Дж. Е. Конрат
Ръждив пирон (49)

Глава 47

Като се вземат под внимание всички факти, наистина вече ми призляваше от семейство Корк.

Холи натискаше челюстта на Лейтъм с оръжието си, „Волверин“, толкова настървено, че брадичката му беше вдигната нагоре. Беше облечена в дънки, суичър, тежки обувки — същите, с които беше, когато стреля по мен в къщата на Даян Корк.

— Здрасти, Джак. — Усмивката й беше ослепителна, без дори най-малък намек за болестта, която прикриваше. — Виж кого срещнах да бяга по коридора и да удря по вратите на хората. Той дори ме помоли да му помогна. Не е ля иронично?

Холи затвори входната врата с крак. Зад мен Бъд скимтеше като сритано кутре.

— Това е Лейтъм, нали така? Ти ми го описа в колата. Беше права. Очарователен е.

Очите на Лейтъм, пълни с толкова надежда и обещания само преди минута, отново бяха празни и мъртви.

— Белезници — каза Холи.

— В спалнята са.

— Хайде да отидем и да ги вземем.

Холи държеше със свободната си ръка Лейтъм и тримата отидохме в кухнята.

Когато Холи видя бъркотията, започна да се смее.

— Явно съм пропуснала партито.

Ритна презрително Лорна, след това се обърна към Бъд, който се беше сгърчил на пода в ембрионална поза, тресейки и люлеейки изгорената си ръка. Беше червена като рак, цялата в мехури, изглеждаше два пъти по-голяма от подуването.

— Здравей, татко.

— Алекс… детето ми…

Още веднъж сканирах пода. Оръжията и на Лорна, и на Бъд бяха наоколо.

Намерих неговия „Глок“ на пода, до печката. Холи също го забеляза. Дръпна Лейтъм натам, премести „Волверин“-а от брадичката към корема му, бързо скочи и грабна оръжието на Бъд със свободната си ръка. Насочи го срещу мен.

— Искаш ли да видиш колко добре стрелям с лявата ръка?

— Не съвсем.

— Тогава тръгвай към спалнята.

Белезниците ми бяха на нощното шкафче, точно до леглото. Холи за момент се спря на касата, като оглеждаше наоколо.

— Това ли е гардеробът, където се е крил брат ми?

— Да.

Тя го погледна, почти благоговейно, след което ми заповяда да закопчая ръцете на Лейтъм отзад с белезниците и да се отдръпна.

— Съжалявам — казах му аз.

Устните му образуваха една стисната, тънка линия.

— Започвам да свиквам с това.

— Точно така — Холи сръга Лейтъм. — Беше за малко насаме с брат ми.

Лейтъм повдигна вежда.

— Брат ти?

— Това е сестрата на Джинджифиловия мъж — казах аз. — Мъжът в кухнята е баща й.

Лейтъм погледна Холи.

— Вие, хора, наистина имате нужда от семейна консултация.

Устните на Холи се нацупиха.

— Искаш да кажеш, че не си харесал брат ми?

— Той се лигавеше и се опитваше да ме хване за дупето.

Явно Холи не намираше това за забавно и удари Лейтъм по тила с приклада на „Волверин“-а. Той падна на колене.

Скочих да му помогна, но „Глок“-ът се завря в лицето ми.

— Стой мирно, Джак. Ние едва сега започваме.

Въпреки че се пишех куражлия, да видя дулото на пистолет, насочено в мен, ми изкара ангелите. Не бях преживявала нещо такова в работата си често и всеки път чувството беше едно и също.

Чувствах топлина, като лазерен лъч, в мястото, където беше насочено оръжието. Знаех какво могат да причинят оръжията. Пораженията, които нанасяха. Смъртта, която носеха. Да се взирам в нещо толкова смъртоносно накара сърцето ми да запрепуска, гърлото ми да се стегне, дланите ми да се изпотят и да омекнат коленете ми.

Всичко, което трябваше да направи, бе да упражни натиск от няколко килограма върху спусъка и аз нямаше вече да съществувам.

Беше като чувството, което се изпитва, след като си се разминал на косъм от катастрофа. Това омразно, кухо чувство на страх от представата за това, което е можело да се случи.

Само че при оръжията това, което е можело да се случи, все още може да се случи.

— Къде са Хари и Фин? — успях да кажа.

