиви. Дори и ако в думите им няма смисъл.

— Дяволът. Чарлз Корк. Синът ми. Ужасно момче. Знам го от мига, когато простреля клоаката на майка си.

— Клоака? — Хърб повдигна вежда.

— Мръсните й части. Женските части. Майка му беше блудница. Блудницата от Вавилон. Роди ми за син самия Дявол, хвала на Всевишния Исус Христос в небесата.

Бъд се прекръсти, след това извади черна броеница и я целуна с треперещи устни.

Намусих се. Не беше нашият човек. Не би могъл да направи видеозаписа със смъртта на Даян или да стреля по мен в къщата й. Беше прекалено отнесен, прекалено слаб, а и паркинсонът беше в доста напреднал стадий.

— Къде е съпругата ви, г-н Корк? — попита Хърб.

— Пече се в огъня на Ада.

— Имате ли други деца?

Корк гледаше пред нас, в пространството.

— Имах и дъщеря. Малкият ми благословен ангел. Помощник и защитник на човечеството. Тя седи отдясно на господ и ме гледа от небесата, пази ме от грях, от мен самия и от неестествени нужди.

— Починала ли е?

Погледът му се носеше.

— Отнеха ми я. Чарлз. Дяволът отне ангела ми. Матей 4:1 „Тогава Исус биде отведен от Духа в пустинята, за да бъде изкушаван от дявола“. Поквара на тялото, на духа, бедното ми малко момиченце.

— Имате ли други роднини, г-н Корк?

Поклати глава.

— Нямам плът от плътта ми, нито кръв от кръвта ми.

— Братовчеди? Племенници?

Сви юмруци и започна да удря по бедрата си.

— НЯМАМ ПЛЪТ ОТ ПЛЪТТА МИ, НИТО КРЪВ ОТ КРЪВТА МИ.

Това не ни водеше доникъде.

— Джак… — Хърб ме сръга леко и ми направи знак с брадичката си. Зад Корк имаше хладилник, толкова стар, че спокойно можеше да бъде наричан хладилна кутия. До него имаше отворен килер с наредени по рафтовете буркани с винтове.

Когато ставаше дума за претърсване и задържане, законът беше ясен. Полицията можеше да претърсва само с дадено позволение или със заповед. Поканата на Корк да влезем в къщата му не беше позволение за обиск, но ако по време на престоя си забележим някаква улика или нещо незаконно или подозрително, доказателствата са легитимни пред съда.

Бурканите с винтове, които стояха на лавицата, изглеждаха съвсем същите като този, който бе пълен с пръсти. Стъпих встрани от Корк и надникнах в помещението.

— Г-н Корк, какво е това?

Посочих буркан, пълен с малки обли неща. Някои бяха потъмнели. Някои бяха розови. Някои — зелени.

Той изсумтя.

— Раздъвкани дъвки. Вземете си, ако искате, но аз съм изсмукал сладкото от тях.

— Този буркан прилича на друг, който открихме, пълен с човешки пръсти от крака. Знаете ли нещо за тях?

Лицето на Корк придоби още веднъж отнесен вид.

— Г-н Корк, чувате ли ме?

— Царевични — протеина той.

— Говорете по-високо, г-н Корк.

— Сладки.

— Кое е сладко?

Той се фокусира и ме погледна, а от единия ъгъл на устата му се стичаше тънка лига.

— Пръстите на бебетата. Сладки са като царевички.

Момент с повишено внимание. Забелязах как Хърб беше сложил ръката на пистолета си.

— Притежавахте ли буркан с пръсти на хора, г-н Корк? Някои от тях на деца?

— „Тогава доведоха при Него дечица, за да се докосне до тях“, Марко 10:13.

— Г-н Корк, можем ли да претърсим къщата ви?

— Второ Съборно послание на Петър, 2:14 „очите им са пълни с блудство и с непрестанен грях; подмамват неутвърдени души; сърцето им е научено на лакомство; те са предадени на проклетия“.

Хърб се приближи към Бъд и сложи ръка на рамото му.

— Г-н Корк, имаме ли вашето позволение да претърсим къщата ви?

Бъд мигна и след това погледна Хърб.

— Какво казахте?

— Вашата къща, г-н Корк. Бихме желали да я претърсим.

Изсумтя и кимна.

— Давайте. Разпореждайте се.

Аз започнах да оглеждам стаите. Хърб се зае с чекмеджетата.

— Вероятно ще искате да започнете с мазето.

Спрях и се взрях в стареца.

— Какво има там, г-н Корк?

Бъд Корк гледаше босите си крака, след което докосна броеницата до устните си.

— Там зарових телата.