— Странно е, че питаш. Точно при тях отиваме. Планувала съм цяла седмица забавления.

— Живи ли са още?

Холи се усмихна с прелъстяващата си усмивка.

— Джак, колко си сладка с тази надежда. Да, все още са живи. Мисля да се опитам да ги държа живи максимално дълго. Както можеш да се досетиш, доста съм инвестирала в цялата тази продукция. Искам да се насладя на плодовете на моя труд.

Видях плика с касетите и папките на Корк, които бях сложила до телевизора си.

Там беше и ловджийският нож на Корк, който бях изнесла от стаята с уликите.

Холи хвана прикрития ми поглед.

— Има нещо интересно в торбата ли, Джак? Нека да видим.

Тя насочи и двете оръжия срещу мен и отиде до торбата.

— Видеозаписи. Тези, които с Чарлз направихме ли са?

Кимнах.

— Гледа ли ги?

— Да.

— Разгорещиха ли те?

— От тях ми се догади.

— Това е, защото си ограничена, Джак. Не позволяваш на себе си да видиш цялата картина. Властта е възбуждаща. Да имаш контрол върху страданията на някого, върху живота и смъртта му е най-скъпоценният подарък на земята. След като заснемахме някоя от касетите, с Чарлз правехме най-разтърсващия секс.

Гадост. Гадост, гадост, гадост. Да правиш секс, след като си убил човек, беше гадно, но да го правиш с брат си?

— Това е по-гадно дори от секс с Макглейд.

— Ето я, Джак. Цялата готова да съди. Запозна се с татко. Можеш ли да си представиш какво беше да пораснеш в тази къща? Насилието, което с Чарлз трябваше да изтърпим? Ние бяхме всичко един за друг. Това беше най-милата любов в целия свят.

Холи се отнесе.

— Ами Калев? — казах аз. — Вие сте израснали и с него.

Лицето и стана твърдо.

— Калев беше боклук. Заслужаваше си го. В по-голямата част от времето бяхме аз и Чарлз. След това се появи Калев. Чарлз го третираше като брат, а аз къде оставах?

— А Стив Йенсен?

— Беше лесно да манипулирам Калев, но не и Стив. Трябваше да си отиде. Беше права, когато бяхме в моргата. Двама души убиха Йенсен. Аз и Калев. След това убих Калев, а същото ще сторя и с теб. С всеки, който някога е наранил Чарлз. Аз съм неговият отмъстител.

Не исках да правя психоанализа на откачалката, затова смених темата.

— Тези касета трябва да се изгорят.

— Взимай торбата. След това отиди в кухнята.

Ритна Лейтъм, който беше коленичил с лице върху леглото. Тилът му беше зацапан от кръв.

— Размърдай си задника, любовнико, или ще те убия тук.

Лейтъм успя да се изправи на крака и пръв излезе от стаята. Аз вървях втора с натиснат „Волверин“ в гърба.

Бъд все още беше свит на балатума и се тресеше толкова силно, че усещах вибрациите по пода.

— Как се чувстваш, татко?

— Боли… много ме боли.

— Но болката е хубаво нещо, нали така, татко? Болката е пречистваща. Нали така ни учеше?

— Измива… измива греха.

Тя насочи пистолета от мен към него.

— А ти имаш доста грехове да изчистваш, нали, татко?

— Много грехове… много…

Холи дръпна спусъка, като застреля баща си в тялото. Двамата с Лейтъм подскочихме от звука. Очите на Бъд се отвориха и той изпусна нисък, агонизиращ хленч.

— Изстрел от оръжие. Направено е, за да боли истински силно. Боли ли, татко?

— Да…

Холи ме погледна и запаса „Глок“-а в дънките си.

— Той не е виновен. Трябва да чуеш историите за това какво дядо и баба са му причинявали, но това не е извинение. На някои хора просто не трябва да им се позволява да имат деца.

Тя се обърна към баща си. Знаех какво предстои, затова не можех да гледам. Затворих си очите.

— Господ може и да ти прости, татко, но аз не мога.

Чух цвърченето и след това пронизителния писък, когато Холи изсипа олиото върху главата на баща си.

Писъкът беше милостиво кратък. Отворих си очите. Купчината на пода, която някога беше Бъд, сега беше труп.

— Хващай приятеля си, Джак. Време е да вървим.

Подхванах Лейтъм за лакътя. Походката му лъкатушеше, а аз куцах, но успях да го извадя от кухнята.

— Къде е колата ти?

— На улицата отпред.

— Добре, да…

Холи спря и се взря в играчката — мишка на Господин Фрискърс. Усмихна се.

— Не знаех, че имаш котка, Джак. Аз ги обожавам.

Не се и съмнявах, че ги обожава. По същия начин, по който обожаваше и хората.

— Как се казва?

— Господин Фрискърс.

Холи се навъси.

— Какво гадно име. Защо си го кръстила така?

— Така се казваше, когато го взех.

— Извикай го.

Знаех какво ще направи Холи, ако откажех.

— Господин Фрискърс! Ела тук!

Както и очаквах, Господин Фрискърс не дойде.

— Какво го кара да се покаже?

— Нищо. Котката не ме харесва.

— Тогава защо си го взела?

— Котката е на майка ми.

— Майка ти е в кома, нали? Отърви се от него. Дори ще ти помогна. Ела, писи, писи…

Холи започна да го вика.

Молех се котката да остане на място. Вероятно стрелбата го беше изплашила до смърт и сигурно се криеше под дивана или леглото.

— Ето го и него. Добро котенце.

Господин Фрискърс изприпка точно в краката на Холи. Почувствах как нещо умря вътре в мен. Бях свикнала с него.

— Леле — Холи протегна ръка към него. — Ти си грозен, нали така?

Господин Фрискърс я одра жестоко по опакото на ръката и избяга.

Не се опитвах да скрия доволната си усмивка.

— Мисля, че нарани чувствата му.

Холи вдигна ръка и забеляза кръвта. Тя я облиза, след което вдигна пистолета към главата ми.

— Намери котката, Джак. Идва с нас.

Вместо да споря, аз пуснах торбата, докуцуках до дивана, клекнах на четири крака и погледнах отдолу.

— Там ли е?

— Нищо няма, само прахоляци и един бонбон M & M’s.

— Мърдай или ще направя приятеля ти женичка.

Насочи оръжието към слабините на Лейтъм — движение, което явно не му хареса.

Изпълзях до масата в столовата и го видях.

45-милиметровият, който Лорна изпусна, когато Бъд я застреля.

Не се тормозех с въпроси как е излетяло на два метра извън кухнята. Вместо това, допълзях до него възможно най-бързо.

— Ето го и него? — Пресегнах се, с изпъната ръка, хванах оръжието, сграбчих дръжката и се върнах при Холи, махнах предпазителя, прицелих се в главата й дръпнах спусъка.

Трак.

Празен. Тъпата Лорна беше изстреляла всички патрони.

Ето защо мразех автоматичните оръжия.

Това достави удоволствие на Холи.

— Джак, ще ми се да можеше да видиш лицето си, когато стреля и нищо не стана. Безценно беше, но можеше да ме убиеш. По дяволите, беше бърза. Дори нямах време да си вдигна пистолета.

Издишах дълбоко и почти се разревах.

— Можеш да го заредиш с M & M’s, който намери.

Стиснах зъби, решена да не й позволявам да ме види пречупена. И после моята котка, злата ми, глупава, досадна като самия Ад котка, се показа иззад фотьойла и докосна с глава ръката ми, за да я погаля.

Хванах го здраво.

— Имаш ли клетка за котката?

— В гардероба. Отляво.

Холи отиде до гардероба, взе малката клетка и я хвърли на пода.

— Вземи го. Време е да вървим.

Следващите няколко минути ми бяха като мъгла. Сложих в кафеза Господин Фрискърс и четиримата напуснахме апартамента ми, слязохме по стълбите и се качихме в колата ми. Холи и Лейтъм отзад, аз и котката отпред. Аз карах.

— Качи се на магистралата, която води към Елк Гроув. Не прави глупости, защото ще убия Лейтъм, а после и теб. Нали си спомняш какъв добър стрелец съм.

— Помия, че ме пропусна в къщата на Даян Корк.

— Пропуснах те? Отнесох ти ухото. Там се и целех. Не исках да те убивам, Джак.

— Защо не? Можеше вече да си ме убила поне десет пъти. Защо не ме уби? Защо измина целия този път?

— Ще ти кажа, когато стигнем.

Не мисля, че исках да зная отговора.